2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
София, 18.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 60264/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 101 от 20.04.2016 г. по в.т.д. № 119/2016 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение № 960 от 11.12.2015 г., допълнено с решение № 62 от 25.01.2016 г. по т.д. № 800/2015 г. на Варненския окръжен съд. С него [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], обл. Велико Търново, сумата 105 117 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на собствени на ищеца енергийни обекти, с която ищецът се е обеднил от неполучени приходи през периода от 01.07.2011 г. до 30.04.2015 г. от ползваните от ответника трафопост № 3 и кабелно захранване 1 кV-първи етап, намиращи се в УПИ 3736 в кв. 550 по плана на [населено място],[жк], ведно със законната лихва върху главницата от 20.05.2015 г. до окончателното й изплащане, като за разликата над тази сума до претендирания размер на обезщетението от 121 095 лв. искът по чл. 59,ал.1 ЗЗД е отхвърлен. Отхвърлен е и обективно съединения с него иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 23 874 лв., представляващ обезщетение за забавено плащане върху главницата за периода от 01.08.2011 г. до 30.04.2015 г.
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от [фирма]-гр. Е.. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението в частта, с която искът по чл. 59, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 105 117 лв. до претендирания размер от 121 095 лв., и в частта, с която е отхвърлена претенцията му по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане. Поддържа, че при определяне размера на дължимото обезщетение за ползване без основание на собствените му електроенергийни обекти, съдът неправилно е приел, че Методиката за определяне цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, приета от ДКЕВР с решение по протокол № 27 от 04.02.2008 г./ наричана по-нататък Методиката/, въвежда изискване цената за достъп да се определя винаги при начислени амортизационни отчисления за тези активи, като твърди, че той няма задължение да начислява амортизации за актив, който не ползва в своята дейност. Поддържа, че в нарушение на чл. 201 и чл. 202 ГПК при разрешаването на този въпрос въззивният съд се е позовал на заключението на назначената допълнителна съдебно- счетоводна експертиза, което е в противоречие със заключението на основната неоспорена от страните експертиза. Оплакванията за неправилност на решението в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 ЗЗД са за неправилно приложение на материалния закон- чл. 86 и чл. 84, ал.2 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които счита, че осъществяват основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: Разпоредбата на чл. 3, т.2 във връзка с чл. 3, т.1 от Методиката на ДКЕВР въвежда ли задължение за дружеството в качеството му на собственик на електроенергийните обекти да начислява амортизации върху тях, след като в производството по делото е доказано, че дружеството не е използвало тези съоръжения за електрозахранване на свой обект и не ги е ползвало в своята търговска дейност. В случай, че посочените разпоредби от Методиката създават такова задължение за собственика, то същите следва ли да се прилагат, след като са в противоречие с правна норма, въвеждаща задължение за начисляване на амортизационни отчисления само върху активи, които търговецът използва в своята дейност- т.1, б.”г”, предл. 2 от СС – 4. В случай, че след изследване на съдържанието на двете разпоредби се установи противоречие между методиката и СС-4, съобразно чл. 15 ЗНА коя от двете разпоредби трябва да се прилага като регламентираща условията и размера за начисляване на амортизационни отчисления върху електроенергийните съоръжения, когато не се използват от техния собственик.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: Съгласно разпоредбите на чл. 201 и 202 ГПК длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди основното и допълнителното заключение на съдебно- счетоводната експертиза съвкупно със счетоводните документи относно обстоятелството за редовно водените счетоводни регистри за двата процесни актива и техните стойности в амортизационните планове. При обсъждане на основното и допълнителното заключение въззивният съд следва ли да съобрази, че съгласно чл. 201 ГПК е недопустимо с допълнително заключение да се оспорва основното заключение на експертизата и поради това в мотивите на решението да не кредитира допълнителното заключение. Мотивирането на съда да се произнесе в решението по правен въпрос, приемайки заключението на вещото лице по правен въпрос- относно задължението на собственика на вещ да начислява амортизационни отчисления върху нея, когато не я използва в своята търговска дейност, отговаря ли на изискванията на чл. 202 и чл. 195, ал.1 ГПК.
Като обуславящ изхода на претенцията по чл. 86 ЗЗД е поставен въпросът дали с получаването от ответника на покана за доброволно плащане, в която са посочени конкретна месечна сума за ползване на двете съоръжения и конкретна банкова сметка за получаване на обезщетението, като изрично е претендирана и лихва за забава при неплащане съгласно чл. 84,ал.2 и чл. 86 ЗЗД , изпаднал ли е ответникът в забава и дължи ли обезщетение в размер от момента, посочен в поканата.
В подадения отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], изразява становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на договори за покупко- продажба ищецът [фирма] е придобил правото на собственост върху трафопост № 3 с площ 72 кв.м, построен въз основа на отстъпено право на строеж върху общинска земя в УПИ V- 3736 по плана на [населено място], както и намиращите се в него съоръжения и оборудване. Приел е, че през исковия период от 01.07.2011 г. до 30.04.2015 г. тези обекти се ползват от ответното дружество, лицензирано за осъществяване на пренос и разпределение на електроенергия,за снабдяване с електроенергия на 335 крайни потребители. Не е било спорно по делото, че между страните няма сключен договор по чл. 117, ал.8 от Закона за енергетиката за ползването на обектите. Поради това въззивният съд е приел, че енергийното предприятие следва да заплати на ищеца- собственик на обектите обезщетение за ползването им на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД, съизмеримо с цената за достъп, определена на въз основа на Методиката за определяне цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, приета от ДКЕВР с решение по протокол № 27 от 04.02.2008 г. При данните по делото, че процесните активи са заведени в счетоводството на ищеца с балансова стойност по цена на придобиване и за тях през годините не са начислявани амортизации, въззивният съд е изложил съображения, според които цената за достъп следва да бъде изчислена по формулата на чл. 3, т.2 и чл. 10 от Методиката на база балансова стойност на активите след приспадане на амортизациите за всяка година за процесния период, защото тези активи се изхабяват при ползване и тяхната стойност- балансова и пазарна, намалява. По този начин съдът, като се е позовал на заключението на допълнителната съдебно- техническа експертиза, дадено от в.л. А. В., е уважил иска до размера на сумата 105 117 лв.
С първата група подвъпроси, повдигнати от касатора, се иска тълкуване на т.3.1 и 3.2 от Методиката във връзка със НСС-4, за да се даде отговор на въпроса установява ли Методиката задължение за ищцовото дружество да начислява амортизации върху процесните активи, при положение, че те не се използват в неговата търговска дейност или за захранване с електроенергия на собствени обекти. Така поставените въпроси не са релевантни за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд не е приел, че задължението за начисляване на амортизационни отчисления произтича от разпоредби на Методиката. Тя няма отношение към счетоводното отчитане на дълготрайните материални активи и на амортизациите, а само урежда начина на определяне на цените по договори за предоставен достъп от потребителите до собствените им уредби и съоръжения, като посочва формулата, по която става изчислението. Един от компонентите на тази формула е балансовата стойност на актива, която се дефинира от действащия СС -16 „Дълготрайни материални активи” като „сумата, с която един актив се признава във финансовия отчет, след като се приспаднат всички натрупани за него амортизации и се коригира със загубите от обезценката им и с извършените преоценки”. В случая въззивният съд е приел, че след като за процесните активи не са начислявани амортизации за исковия период, цената за достъп следва да бъде определена при отчитане на фактическото им изхабяване съобразно амортизационните норми за тази категория активи, макар то да не е било отразено счетоводно. В тази връзка следва да се има предвид, че делото няма за предмет определяне на цена за достъп по енергийните обекти, а касае присъждане на обезщетение по чл. 59, ал.1 ЗЗД за ползването им без основание от ответното дружество, поради което съдът следва да съобрази всички релевантни към определяне на размера на това обезщетение обстоятелства.
Не обосновават основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и втората група въпроси, свързани с приложението на чл. 201 и чл. 202 ГПК относно предпоставките за назначаване на повторна и допълнителна съдебна експертиза и задължението на съда да обсъди експертните заключения с всички доказателства по делото. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по тези въпроси. Със съдебно- счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице П., са определени цената за достъп и размерът на обезщетението за ползване на процесните обекти през исковия период въз основа на тяхната балансова стойност, така, както е отразена в счетоводството на ищеца и както първоначално е била поставена задачата на вещото лице. С допълнителната експертиза съдът е изискал от вещото лице да определи цената за достъп и размера на обезщетението за ползването на тези обекти, но вече при коригирана балансова стойност след съобразяване на неначислените за тях амортизации. При постановяване на решението е изложил съображенията си, поради които възприема допълнителното заключение. По този начин е изпълнил задължението си по чл. 202 ГПК да извърши оценка на заключенията, като посочи кое от тях счита за правилно и обосновано и какви са основанията му за този извод. Не кореспондира с данните по делото твърдението на касатора, че с допълнителното заключение вещото лице се е произнесло по правен въпрос относно задължението на ищеца като собственик да начислява амортизационни отчисления и че даденият от вещото лице отговор е залегнал в основата на постановеното решение. Въззивният съд е изложил собствени мотиви защо счита, че в конкретния случай размерът на обезщетението следва да бъде определен въз основа на действителната стойност на активите, а не на база балансовата стойност, отразена в счетоводните книги на ищеца.
По тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която претенцията на касатора по чл. 59, ал.1 ЗЗД е отхвърлена за разликата над 105 117 лв. до претендирания размер.
Не са налице са предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава. По делото е установено, че ищецът е отправил до ответника покана за заплащане на обезщетение за ползване без основание на процесните обекти в размер на 2740.83 лв. месечно, считано от 01.04.2011 г., която е получена от ответника на 28.03.2011 г., т.е. поканата е за заплащане на обезщетение за бъдещ период. Това обстоятелство е мотивирало въззивния съд да прецени като неоснователен довода , че от момента на получаване на поканата ответникът е изпаднал в забава за плащане на претендираното обезщетение и от този момент дължи обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата за периода главница. Съображенията са, че в хипотезата на чл. 59, ал.1 ЗЗД длъжникът изпада в забава от момента на получаване на покана за заплащане на вече възникнало парично задължение за обезщетение, но не и по отношение на бъдещо такова, което още не е възникнало и не съществува яснота дали ще възникне и в какъв размер. Това разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК- решение № 48 от 10.09.2012 г. по т.д. № 237/2011 г. на ІІ т.о., решение № 45 от 18.05.2010 г. по т.д. № 532/09 г. на І т.о., решение № 217 от 08.10.2013 г. по гр.д. № 1290/2013 г. на ІІІ г.о., решение № 394 от 27.11.2015 г. по гр.д. № 3034/20156 г. на ІV г.о. и др. Приема се, че задължението за плащане на обезщетение по чл. 59, ал.1 ЗЗД за ползване на чужд имот без основание възниква ежедневно, а неизпълнението му поражда акцесорното задължение по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Тъй като падежът на задължението не е определен, съгласно чл. 84, ал.2 ЗЗД длъжникът изпада в забава от момента на получаване на поканата от кредитора да плати определено по размер вземане. Длъжникът не може да бъде канен да заплати невъзникнало парично вземане, поради което и поканата за заплащане на обезщетение за бъдещ период, следващ изпращането й, не може да го постави в забава по отношение на главница, която още не е съществувала. Изискуемостта на вземането за обезщетение по чл. 59, ал.1 ЗЗД, която настъпва от деня на разместване на благата, сама по себе си не поставя длъжника в забава.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и в частта по иска по чл. 86 ЗЗД.
По частната жалба, предмет на съединеното с настоящото дело ч.т.д. № 60263/2016 г. по описа на ВКС, І г.о.
[фирма] е подало частна жалба срещу определение № 477 от 20.07.2016 г. по търг.д. № 119/2016 г. на Варненския апелативен съд, с което в производство по чл. 248 ГПК е допълнено решение № 101 от 20.04.2016 г. по същото дело в частта за разноските, като [фирма] е осъдено на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на [фирма] разноски по делото пред въззивната инстанция в размер на 4 466.05 лв. Касаторът счита, че определението е неправилно поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила.
За да постанови обжалваното определение Варненският апелативен съд е приел, че за защита пред въззивната инстанция молителят [фирма] е направил разноски в размер общо на 7 193.10 лв., от които 6 396 лв. за адвокатско възнаграждение и 797.10 лв. за държавна такса. Съобразявайки постановеното по делото въззивно решение, с което първоинстанционното решение е потвърдено изцяло както в осъдителната, така и в отхвърлителнителните му части, въззивният съд е приел, че дружеството има право на разноски съразмерно обжалваемия интерес на насрещната страна [фирма], който е в размер на 105 117 лв. съобразно уважената част от иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД.
Определението е правилно и законосъобразно. Когато с първоинстанционното решение предявените искове са частично уважени, всяка от страните по спора има правен интерес да обжалва същото в частта, която е неблагоприятна за нея. Когато и двете страни са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат на насрещната страна, а остават за собствена сметка, като всяка от страните има право на разноски, които е направила във връзка със защитата срещу въззивната жалба на насрещната страна. В тази хипотеза разноските се присъждат с оглед обжалваемия интерес на неуважената жалба на другата страна, съобразно правилата на чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Като е присъдил разноските на касатора за въззивното производство съразмерно с обжалваемия интерес на въззивните жалби, въззивният съд е приложил точно процесуалния закон. Поради това постановеното определение по чл. 248 ГПК следва да бъде потвърдено.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101 от 20.04.2016 г. по в.т.д. № 119/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 477 от 20.07.2016 г. по търг.д. № 119/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: