ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 225
гр. София, 29.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4128 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК /редакция до изм. с ДВ, бр.86/27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 115418/07.09.2017 г. на [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор Н. Г., чрез адв. И. Ш., против въззивно решение № 5449/21.07.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 1998/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение от 30.11.2016 г. по гр. д. № 28447/2016 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от А. Л. Л. искове по чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 КТ– за признаване на уволнението й за незаконно и отмяната му, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „касиер“ и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода 08.04.2016 г. – 17.04.2016 г. до размера на сумата 208,08 лева.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК /ред. до изм. с ДВ бр.86 от 2017 г./ за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1/ при какви обстоятелства следва да се приеме, че е налице злоупотреба с права от страна на работодателя и как се разпределя доказателствената тежест за оборване на презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ; 2/ длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да изложи защо и на кои дава вяра, респ. кои не кредитира; 3/ към кой момент се преценява законосъобразността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и следва ли при тази преценка да се съобразяват факти и обстоятелства, настъпили в предходен момент, както и такива, които стоят извън конкретното приложено от работодателя основание за прекратяване на правоотношението.
По отношение на първите два въпроса касаторът поддържа противоречие с практиката на ВКС, като посочва и прилага: във връзка с въпрос № 1 – решение № 130 от 14.07.2016 г. по гр.д. № 150/2016 г., IV г.о.; по въпрос № 2 – решение № 113 от 18.05.2016 г. по гр.д. № 5961/2015 г., III г.о. на ВКС. По въпрос №3 страната се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответницата по жалбата А. Л. Л., представлявана от адв. Н. А., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на подадената жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че предходното уволнение на ищцата е признато за незаконно и отменено със съдебно решение, влязло в сила на 28.11.2014 г., като Л. е била възстановена на заеманата в ответното дружество длъжност „касиер”. Съгласно заповед № 6/19.01.2015 г. на изпълнителния директор на [фирма], ищцата е заела длъжността си в отдел „Финансово – икономически”, считано от 19.01.2015 г. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че служителката не е била допусната реално да изпълнява трудовите си функции повече от година, което е станало повод за отправени от Л. до работодателя й няколко писмени молби – покани с искане да бъде допусната да изпълнява служебните си задължения като касиер, както и за заплащане на обезщетение за недопускането до работа.
Със Заповед № 110/07.04.2016 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. чл.190, ал.1, т.7 вр. с чл.187, т.7 и т.10 КТ на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за неизпълнение на законни нареждания на работодателя – отказ на служителката да изпълни Заповед № 37/08.02.2016 г., издадена с мотиви за наличие на производствена необходимост, в периода 09.02.2016 г. – 24.03.2016 г. Л. да премине в отдел „Предгаров площад–Ротонда”, с място на работа „Предгаров площад – Ротонда”, за инкасиране на търговска площ.
За да счете за незаконна уволнителната заповед, въззивният съд е приел, че въведеното от ищцата твърдение за злоупотреба с право от страна на работодателя, е основателно и доказано. Посочено, че доказателствената тежест да установи злоупотребата с право се носи от работника, като в процеса по несъмнен начин е установено превратното упражняване на работодателската власт от страна на представляващия предприятието. В тази връзка е съобразено, че след отмяната на предходното уволнение с влязло в сила съдебно решение, работодателят е издал заповед за възстановяването на Л. на длъжността „касиер” в дружеството, че й е изплащано трудово възнаграждение и ищцата ежедневно се е явявала на работа, спазвайки работното време. Служителката обаче е била настанена в помещението на инкасаторите, вместо в помещението, където служителите на длъжност „касиер” изпълняват трудовите си задължения, без достъп до касата и до техническите средства за работа. За период повече от една година на Л. не е възлагана никаква работа – до датата на дисциплинарното й уволнение с оспорената заповед. Направен е извод, че работодателят само формално е спазил влязлото в сила съдебно решение за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „касиер”, а в действителност не е изпълнил задължението си по чл.127 КТ и ищцата въобще не е имала възможност реално да изпълнява трудовите си функции. Нещата не са се променили и след отправените от служителката писмени покани, съдържащи искания за реално допускане да изпълнява трудовите си функции на „касиер“ в предприятието. Работодателят продължил да бездейства до 08.02.2016 г., когато със Заповед № 37/08.02.2016 г. /за чието неизпълнение е наложено дисциплинарното уволнение/ е променил едностранно и едновременно длъжността /от „касиер” на „инкасатор”/ и мястото на работа на Л., при това без да проведе изискваното за новата длъжност обучение. Направен е извод, че работодателят не е действал добросъвестно и с поведението си е целял отново да прекрати трудовото правоотношение с ищцата – Заповед № 37/08.02.2016 г., която Л. е отказала да изпълни, е издадена единствено с цел да бъде ангажирана дисциплинарната й отговорност. Работодателят е знаел, че ищцата не е в състояние да изпълни разпорежданията му и да изпълнява функциите на инкасатор, доколкото не е била обучена за работа с мобилните устройства за инкасиране на сумите. В заключение е направен извод, че субективното право за прекратяване на трудовия договор е упражнено от работодателя в нарушение на чл.8, ал.1 КТ, въвеждащ изискване за добросъвестност, поради което уволнението е незаконосъобразно извършено и подлежи на отмяна. Съобразно изхода на спора по главния иск са уважени и обусловените претенции по чл.344, ал.1 т.2 и т.3 от КТ.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставеният в изложението на касатора въпрос № 1, касаещ приложението на чл.8, ал.1 КТ, е относим, защото е обусловил правната воля на съда в атакуваното решение. Не е налице обаче соченото противоречие на въззивното решение с приложеното от касатора решение № 130/14.07.2016 г. по гр.д. № 150/2016 г., IV г.о. на ВКС, тъй като последното е произнесено по различен правен спор – по иск по чл.74, ал.1 КТ за обявяване недействителността на допълнително споразумение към трудов договор, поради твърдяна злоупотреба с право от страна на работодателя, като касационното обжалване е допуснато, за да се даде отговор на въпроса – „противоречието и заобикалянето на закона, визирани в чл. 74, ал. 1 КТ, единствено противоречие и заобикаляне на разпоредбите на КТ ли касае, или обхваща и разпоредби на други нормативни актове”.
Извън това, следва да се посочи, че във връзка с приложението на нормата на чл.8 КТ има установена практика на ВКС, която въззивният съд е съобразил. Добросъвестността се предполага, съгласно разпоредбата на чл. 8, ал.2 КТ, поради това страната която я оборва носи тежестта на доказване. Съдът изследва наличие на проявни форми на недобросъвестност от работодателя, когато такива факти, съответно възражения, са въведени от страната по надлежния ред и в процесуалните срокове по ГПК. Презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ е оборена, само когато по делото е установено от ищеца, че чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял единствено прекратяване на трудовия договор с конкретен служител. В случая, въззивният съд правилно е разпределил доказателствената тежест за оборване на презумпцията по чл.8, ал.2 КТ, като я е възложил на ищцата, която с исковата си молба е въвела твърдение за злоупотреба с право от страна на работодателя при издаване на уволнителната заповед. Обсъдени и подробно са анализирани представените по делото писмени и гласни доказателства, като е направен извод, че ищцата е провела пълно доказване на твърдението си, че поведението на работодателя при издаване на уволнителната заповед е в нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на правата по трудовото правоотношение от всяка от страните. Несъгласието на касатора с оценката и анализа на доказателствата, касае обосноваността на правните изводи на въззивния съд, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Вторият въпрос в изложението е принципно значим по всяко едно дело. Задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, изисква конкретна преценка при всеки отделен случай. Въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения да прецени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да обсъди и даде отговор на въведените от страните доводи и възражения, релевантни за спора.
Третият поставен от касатора въпрос – към кой момент следва да се преценява законосъобразността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и дали при тази преценка трябва да се съобразяват факти и обстоятелства, настъпили в предходен момент, както и такива, които стоят извън конкретното приложено от работодателя основание за прекратяване на правоотношението – е неотносим. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял в решението си, с оглед на което липсва общата предпоставка за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените за касационното производство съдебни разноски в размер на 600 лева – заплатен в брой адвокатски хонорар по договор за правна защита и съдействие от 13.10.2017 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5449 от 21.07.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 1998/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор Н. Г., да заплати на А. Л. Л. сумата 600 лева, направени разноски в производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.