7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
С., 23.03.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
т.дело № 60292/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. С. И., АК-П., срещу въззивно решение
№ 146 от 10.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.т.д.№140/2016г. С това решение е потвърдено решение № 84 от 24.06.2015г., постановено по т.д. №31 по описа за 2014г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане, присъдено със заповед № 308/01.10.2013г. на РС-Пещера за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 308 548 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 30.09.2013г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
В представеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1./ „Изписването на дата в частен документ от „представител“ – управител на търговско дружество, представлява ли правно действие, чийто последици могат да възникнат направо за „представлявания“- търговското дружество?, 2./ „Относно разпределението на доказателствената тежест при оспорване достоверността на дата на запис на заповед от издателя-търговско дружество.“, 3./ „За правомощията на въззивния съд при констатирано според него неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд по отношение на оспорен частен документ.“, 4./„Длъжен ли е съдът да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства?“, 5./ „Относно доказателствената тежест на писмени доказателства – обяснения на страните, събрани извън производството по висящия спор“. Позовава се на т. 2 от тълк. решение
№ 3/15.11.2013г. на ВКС по тълк.д. № 3/2013г. на ОСГТК по първия въпрос, на решение № 134/24.03.2008 г. на ВКС по т.д. № 626/2007г. на I т.о., решение № 207/21.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1381/2015г. на I г.о. и решение № 961/22.10.2008 г. на ВКС по гр.д. № 2533/2007г. на III г.о., по отношение на втория въпрос, на т. 2 от тълк. решение № 1/09.12.2013г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК и решение № 125/12.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1135/2011г. на II г.о по третия въпрос, на решение
№ 10/01.02.2012г. на ВКС по гр.д. № 130/2011г. на I г.о, решение
№ 212/01.02.2012г. на ВКС по т.д. № 1106/2010г. на II т.о, решение
№ 341/11.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 992/2010г. на I г.о и решение
№ 815/15.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1713/2009г. на IV г.о по четвъртия въпрос и на решение № 66/12.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5839/2014г. на IV г.о, решение № 43/16.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 648/2008г. на II т.о по петия въпрос.
Ответната страна по касационната жалба [фирма] в писмен отговор, подаден чрез адв. А., изразява становище за липса на предпоставките за допускане на касационната жалба до разглеждане, а по същество за неоснователност на същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните.
За да потвърди първоинстанционното решение, при различни мотиви, въззивният съд е приел за установено, че ищецът притежава запис на заповед от 19.05.2010г., удостоверяващ негово изискуемо вземане срещу ответното дружество в размер на 308 548 лв., въз основа на който се снабдил по реда на чл. 417 ГПК със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК обуславя правният му интерес от предявяване на настоящият иск по реда на чл. 422 ГПК – за установяване съществуването на вземането. Съдът обстойно е разгледал наведеното от ответното дружество възражение за антидатираност на записа на заповед. Посочил е, че записът на заповед е бил издаден от името и за сметка на дружеството [фирма] с вписана в него дата на издаване 19 май 2010 г. и подписан от лицето Н. Д. Д., който към този момент бил управител на ответното дружество и съответно е разполагал с представителна власт да подпише документа с правните последици по чл. 36, ал. 2 ЗЗД. Развил е съображение, че записът на заповед е частен документ и затова е само доказателство, че съдържащите се в него изявления са направени от лицето, което го е подписало (чл. 180 ГПК), поради което се ползва с доказателствена сила относно своята автентичност. Сам по себе си, обаче, автентичният частен документ не е доказателство за вписаната в него дата на издаване – че датата, която издателят е написал в документа, е вярната календарна дата на издаването на този документ. В този смисъл по отношение на третите лица написаната от автора на частния документ дата е недостоверна и същият не им е противопоставим. Позовал се е на разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК, предвиждаща, че по отношение на трети лица частният документ има достоверна дата от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото съставяне на документа. В тази връзка е обосновал извод, че представляваният е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК по отношение на достоверността на датата, тъй като не участва в съставянето на издадения (подписания) от представителя частен документ, въпреки че правата му пряко зависят от вписаното в документа изявление на представителя. В подкрепа на този довод е посочил, че представителството е власт, която се упражнява в ограничен във времето период и ако след датата на нейното прекратяване бившият представител продължи да представлява, действията му ще бъдат извършени без представителна власт и са непротивопоставими на мнимо представлявания. Изложил е мотиви, че при съставянето на частен документ от името на представляван е възможно единствено датата, която авторът на документа е поставил като дата на издаването му, да е доказателство, че документът е бил издаден в периода от време, в който авторът е имал представителна власт по отношение на представлявания, но самият документ сам по себе си не е доказателство, че вписаната в него дата на издаване е тази, на която документът наистина е бил издаден. В този смисъл, направеното от представителя изписване на датата в частен документ е действие, за което правните последици по чл. 36, ал. 2 ЗЗД са неприложими, тъй като не може доказателството за съществуване на представителна власт към определена календарна дата (вписване на датата в частен документ) да произхожда не от учредителя на тази власт (представлявания), а от представителя. Относно отбелязването на тази дата представляваният не е лице, което – чрез представител – е участвало в създаването на документа, а по отношение на изписаната в документа дата, подписаният от представител частен документ не е бил издаден „от името на представлявания“, а е бил издаден от името (и за сметка) на лицето, което е подписало документа. П. от това е, че когато представляван оспори датата на издаден от негово име частен документ, в тежест на ползващият документа е да установи датата, която, с оглед съществуването на заявените в процеса негови права, е достоверна за вписания в документа представляван. Приел е, че в конкретния случай самото изписване на датата 19 май 2010 г. не установява, че документът наистина е бил издаден от подписалото го лице точно на сочената дата, поради което достоверността на датата на издаване на записа на заповед е следвало да се установи от ремитента – ищец, само по посочените правила на чл. 181, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е посочил, че извършеното от представителя издаване на процесния запис на заповед би било противопоставимо на платеца [фирма] в случай, че записът на заповед наистина е бил издаден на вписаната в него дата 19 май 2010г. или поне до датата 15.07.2010г., на която Н. Д. с решение на общото събрание на ответното дружество е бил освободен от длъжността управител на същото, но доказателства в тази насока не били ангажирани. Заключил е, че по отношение на ответното дружество най-ранната възможна достоверна дата на издаване на тази ценна книга е датата, на която записът на заповед е бил представен в производството по чл. 417 ГПК – 30 септември 2013 г. Към тази дата дружеството [фирма] е било вече представлявано от вписания в търговския регистър нов управител Д. Н. Д.. С оглед на изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че издаването на процесния запис на заповед от подписалото го лице Н. Д. е било правно действие, извършено без представителна власт и като такова непротивопоставимо на ответното дружество, доколкото и в процеса не са въвеждани твърдения за наличие на извършено от ответника потвърждаване на това действие, нито за налични правни последици в евентуалната хипотеза по чл. 301 ТЗ. Нещо повече, за извършеното от ответното дружество противопоставяне на извършеното без представителна власт издаване на записа на заповед свидетелствало подаденото възражение по чл. 414 ГПК. Въззивният съд също е посочил, че дори да се приеме, че представляваният, от чието име е издаден частният документ, не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал.1 ГПК предявеният иск също е неоснователен. Счел е за основателно релевираното от ответника възражение, че задължението, поето със записа на заповед, обезпечава събирането на невъзникнало все още вземане на ищеца, произтичащо от каузални отношения с ответника, поради което задължението е несъществуващо. Приел е след анализ на събраните доказателства, че между страните е съществувал съвместен проект, макар бъдещ и неосъществен, свързан с изграждането на туристически Спа комплекс в имот, собственост на ответното дружество и функцията на процесния запис на заповед била именно да гарантира облекченото събиране на евентуалните, но все още неопределени и невъзникнали, а затова и несъществуващи – към датата на издаването на заповедта за изпълнение – вземания на ищеца по този проект. В тази връзка се позовал на обясненията в тази насока на бившия управител на [фирма] Н. Д., и на управителя на [фирма] Р. Д., съдържащи се по пр. пр. с вх. № 1291/2013г. на Районна прокуратура – Пещера, приложена по делото. Приел е, че изявленията им се ползват с обвързваща доказателствена сила относно заявените факти. Доколкото не били ангажирани доказателства за развитие на каузалното отношение, обусловило издаването на процесния запис на заповед, то вземането на ищеца не било възникнало.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба.
Първите два формулирани от касатора правни въпроса са включени в предмета на спора, като по тях съдът е дал правно разрешение, което не се споделя от настоящия състав. Въпреки това същите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, обективирана в решението, поради което отсъства общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Това е така защото какъвто и отговор да бъде даден на тези въпроси, последният не би обосновал различни крайни изводи с оглед на обстоятелството, че съдът е приел за безспорно с оглед събраните доказателства, че е налице каузално правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед и че вземането по това каузално правоотношение не е възникнало. Изложеното е достатъчно за да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване във връзка с тези въпроси.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК и по отношение на третия и четвъртия въпрос. Същите не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са свързани с правилността на съдебния акт. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
По отношение на петия формулиран въпрос, макар да е общо основание, също не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване, доколкото не се установява наличието на поддържаната от касатора специфична предпоставка. В приложеното решение № 66/12.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5839/2014г. на IV г.о, е прието, че принципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство, в т.ч. досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др, като за гражданския съд е задължителна само присъдата на наказателния съд по изрично посочените в чл. 300 ГПК въпроси. Изложеното е прието по отношение на актовете на органите на досъдебното производство и в решение № 43/16.04.2009г. на ВКС по т.д. № 648/2008г. на II т.о. В конкретния случай не се касае за акт на органи на досъдебното производство или за свидетелски показания, събрани в него, а за изявления на страна по делото по смисъла на чл. 177, ал.1, т.2 ГПК и доколкото същите обективират извънсъдебно признание на неизгодни за страната факти се ползват с обвързваща сила. Поради липсата на идентичност между хипотезите в представените решения и обжалваното не може да се обуслови извод за противоречиво разрешаване на правен въпрос.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 146 от 10.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.т.д. № 140/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: