О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 225
София, 02.06.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1257 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Н. И. Т., Т. С. П., С. Т. П. и Е. Т. Б., чрез пълномощника им адвокат Д. С., обжалват в срок въззивното решение от 1.12.2015 год. по гр. д. № 262/2015 год. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 1.06.2015 год. по гр. д. № 202/2013 год. на Бургаския окръжен съд. С него е признато за установено по отношение на Н. с. а. /Н./ „В. Л.”, [населено място], че ответниците, сега касатори, не са собственици на поземлените имоти с идентификатори 51500.510.115 с площ 2 123 кв. м. и 51500.510.116 с площ 2 125 кв. м. по кадастралната карта на [населено място] от 2003 год., изменена 2007 год., находящи се в м. „А.” при посочените в решението съседи.
Касаторите поддържат оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение по изложените съображения с искане за отмяната му и вместо това искът бъде отхвърлен.
В изложението към касационната жалба се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по въпроса за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и доказателствената тежест за установяването му, по който касаторите поддържат произнасянето във въззивното решение да е в противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Позовават се на противоречие и с ТР № 5/2013 год. по т. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС с оглед незачитане както от първоинстанционният, така и от въззивният съд на влязло в сила решение, с което е прието, че държавата не е собственик на имота на касаторите. Налице е позоваване на недопустимост на въззивното решение с оглед и на съображенията за произнасяне извън претенцията в исковата молба да се отрече правото на собственост на ответниците по отношение на държавата, а не по отношение Н., както е процедирал съдът.
В писмения отговор ответникът Н. с. а. „В. Л.” оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението. Позовава се на влезли в сила решения относно други имоти, попадащи в същия терен, отреден и предоставен на Н., исковете за които са уважени, поради което и счита, че въззивното решение не противоречи на съдебната практика. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен отрицателния установителен иск за собственост на спорните имоти срещу касаторите, въззивният съд приел, че възраженията на последните за недопустимост на същия поради липса на правен интерес са неоснователни, тъй като ищецът извежда правния си интерес от упражняване на фактическата власт върху процесните имоти, предоставени му за стопанисване и управление от държавата и реализираното благоустройствено мероприятие в целия терен, което е следвало да се отчете в производството по възстановяване на собствеността като основание за приложение на чл. 10б ЗСПЗЗ. Приел за неоснователно и възражението за недопустимост на иска поради отвод за пресъдено нещо, съобразявайки, че не е налице обективно и субективно тъждество между предмета по настоящето дело и този по приключилото с влязло в сила решение по гр. д. № 753/2005 год. на Несебърския районен съд. С него е бил отхвърлен предявения от Н., като процесуален субституент на държавата, положителен установителен иск за собственост на недвижимите имоти, докато в настоящето производство предмет на спора е материалната незаконосъобразност на реституцията им в полза на ответниците поради нарушението на чл. 10б ЗСПЗЗ.
По същество на спора въззивният съд приел за установено, че спорните имоти попадат в границите на изградената в периода 1974-1988 год. Спортна база на Н. „В. Л.” на терена, ограден и нанесен в кадастралния план още през 1979 год., т.е. попадат в територията на реализираното мероприятие. Установено е от заключението на приетата експертиза, че към момента на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ в същия са се намирали изградените две масивни сгради, други полумасивни обекти, хангари за лодки, бунгала и други съоръжения по предназначението му, като е предоставен на Спортната академия за стопанисване и управление. Изграждането на учебната спортна база в годините като единен обект представлява реализирано мероприятие по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ, което е пречка за реституцията независимо от законността на строителството и собствеността на земята, поради което и без значение е обстоятелството, че правото на собственост на държавата е било отречено с предходното съдебно решение. Въззивният съд е отчел предимството на защитата на законодателя на вложения в осъщественото фактическо строителство финансов ресурс, представляващ пречка за настъпване на реституционния ефект на решението на органа на поземлената собственост върху процесните имоти, представляващи част от това реализирано мероприятие. Упражнявайки косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия съдът е приел, че то е постановено при отсъствието на материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността на ответниците, поради което и не може да породи реституционен ефект, в резултат на което ответниците не се легитимират като собственици на спорните имоти. Подчертано е в мотивите на въззивното решение, че основанието за отричане правата на ответниците, сега касатори, произтича не от установяване право на собственост върху терена на ищеца, а от фактическите основания, на които той се намира в него – реализираното строителство, което поради функционалната свързаност на построеното представлява мероприятие по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ.
Релевираните в изложението на касаторите основания за допускане на касационно обжалване на решението не са налице, поради следните съображения:
На първо място следва да се обсъдят доводите на касаторите за недопустимост на въззивното решение с оглед поставения въпрос за липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и разпределението на доказателствената тежест в това производство. Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение е съобразено с ТР № 8/2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като е прието, че предмет на делото не е засегнатото от правния спор право на държавата, респ. на Н., а отричаното от ищеца спорно право, което ответниците претендират да притежават на основание възстановяването на собствеността върху спорните имоти по ЗСПЗЗ. С оглед разясненията в цитираното тълкувателно решение, правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск е налице и при позоваване на ищеца на фактическо състояние или когато има възможност да придобие права, ако отрече тези на ответника, както е и в настоящия случай при предявяването на иска от Н., който упражнява фактическата власт върху имота, предоставен й за управление и стопанисване от държавата, с установяването на които предпоставки е доказал наличието на правен интерес.
Във връзка с предмета на делото по предявения отрицателен установителен иск неоснователен е и доводът на касаторите за недопустимост на решението с оглед поддържано противоречие с ТР № 5/2013 год. по т. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС, позовавайки се на влезли в сила решения /с оглед препращане в изложението към цитираните в касационната жалба решения на Н. и БОС по иск по чл. 14/. Данните по делото не сочат на упражнен пряк съдебен контрол за законосъобразност на решението на поземлената комисия, поради което и приложение намират разясненията по т. 1 на цитираното ТР, съгласно които в тези случаи е допустим косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК. Този въпрос обаче касае правилността на въззивното решение, а не неговата допустимост, а относно влязлото в сила решение, с което е отхвърлен предявен от държавата иск за собственост следва да се посочи, че предметът на настоящето дело е различен от този по гр. д. № 753/2005 год. на Н., както е приел и въззивният съд.
И последният довод на касаторите в прложеното изложение не е основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Въпросът дали ищецът Н. упражнява свое право или право, предоставено му от държавата /в качеството му на неин процесуален субституент/ не е определящ за допустимостта на производството по предявения отрицателен установителен иск. В случая ищецът Н. е предявил иска за отричане правата на ответниците от свое име и за своя сметка, упражнявайки правото на държавната собственост, предоставена му за управление и стопанисване, в качеството на процесуален субституент на държавата, както и на собствено основание като упражняващ фактическата власт върху имота, като произнасянето на съда е по предявения от този ищец иск. В случая не е налице разминаване между претенцията и постановеното от съда в решението му с оглед качеството на Н. и правомощието му да упражнява и защитава правото на държавата върху предоставените му от нея за управление недвижими имоти, съгласно изложените в молбата му от 22.01.15 год. съображения и допълнението в доклада в с. з. от 17.02.15 год. на първоинстанционния съд.
По тези съображения касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато на поддържаните от касаторите основания.
С оглед този изход касаторите следва да заплатят претендираните от ответника разноски за настоящето производство, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв., при съобразяване чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед обема на извършената работа по изготвяне на писмен отговор на касационната жалба.
Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 124 от 1.12.2015 год. по гр. д. № 262/2015 год. на Бургаския апелативен съд по подадената от Н. И. Т., Т. С. П., С. Т. П. и Е. Т. Б., чрез пълномощника им адвокат Д. С., касационна жалба против него.
ОСЪЖДА Н. И. Т. от [населено място], [улица], вх. 5, ет. 6, Т. С. П. от [населено място], [улица], С. Т. П. и Е. Т. Б. със същия адрес в [населено място], [улица] да заплатят на Н. с. а. „В. Л.”, [населено място] разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: