О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
гр. София, 19.05.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4744 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 270 от 19.07.2016 год. по възз. гр. д № 360/2016 год. на Окръжен съд, гр. Хасково е отменено постановеното първоинстанционно решение № 211 от 06.04.2016 г. по гр.д. № 2137/2015 год. на Районен съд, гр. Хасково и вместо това е уважен предявеният от А. Х. А., М. Х. А. и М. Х. А. срещу В. Г. К. и И. А. К. иск по чл. 108 ЗС, като в отношенията между страните е признато за установено, че ищците са собственици на поземлен имот, находящ се в [населено място], с идентификатор № 77195.731.50 по КК на [населено място], ответниците са осъдени да им предадат владението на имота и е отменен по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК издадения в полза на В. Г. К. констативен нотариален акт № 143 от 15.09.2015 г., том II, рег. № 5299 по нот. д. № 321/2015 г. на нотариус В. С., рег. № 079 с район на действие РС-Хасково.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от ответниците по предявения иск за собственост В. Г. К. и И. А. К., представлявани от адв. Н. Т., с искане да бъде отменено като недопустимо, евентуално неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Изложени са оплаквания за неправилна преценка на приетия по делото доказателствен материал.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се обоснова в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по материални и процесуални въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата. Изложени са съображения, че по смисъла на ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, констативният нотариален акт, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорен от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Като оспорването може да се изразява, както в доказване на своите права, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или в доказване, че признатото право се е погасило или е прехвърлено другиму след издаване на акта. В тази насока се поддържа, че въззивната инстанция е допуснала съществено процесуално нарушение, като не е съобразила приетите по делото доказателства в подкрепа констатацията, че имота е придобит от ответниците по давност. Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с въпросите: „Следва ли събраните в хода на делото гласни доказателствени средства да бъдат възприети и обсъдени подробно от съда, такива каквито са в действителност изведени от страните с цел осигуряване на възможността за пълно разкриване на фактите; Процесуално нарушение ли е преценката на показанията на свидетели при наличие на заинтересованост на същите, да е извършено не съобразно чл. 172 ГПК при наличието на противоречиви данни, съдържащи се в техните изявления; Следва ли да се вземат предвид при постановяване на съдебното решение, събраните в хода на производството по чл. 587, ал. 2 ГПК гласни доказателства, разпит на свидетели пред нотариуса в случай, че не са оспорени; Може ли решение, с което се признава правото на собственост на едно лице на основание чл. 79, ал. 1 ЗС да почива само на събраните в хода на делото гласни доказателствени средства или е необходимо наличието на писмени такива; Следва ли при иск за право на собственост на основание придобивна давност, владелец да изведе началната дата на владението или съдът е длъжен да изведе това обстоятелство въз основа на събрания по делото доказателствен материал.“ Поддържа се, че по поставените въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, решение № 381/2011 г. по гр.д. № 756/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 48/14.05.2012 г. по гр.д. № 447/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о.
Ответниците по касационната жалба А. Х. А., М. Х. А. и М. Х. А., представлявани от адв. И. П., в подадения в срока по чл. 287, ал.1 ГПК отговор възразяват, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, респ. касационната жалба е неоснователна. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение, което отговаря на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да отмени първоинстанционното решение въззивният съд приел, че ответниците не са придобили процесния имот по давност. Ищците се легитимират като собственици по силата на наследствено правоприемство от Х. А. А., придобил правото на собственост по силата на съдебна делба и поставяне на имота в негов дял. Делбата е извършена с влязло сила решение № 241 от 06.05.1977 г. по гр.д. № 941/1976 г. на РС-Хасково, като от съсобствения, при равни квоти на наследодателя на ищците от една страна и З. К., К. К. и В. К., имот са обособени два отделни поземлени имота. Ответникът по предявения ревандикационен иск В. К. се легитимира като собственик на падналия се в дял на наследодателя на ищците имот по силата на издадения в негова полза констативен нотариален акт № 143 от 15.09.2015 г., том II, рег. № 5299 по нот. д. № 321/2015 г. на нотариус В. С. с рег. № 079 район на действие РС-Хасково за придобиване му по давност. За да приеме, че е оборена доказателствената сила на титула за собственост, въззивната инстанция, след анализ на приетите по делото гласни доказателства, е приела, че ответниците не са владели имота в изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок. Прието е, че от показанията на свидетелите на ответниците не може да се приеме за доказан фактът за упражнявано владение върху имота. Съдът е кредитирал показанията относно обстоятелството, че свидетелите са виждали ответниците в имота, но предвид обстоятелството, че последните са собственици на съседния поземлен имот, е прието че възприетите от свидетелите факти не сочат на обективния признак на владението, а именно упражняване на фактическата власт върху вещта в релевантния период. От друга страна от показанията на свидетелите на ищците съдът е приел за установено, че след 2005 година посещенията им в имота били разредени, както и че към 2010 год. е съществувала разделителна ограда между двата имота. Свидетелските показания не установяват момента, в който ответниците се отблъснали владението на ищците, използвайки брадва. При това положение съдът е достигнал до извод, че спорът за собственост е възникнал през 2008 г. след смъртта на К. К., наследодател на ответника В. К.. Искът по чл. 108 ЗС е предявен на 30.09.2015 г., преди изтичане на придобивната давност по въведеното от ответниците възражение.
Настоящият състав на ВКС намира, че искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено, поради следните съображения:
Наведените от касаторите оплаквания, свързани с правилността на постановеното въззивно съдебно решение не могат да бъдат разгледани по същество в производството по чл. 288 ГПК, чийто предмет е произнасянето по наличието на основанията за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в ТР №1/2010 год. по тълк. д. №1/2009 год. на ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглежданата хипотеза искането за допускане на касационно обжалване следва да се калифицира по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Макар касаторите да сочат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, по същество подържат произнасяне на въззивната инстанция в противоречие със задължителната практика на ВКС, представена към изложението. Доколкото би могло да се приеме, че е поставен правен въпрос за доказателствената сила на констативните нотариални актове, настоящият състав на ВКС намира, че произнасянето на въззивния съд не влиза в противоречие с прието в ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС. Въззивната инстанция е приела по същество, че констатациите на нотариуса за придобиване правото на собственост по давност в полза на ответника В. К., респ. в полза и на неговата съпруга И. К., са оборени от събраните по делото свидетелски показания, в който смисъл е цитираното по-горе тълкувателно решение. Останалите поставени от касатора въпроси по своето смислово съдържание се свеждат до въпроса за процесуалното задължение на въззивната инстанция да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи относно спорните по делото обстоятелства. В случая въззивният съд е приел, че спорът е концентриран до въведеното възражение за придобивна давност и конкретно до установяване на момента, от който ответниците са придобили фактическата власт върху имота. Съобразил е двете групи свидетелски показания и е достигнал до различни фактически изводи в сравнение с прието от първоинстанционният съд. В тази насока съдът е анализирал събрания доказателствен материал, като са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност свидетелските показания, взето е предвид обстоятелството, че липсват писмени доказателства за обосноваване на извод в подкрепа тезата на ответниците за намерението им да своят имота на наследодателя на ищците след извършената делба на бившия имот. Прието е, че съседството между двата имота сочи, че възприетите от свидетелите факти не обосноват по убедителен начин, че ответниците са упражнявали фактическата власт върху процесния имот в необходимия за придобиването му по давност период. Настоящият състав на ВКС намира, че произнасянето на въззивната инстанция е съобразено със задължителната практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да обсъди приетите по делото доказателства, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по спорните по делото обстоятелства. Последният поставен от касаторите въпрос е неотносим за изхода на делото. Иск за придобиване правото на собственост по давност не е предявен, респ. въззивнят съд не се произнесъл по иск на това правно основание. Ищците са признати за собственици по силата на правоприемство от техния наследодателят, като срещу исковата им претенция е противопоставено възражение за придобивна давност, което е прието за неоснователно въз основа преценката на събраните доказателства.
В обобщение на горното настоящият състав намира, че формулираните в изложението на касаторите въпроси представляват по същество оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Същите не представляват правни въпроси, които да са обусловили изводите на съда по предмета на спора, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците направените разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер общо на 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие и списък.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 270 от 19.07.2016 год. по възз. гр. д № 360/2016 год. на Окръжен съд, гр. Хасково по подадената от В. Г. К. и И. А. К., двамата от [населено място], касационна жалба.
Осъжда В. Г. К., ЕГН [ЕГН] и И. А. К., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят на А. Х. А., М. Х. А. и М. Х. А., всички от [населено място] направените по делото разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: