О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
София, 27.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 974/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. И. като законен представител на малолетната си дъщеря М. П. И. срещу решение № 895 от 08.07.2009 г. по гр.д. № 1081/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 115 от 16.12.2008 г. по гр.д. № 1097/2005 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения инцидентен установителен иск за признаване за установено, че С. от 18.05.2004 г., сключено между П като застрахован и ЗА. “ДЗИ” за прекратяване на договор за застраховка “Ж” по застрахователна полица 217200008126 е нищожно поради липса на съгласие, форма и противоречие със закона и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен инцидентния установителен иск, като е оставено в сила решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.411, ал.1 във вр. с чл.414, ал.4 – отменени ТЗ за заплащане на застрахователна сума в размер на 200 000 евро по посочената полица, както и кумулативно предявения иск по чл.86 ЗЗД за сумата 41 275.50 лв. и в частта, с която е признато за недоказано оспорването на споразумението от 18.05.2004 г.
В касационната жалба се поддържа, че поради допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения обжалваното решение е неправилно.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се излагат съображения в подкрепа на твърдението за наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради произнасянето от въззивния съд по съществени материалноправни въпроси в противоречие с трайно установената съдебна практика, вкл. и тази на ВКС по приложението на чл.301 ТЗ и чл.42 ЗЗД, обусловили неправилния му извод, че процесният застрахователен договор е нищожен. Отделно от това се поддържа, че соченият критерий е налице и по отношение на извършеното тълкуване от въззивния съд на споразумението от 18.05.2004 г., като в резултат на отклонението от трайната практика по приложението на чл.20 ЗЗД съдът възприел същото като волеизявление за прекратяване на застрахователния договор.
Ответникът по касация ЗА. “ДЗИ” по реда на чл.287 ГПК е възразил по допустимостта и алтернативно по основателността на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но независимо от процесуалната й редовност не е налице соченото с нея основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че застрахователният договор по застраховка “Ж”, на основание на който малолетната ищца чрез нейната майка претендира застрахователна сума в качеството си на трето ползващо се по него лице е недействителен. В тази връзка са изложени съображения, че подписаната на 28.01.2004 г. застрахователна полица със страни “ДЗИ” А. , застрахован П. И. И. и ищцата като трето ползващо се лице е сключена от “А”, която няма правосубектност и право да сключва застрахователни договори, по делото отсъствали доказателства за притежавано от нея качество на застрахователен агент с права да сключва договори от името на “ДЗИ” А. , обусловили извода на съда, че поради липса на формирана и обективирана воля на застрахователя е налице изначална липса на съгласие за сключване на застрахователния договор, основание за неговата нищожност по чл.26, ал.2, предл.второ ЗЗД. Обсъден е и представения от ответното застрахователно дружество споразумителен протокол от 18.05.2004 г., по отношение на който е прието, че е автентичен поради недоказаност на оспорването, че подписът върху него не принадлежи на лицето П. И. И. Направен е извод, че същият следва да бъде ценен като едностранно волеизявление на застрахования за преустановяване на действието на застраховката-прекратяването й без право да получи откупа поради липсата на основанията на отменения чл.418 ТЗ. Изложени са съображения, че след като по визирания текст е предвидена възможност за застрахования да поиска с едностранно волеизявление от застрахователя да получи откупната цена на полицата след изтичане на минимум две години от сключване на застраховката и при редовно плащане на премиите по нея, то следва да бъде признато и правото му да поиска предсрочното прекратяване на застрахователния договор, бе да има право да получи откуп за нея. Волеизявението, направено в писмен вид достигнало до застрахователя, което обусловило извода на съда, че твърденията за липса на форма са неоснователни. По възражението за сключването му в нарушение на чл.73, ал.3 СК съдът изложил съображения, че правото на такова изявление принадлежи на застрахования, а не на третото ползващо се лице, което не е страна по него и неговото съгласие за изменението или прекратяването му не е необходимо. Изложеното позволява да се обобщи, че макар и да е обезсилил решението на първоинстанционния съд по инцидентния установителен иск за признаване нищожността на обсъждания споразумителен протокол поради липса на правен интерес, въззивният съд се е произнесъл по съществото му, като изложените съображения сочат на извод за неговата неоснователност.
Доводът за направен в противоречие със съдебната практика по приложението на чл.301 ТЗ извод за недействителност на застрахователния договор е неоснователен. Вярно е, че застрахователният договор е търговска сделка от категорията на абсолютните, по отношение на която на общо основание намира приложение презумцията, установена в чл.301 ТЗ. Съдебната практика по приложението му е постоянна в разбирането си, че търговски договор, сключен без представителна власт се смята за потвърден, ако търговецът не се противопостави веднага след узнаването, в какъвто смисъл са постановени поредицата приложени от касатора съдебни решения на гражданските съдилища. Така установената презумпция обаче е неприложима тогава, когато към момента на узнаване от търговеца за сключената от негово име, но без негово съгласие сделка тя вече е била развалена или прекратена, както е в разглеждания случай. Висящата недействителност предпоставя съществуването на сключен без представителна власт договор. Само при наличието на такъв узнаването е правнорелевантен факт, относим към преценката валидирана ли е или не сключената от мнимия представител търговска сделка в зависимост от последващите действия, респ. бездействия на търговеца. Когато съществуването на договора е било преустановено още преди узнаването на търговеца за неговото сключване, въпросът за приложението на презумпцията на чл.301 ТЗ се явява неотносим към правния извод за недължимост на претендираната по процесния договор застрахователна сума, т.е. по отношение на повдигнатия въпрос не е налице първото задължително условие, визирано в чл.280, ал.1 ГПК, а именно да е съществен за конкретния спор.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по въпроса за извършеното тълкуване от въззивния съд на споразумението от 18.05.2004 г. Тълкуването на волята на страните, изразена в сключения споразумителен протокол, е дейност на съда, който се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 от ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед на доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение, но като неправилно – в хипотезите по чл. 281, т. 3 от ГПК. Същите не са въведени от законодателя като основание за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако не са обвързани с конкретен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който да е налице някой от визираните в чл.280, ал.1 ГПК критерии за селекция на допустимите касационни жалби.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице соченият от законния представител на касатора селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция в размер на 28 000 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 895 от 08.07.2009 г. по гр.д. № 1081/2009 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. М. И. като законен представител на малолетната си дъщеря М. П. И. да заплати на ЗА. “ДЗИ” разноски за настоящата инстанция в размер на 28 000 (двадесет и осем хиляди) лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: