О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
София, 23.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 4553 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 278, вр. чл. 274, ал. 3, пр. 1 ГПК.
С определение № 724 от 18.09.2019 г. по ч. гр. д. № 512/2019 г. на Ловешкия окръжен съд е потвърдено определение № 270 от 08.07.2019 г. по гр. д. № 556/2018 г. на Тетевенския районен съд, с което на основание чл.129, ал.3 ГПК е било прекратено производството по предявения от К. Т. Д. срещу община Тетевен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Въззивният съд е приел, че предмет на предявения от К. Т. Д. срещу община Тетевен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ са четири броя земеделски земи с обща площ от 255,804 дка, находящи се в землището на [населено място], община Тетевен, които не са били заявени за възстановяване в сроковете по чл.11, ал.1 и чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и които понастоящем представляват земи по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ на община Тетевен. Прието е, че правният интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е обусловен от наличието на висяща административна процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, а в случая това условие не е налице. По тази причина предявеният иск е недопустим, като аргументи за това се съдържат и в т.2 на ТР № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВС, както и т.3А от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Изложен е и допълнителен мотив, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ разрешава спор за собственост към минал момент – момента на образуване на ТКЗС. В настоящия случай община Тетевен е придобила право на собственост върху процесните имоти на основание чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, т.е. в един много по-късен момент, след приключване на реституционната процедура, поради което тя не би могла да бъде надлежен ответник по предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от К. Т. Д..
Жалбоподателката сочи, че правото на собственост на нейните наследодатели Х. Т. П. и Т. П. върху процесните имоти се установява с писмен документ – продавателен акт от 21.10.1907г. Тя открила този документ след изтичане на сроковете по чл.11, ал.1 и ал.2 ЗСПЗЗ за подаване на заявление, съответно иск за признаване на правото за възстановяване на собствеността, ето защо не би могла да представи исканите от съда в производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ документи за спазване на тези срокове. Сочи, че е водила две дела по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, които са били прекратени. Водила е срещу община Тетевен и установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК, но този иск бил отхвърлен. Според нея в случая единственият способ за защита на собствеността, която не е изгубена, е чрез предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. С този иск тя щяла да установи правото на нейните наследодатели върху спорните имоти към момента на образуване на ТКЗС.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по следните въпроси:
1.Как може да упражни правото си на възстановяване на собствеността върху земеделска земя наследник на праводател, притежаващ същата земя към момента на образуване на ТКЗС на основание писмен документ- продавателен акт от 21.10.1907 г. и изтекла придобивна давност по чл.34 от действащия към този момент Закон за давността /отм./, когато е узнал за наличието на този документ в един по-късен момент, а именно след изтичане на предвидените срокове за подаване на заявление по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и е упражнил правото си на иск по чл.124, ал.1 ГПК, но същият е отхвърлен;
2. Налице ли е правен интерес от водене на производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато всички възможни срокове за подаване на заявление по чл.11, ал.1 и иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ са изтекли, поради невъзможност същите права да се упражнят, тъй като не е бил в държане на наследниците продавателен акт от 21.10.1907 г., който съответства на изискваните по чл.12 ЗСПЗЗ доказателства за реституция на земеделските земи;
3. Следва ли формално да се прилагат ТР № 1 по гр. д. № 11/1997г. на ОСГК на ВС и ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, без да се разгледа спецификата на всеки отделен казус, какъвто е настоящият случай, когато процесната земеделска земя не е кооперирана по силата на членствено правоотношение, не е одържавявана, не е отнемана фактически, запазила е статута на частна собственост и е владяна в реални граници от наследодателите. Може ли върху такива имоти да се проведе процедура по чл.19 ЗСПЗЗ, вр. чл.45в ППЗСПЗЗ за резултативна земя, която се придобива в собственост на общината след изготвяне на плана за земеразделяне.
Във връзка с поставените въпроси жалбоподателката се позовава на следната практика на ВКС: решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г. на IV-то г.о.; решение № 90 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 4406/2014 г. на III-то г.о.; решение № 40 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 4109/2015 г. и определение № 150 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 6131/2015 г. на I-во г.о.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът поставя правен проблем, който не е предмет на разглежданото частно производство. Питането е за това какъв е пътят на защита на правото на собственост в конкретния случай, а предмет на обжалваното определение е въпросът за допустимостта на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и дали първата инстанция е процедирала правилно, като е обвързала редовността на исковата молба с доказателства за спазени срокове по чл.11, ал.1 или чл.11, ал.2 ГПК. Въззивният съд не се е занимавал с въпроса какъв път на защита трябва да избере ищцата, а и не е бил длъжен да се занимава с този въпрос, поради което той не е обуславящ изхода на правния спор и по него не може да се допусне касационно обжалване.
Вторият въпрос е обуславящ, но по него въззивният съд е действал изцяло в съответствие с практиката на ВС и ВКС, изразена най-вече в т.2 на ТР № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВС, както и т.3А от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, на които съдът изрично се е позовал. Тази практика е приложима и в настоящия случай, независимо от неговата специфика. Самият факт, че законът поставя крайни срокове, в които може да се упражни правото на възстановяване на собствеността върху земеделски земи, означава, че след тези срокове незаявените права нямат правна защита. Освен това – изводът на въззивния съд, че община Тетевен, която се позовава на права по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, не е надлежен ответник по предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е в пълно съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 72 от 11.04.2011 г. по гр. д. № 1357/2010 г., II г. о. Както е изяснено в практиката на ВКС, спорът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е спор за собственост към минал момент – момента на образуване на ТКЗС -решение № 72 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6458/2007 г., I г. о., решение № 237 от 17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1137/2009 г., II г. о., решение № 913 от 27.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1977/2008 г., I г. о. и др. Затова в този спор не може да участва лице, което претендира да е придобило права върху имота в един по-късен момент след колективизацията.
Третият въпрос е разновидност на втория и затова казаното по-горе важи и за него. Практиката на ВКС по прилагането на чл.14 ЗСПЗЗ – както тълкувателната, така и на тричленни състави, произтича от законодателните решения. Законът следва да бъде прилаган еднакво към всички случаи. Предвидените в ЗСПЗЗ преклузивни срокове по чл.11, ал.1 и ал.2 не могат да бъдат пренебрегнати по пътя на тълкуването, а освен това няма как да бъде надлежен ответник по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ лице, което не заявява право на собственост към момента на образуването на ТКЗС.
Посочената от жалбоподателката практика на ВКС не разкрива противоречие с обжалваното въззивно определение, поради което не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г. на IV-то г.о. са изложени общите разсъждения, че гражданският процес цели да възстанови законосъобразното състояние на гражданските правоотношения; че интерес от търсене на искова защита е налице, когато между насрещните страни съществува спор относно фактите и/или правото /тяхното възникване, съдържание или съществуване/ и трябва да се възстанови хармонията в поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото; че чрез исковото производство се цели установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на присъдено нещо; че интерес от искова защита е налице, когато чрез избрания от ищеца способ ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор; че решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право, засегнато от посоченото действие. Тези общи принципни постановки нямат отношение към допустимостта на производството по настоящото дело, за което има конкретни пречки, посочени от въззивния съд и този негов извод е в съответствие със закона и практиката на ВКС по прилагането му. По същите съображения не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване и решение № 90 от 16.06.15 г. по гр. д. № 4406/2014 г. на III-то г.о., което съдържа същите общи разсъждения за правния интерес от исковата защита. Решение № 40 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 4109/2015 г. съдържа отговор на поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК: длъжен ли е съдът да зачете доказателствената сила на документи по чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ /опис-декларация/ за установяване принадлежността на правото на собственост в производство по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ ако този документ не е бил оспорен от ответниците и е бил приет като доказателство по делото, както и допустимо ли е съдът да се произнася в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ по направено от ответниците възражение за придобивна давност, изтекла след възстановяване на собствеността. Както въпросите, така и дадените отговори, касаят основателността на предявен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а по настоящото дело правният проблем е допустимостта на този иск. Затова посоченото решение на ВКС също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. И на последно място – определение № 150 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 6131/2015 г. на I-во г.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и не може да служи като пример за противоречива практика, съгласно приетото в т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. То е посочено от жалбоподателката във връзка с приетото от съда по въпроса за косвения контрол за валидност и материална законосъобразност на административния акт. Този въпрос също касае мотиви по съществото на предявения иск, а не по допустимостта. В настоящия случай обуславящи за изхода на делото са само въпросите по допустимостта на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, затова посоченото определение на ВКС, дори да беше допустима практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не е относимо към настоящото дело.
Не са налице и другите две поддържани основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Двете тълкувателни решения на ВКС, на която се е позовал въззивния съд, намират приложение и в настоящия случай, независимо от неговите специфики. Тези специфики не налагат промяна в даденото тълкуване на закона, затова разглеждането на делото от ВКС по същество няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието „очевидна неправилност“ в случая също не е налице, тъй като решаващите съображения на въззивния съд са две – за недопустимост на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ при липса на подадено в срок искане по чл.11, ал.1 и ал.2 ЗСПЗЗ и за ненадлежен ответник по предявения иск. Тези две съображения произтичат от изложената фактическа обстановка и са в пълно съответствие с посочената по-горе практика на ВКС, поради което няма как да бъдат очевидно неправилни.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 724 от 18.09.2019 г. по ч. гр. д. № 512/2019 г. на Ловешкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: