3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 84/12 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 224
гр. София, 26.03.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 84 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Община [населено място] обжалва решение № 1395 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1521/11 г. на Окръжен съд [населено място]. По делото е постъпила жалба и от [фирма] [населено място]. К. считат че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответниците по касация Г. М. Д. и Е. М. Ч. оспорват жалбата.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 763 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 555/01 г. на Районен съд [населено място]. Постановил е ново решение, с което е осъдил Община [населено място] и [фирма] да предадат на Г. Д. и Е. Ч. владението на празно дворно място от 195 кв. м., УПИ ХІV-816-обществени дейности в кв. 123 по плана на [населено място] – Старинна градска част. Приел е, че Г. Д. и Е. Ч. са внуци, наследници на М. Т., починал през 1932 г. Наследодателят придобил през 1912 г. къща с дворно място от 214 кв. м. До 2005 г. наследниците на Т. се грижили за имота, когато дали съгласие през него да се извозват строителни материали за друг строеж, поради което имотът останал разграден. През 2009 г. на ищците станало известно че общината е съставила А. за имота през 2002 г., а в последствие статутът му бил променен в публична общинска собственост. Общината сключила договор за концесия с [фирма] и през 2009 г. имотът бил ограден. Според техническа експертиза, посочения в нот. акт от 1912 г. имот бил заснет като имот пл. № 816, за който е отреден УПИ ХІV-816-обществени дейности и УПИ ХV-816, като за първия бил съставен А. през 2002 г. За да уважи иска съдът е изложил доводи, че Община [населено място] не е подала отговор на исковата молба и фактически не е възразила по иска. Ответникът [фирма] е изложил твърдения че праводателят му е придобил имота по давност, каквито доказателства по делото нямало. А и с ангажираните доказателства ищците доказали че техния праводател бил собственик на имота и те продължили да владеят необезпокоявано. Освен това, в А. било посочено друго придобивно основание – чл. 2 ал. 2 т. 1 ЗОС в редакцията с ДВ бр. 26/00 г. вр. с § 7 ПЗР на З., според която общинска собственост са имотите предоставени на общината със закон или преотстъпени безвъзмездно от държавата. Съдът разгледал и цитираното в А. придобивно основание като приел, че не било доказано държавата да е придобила имота, а от тук и да е праводател на общината.
По жалбата на Община [населено място]:
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК е записан като съществен за спора въпрос следния текст: „В. съд не е зачел обвързващата материална доказателствена сила на официалните свидетелствуващи документи, каквато е константната практика на ВКС по прилагането на чл. 179 ГПК”.
Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество, досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка. Записаното в изложението по същество представлява констатация за преценката на доказателствата от съда. Освен това не е посочено решението на коя съдебна практика противоречи. Затова няма основание касационната жалба на Община [населено място] да бъде допусната до касационно обжалване.
Независимо от горното следва да се посочи, че както е прието и в решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС І ГО, съгласно чл. 5 ал. 1 ЗОС общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост с акта за общинска собственост. А. и А. се ползват с доказателствена сила, но при оспорване тя може да бъде опровергана, тъй като съгласно чл. 5 ал. 3 ЗОС, самият акт няма правопораждащо действие. Правото на собственост възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване от държавата, респективно от общината.
По жалбата на [фирма]:
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК е записан въпрос „Съдът е нарушил е изричното изискване при уважаване на искове по чл. 108 ЗС да са налице три кумулативни основания: доказване че ищецът е собственик на вещта предмет на иска, че вещта се намира във владение или държане на ответника, че ответникът владее или държи вещта без основание. Не е ли налице която и да е от тези три предпоставки, искът не може да бъде уважен.” Твърди се, че решението противоречи на приетото в решение № 2419 от 13.10.1960 г. по гр. д. № 3461/60 г. на ВС І ГО. В случая касаторът не формулира конкретен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а развива тезата за неправилност на постановеното решение. Дали са налице предпоставките за уважаване на иск по чл. 108 ЗС е въпрос на преценка на ангажираните от страните доказателства, които се проверяват от касационния съд тогава, когато касационната жалба бъде допусната до касационно обжалване и не могат да бъдат проверявани в производството по чл. 288 ГПК. Доколкото не е формулиран съществен материалноправен въпрос, не е налице основание да се приеме наличие на хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
В изложението е записан като въпрос и текстът съдържащ се в изложението на касатора Община [населено място] „В. съд не е зачел обвързващата материална доказателствена сила на официалните свидетелствуващи документи, каквато е А.”, без да е не е посочено конкретно основание за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. По изложените по-горе съображения, няма основание да се допусне касационно обжалване и по този въпрос.
Ответниците по касация претендират за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторите им дължат заплащане на общо 1 200 лв. разноски за настоящото производство.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1395 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1521/11 г. на Окръжен съд [населено място].
ОСЪЖДА Община [населено място] и [фирма] да заплатят на Г. М. Д. и Е. М. Ч. 1 200 лв. разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: