О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 225
гр. София, 27.04.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3415 по описа на Върховния касационен съд за 2017 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 9 от 05.01.2017 год. по в. гр. д. № 413/2015 год. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 04.08.2014 год., постановено по гр. д. № 413/2013 год. по описа на Районен съд – Елин Пелин, в частта, с която са отхвърлени предявените от Р. Т. М. и К. П. М. субективно съединени искове по чл. 108 ЗС за установяване на правото им на собственост върху поземлен имот с площ от 700 кв. м., находящ се във вилна зона О., общ. Г. М., обл. С., съставляващ имот планоснимачен номер 401, за който е отреден парцел V в квартал 54, при съседи: улица, парцел VІ – 401, парцел ІV – 401 и край на регулацията, и за осъждане на ответниците да им го предадат, както и в частта, с която са уважени предявените срещу тях насрещни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците Н. Г. С. и М. Н. С. са собственици на същия недвижим имот.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците Р. Т. М. и К. П. М. от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Г. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Искат отмяната му и вместо това предявените от тях искове бъдат уважени, а насрещните такива – отхвърлени, с присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат като основание за допускане на касационно обжалване на решението това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновавайки го със значението на отмяната на въззивното решение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и с оглед произнасянето по формулираните материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл и които са обусловили изхода на делото, уточнени и конкретизирани както следва: 1. Ако един държавен имот е включен в границите на регулационния план на [населено място], одобрен със Заповед № 0-1-1098/05.09.1974 год. на ОНС – С. и на основание РМС 404 е предоставен на ОбНС – Г. М., то ОбНС Г. М. разполага ли с правомощие да се разпорежда с този имот по силата на чл. 2 и § 4 от Допълнителните разпоредби на Наредбата за държавните имоти /отм./, но в сила при извършване на разпореждането с този имот и става ли този имот общинска собственост с изменението през 1990 год. на Конституцията от 1971 год. и изменението през 1990 год. на чл. 6 ЗС? 2. Ако ОбНС – Г. М. е продала процесния държавен имот без да разполага с правомощие за това и без същият да е станал общинска собственост, и впоследствие същият този имот по силата на закона стане собственост на общината, която го е продала, то санира ли се по – рано извършената продажба ?
Ответникът по жалбата – Н. Г. С., чрез процесуалния си представител адвокат М. А., в писмен отговор оспорва наличието на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите ответници по жалбата – М. Н. С., Н. П. М., С. Н. Д., С. М. Д., [населено място], не взимат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложеното изложение, намира следното:
Спорът е за установяване собствеността на поземлен имот с площ от 700 кв. м., находящ се във вилна зона О., общ. Г. М., обл. С., съставляващ имот планоснимачен номер 401, за който е отреден парцел V в квартал 54, при съседи: улица, парцел VІ – 401, парцел ІV – 401 и край на регулацията. Поддържаното от ищците придобивно основание е покупко – продажба, обективирана в нотариален акт № 32/18.03.2004 год., том І, рег. № 522, дело № 21/2004 год., сключена между С. Н. Д. и С. М. Д. /праводатели на ищеца/ и ищеца Р. Т. М.. Праводателите са придобили имота от [община] с договор за покупко – продажба от 1995 год. и Заповед № 175/09.10.1995 год. на кмета на общината. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени субективно съединените искове с правно основание чл. 108 ЗС и са уважени насрещните установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд приел, че процесният имот е актуван като държавен с АДС № 929 от 18.07.1980 год. и е предоставен на ОбНС – Г. М. за оперативно управление. Позовал се е на решение № 71 от 28.04.2015 год. по гр. д. № 6943/2014 год., I г. о., ВКС, че „актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени.” Въпреки, че в настоящия случай отбелязванията в АДС не са оборени, не може да се приеме, че имотът е бил общинска собственост от 1980 год. (респ. от 1974 год.). С Конституцията от 1947 год. е извършено фактическо одържавяване на общинската собственост, с Конституцията от 1971 год. общината не е посочена като възможен титуляр на право на собственост. Едва с изменението на чл. 16, ал. 2 и чл. 14 от тази Конституция (съответно ДВ, бр. 94/23.11.1990 год. и ДВ, бр. 29/10.04.1990 год.), вр. чл. 6, ал. 1 ЗС (в редакцията й към ДВ, бр. 31 от 1990 год.) се предвижда съществуването на общинска собственост. Въпреки това процесният имот не попада сред обектите, изчерпателно изброени в посочената разпоредба и до момента на влизане в сила на ЗМСМА и на измененията в чл. 6, ал. 2 ЗС, общината не би могла да е титуляр на право на собственост, вкл. и върху процесния имот. Предоставянето на имота /тогава държавен/ за стопанисване и управление на ОбНС – Г. М. не променя неговия собственик – арг. от чл. 89 Наредбата за държавните имоти (отм.). Не обуславя такъв извод и фактът, че АДС е съставен от ОбНС, а не от отдел „Държавни имоти“, както и включването на имота в регулационния план на [населено място]. Въз основа на тези изводи, съдът е приел, че след като имотът е бил актуван като държавен през 1980 год. и няма данни за отмяна на АДС, нито за промяна на собственика, собственик на имота е останала държавата. Имотът не е станал общински и по силата на § 7, ал. 1, т. 3 ЗМСМА през 1991 год. Той попада в регулация още от 1974 год. и от данните по делото съдът е приел, че е предназначен за жилищно строителство. Не се твърди и не се доказва обаче да е придобит от държавата чрез отчуждително производство, поради което не попада в приложното поле на посочената разпоредба. Към 09.10.1995 год., когато С. и С. Д. (праводатели на ищците) са закупили процесния имот от [община] той е бил държавна, а не общинска собственост. Общината е продала несобствен имот, сделката не е породила целения с нея транслативен ефект и не е прехвърлила правото на собственост в полза на купувачите. Те не са станали собственици на имота и не биха могли да го прехвърлят на ищците по силата на договора за покупко – продажба от 18.03.2004 год., на който последните се позовават и от който извеждат претендираното от тях право на собственост. Липсва първата кумулативно необходима предпоставка за уважаване на предявения ревандикационен иск, поради което същият е неоснователен.
Съдът е приел, че процесният имот е останал държавна собственост и след влизане в сила на ЗМСМА и измененията на чл. 6 ЗС от 1991 год. С § 42 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за общинската собственост (ДВ, бр. 96 от 1999 год.) е предвидено „застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините“. Отпада изискването визираните парцели и имоти да са придобити чрез отчуждително производство. Процесният имот попада в приложното поле на тази разпоредба, а с това – и в кръга на имотите, преминаващи ex lege в собственост на [община]. Действия по деактуването на имота като държавен са предприети през 2002 год. от надлежен орган, като е съставен акт за общинска собственост. Процесният имот е годен обект на разпоредителни сделки, каквато сделка е и договорът от 15.01.2003 год., сключен между [община] и праводателя на ищците по насрещния иск – Н. М.. Продажбената процедура е проведена от предвидените за това лица в съответствие с разпоредбите на чл. 8, ал. 1 и 4, чл. 34, ал. 4 и 7 и чл. 35, ал. 1 ЗОбС. Сделката е породила целения с нея вещен ефект и е довела до прехвърляне на правото на собственост върху имота в полза на Н. М.. От представените с отговора на исковата молба заверени копия от нотариален акт № 131/07.04.2008 год., т. І, рег. № 1298, дело № 117/2008 год. и протокол за въвод във владение, съдът е установил, че М. е отчуждил имота в полза на Н. С. и го е въвел във владение на същия, считано от 07.04.2008 год. Н. С. и М. С. са станали собственици на имота на основание посочената от тях правна сделка и предявените от тях насрещни искове за установяване правото на собственост върху този имот са основателни.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване с оглед изложените от въззивния съд съображения намира, че не е налице релевираното основание за допускане на касационното обжалване, поради следните съображения:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият поставен от ксаторите въпрос е релевантен за спора за собствеността на процесния имот и възможността същият да се придобие по силата на договор за покупко – продажба от общината, като обуславящ решаващите изводи по предмета на делото, т. е. налице е общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Липсва обаче соченото от касатора специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице това основание следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, т. 4. Относно възможността държавна собственост да бъде предоставяна за стопанисване и управление на държавни организации, предвидена в Наредбата за държавните имоти /отм./ съществува непротиворечива съдебна практика. Съгласно чл. 2 НДИ /ДВ, бр. 79/14.10.1975 год., сега отм./, приложима към момента на издаване на заповед № 175/09.10.1995 год. и сключването на първата покупко – продажба с праводателите на ищците, държавните имоти, които не са предоставени за стопанисване и управление на други държавни организации, се управляват и стопанисват от общинските народни съвети и кметствата. Глава 12 изрично урежда управлението, стопанисването и ползуването на държавните имоти.
Доколкото към момента на действие на наредбата е предвидена само общодържавната /общонародна/ собственост, с предоставяне ползването на имоти на държавните учреждения не се предоставя правото на собственост в неговия пълен обем като съвкупност от правомощията владение, ползване и разпореждане. Когато други лица стопанисват държавни вещи, правото на държавна собственост се запазва, а тези лица получават ограничен обем и трайни или срочни по продължителност права да ползват държавните вещи или имоти /в този смисъл решение № 1168 от 04.08.1997 год. по гр. д. № 756/1996 год., IV г.о., ВКС, решение № 202 от 01.12.2014 год. по гр.д. № 1384/2014 год., І г.о., ВКС/. При предаване на един имот от едно учреждение на друго или на стопанска организация преминава само правото на ползване, не и правото на собственост, включващо правомощието разпореждане със съответния имот. Владението на държавните имоти се упражнява от държавата чрез държавните организации, на които е предоставено управлението им, като Наредбата урежда продажбата на жилища, ателиета и гаражи, както и на идеални части от тях, но не и на незастроени поземлени имоти. Самата заповед е издадена на основание чл. 15, ал. 1 и ал. 4 във връзка с чл. 13 ЗС и чл. 103 НДИ, която урежда отстъпване правото на строеж върху държавна земя. Приемайки, че при извършване на продажбата от 1995 год. общината, респективно общинският народен съвет, не е разполагал с правомощието да се разпорежда с имота, въззивният съд се е съобразил с горната съдебна практика относно наличието на единна и неделима общодържавна собственост, като предоставеното на държавните стопански субекти право на оперативно стопанисване и управление има характеристиките на вид ограничено вещно право, наподобяващо вещното право на ползване.
Обособяването на общините като самостоятелни юридически лица с право на своя собственост в интерес на териториалната общност става с изменението през 1990 год. на чл. 14 от Конституцията от 1971 год., съответно на чл. 6 ЗС. Заварените държавни имоти се определят на държавни и такива, които по силата на закона придобиват статут на общинска собственост. Съгласно редакцията на чл. 6, ал. 2 ЗС (ДВ, бр. 31 от 1990 год.) държавна, съответно общинска собственост са вещите, обявени от Конституцията и законите за изключителна тяхна собственост, както и вещите, които държавата или общините придобиват, а съгласно редакцията на този текст (ДВ, бр. 77 /1991 год.) общинска собственост е имуществото: предоставено със закон в собственост на общините, преотстъпено безвъзмездно на общините или прехвърлено в собственост на общините, съгласно преходните разпоредби на същия закон. В § 7 ПЗР ЗМСМА от 1991 год. също се провежда диференциация на държавната собственост, като са посочени обектите, които по силата на закона стават общинска собственост. В настоящия случай не може да се приеме, че процесният имот е прехвърлен в собственост на общината съгласно разпоредбата на чл. 6 , т. 7 или т. 8 във връзка с § 7 ПЗР ЗС, съответно § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР ЗМСМА от 1991 год., доколкото не са налице разграничителните критерии, предвидени в тези разпоредби – липсват данни за извършено отчуждително производство, липсва и нарочен акт, с който държавата безвъзмездно е прехвърлила правото на собственост на общината /решение № 314 от 28.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1061/2010 год., I г. о., решение № 239 от 29.04.2010 год. на ВКС по гр. д. № 2942/2008 год., IV г. о./. Общината не е станала ex lege титуляр на правото на собственост. От 1980 год., когато е съставен АДС № 929/18.07.1980 год., до 20.02.2002 год., когато е съставен акт № 571 за актуване на парцела като общинска собственост, издаден въз основа решение № 131 по протокол № 8/21.12.2001 год., с което имотът е обявен за частна общинска собственост, и отписването му от актовите книги за държавните имоти, процесният имот е останал в патримониума на държавата като нейна собственост. Вещноправен ефект е могла да породи единствено извършената в полза на праводателите на ответниците продажба, в какъвто смисъл е произнасянето на въззивния съд. Наличието на уеднаквена съдебна практика по поставения въпрос за правомощието на общината в очертаната хипотеза да се разпорежда с имота изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият поставен в изложението правен въпрос е неотносим, тъй като не е бил предмет на обсъждане и не е обусловил решаващите изводи на съда относно това към кой момент общината е станала титуляр на правото на собственост върху процесния имот и съответно е могла да го прехвърли чрез правна сделка. Не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – конкретно формулиран правен въпрос от значение за изхода на делото, поради което не следва да се обсъжда и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Доколкото в отговора на касационната жалба няма искане за заплащане на разноски, такива не следва да се присъждат.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 9 от 05.01.2017 год. по в. гр. д. № 413/2015 год. по описа на Софийския окръжен съд по подадената от Р. Т. М., ЕГН [ЕГН] и К. П. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], чрез адвокат Г. Г., касационна жалба срещу него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: