1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 226
София, 16.04.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 104/ 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 166 от 20.03.2013 г. по гр.д.№ 529/2011 г. на Карловски районен съд, потвърдено с решение № 1570/1.08.2014 г. по гр.д.№ 2326/2013 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен иска на И. И. и С. И. да бъдат признати за собственици и да им се предаде владението на целия приземен етаж на площ 55 кв.м. състоящ се от магазин със склад към него и вътрешна тоалетна, както и от стая, преустроена в магазин, който приземен етаж се намира в двуетажна сграда, построена в дворно място с площ 254 кв.м., съставляващо УПИ ХV-1247 по плана на [населено място]/ ПИ 1141 по кадастралната карта от 2004 г/. Със същото решение искът е уважен само за едно помещение-зимник / намиращо се след магазина/, като в мотивите е признато, че ищците са собственици и на самия магазин, но искът им по чл.108 ЗС за него е отхвърлен, тъй като е прието, че той не се владее от ответниците.
Ответниците не вземат становище по касационната жалба.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Страните са наследници- деца на А. И. И., починал през 1996г., като по делото участват съвместно със своите съпрузи. Наследодателят е бил собственик на южната половина /близнак/ от триетажна жилищна сграда, построена в имот пл.№ 1247, съставляващ УПИ ХV-1247 / ПИ № 1141 по кад.план на [населено място] от 2004 г./, видно от нот.акт № 43/1971 г. , в режим на СИО. След смъртта му са останали наследници съпруга А. С. Атанасова- с дял 4/6 ид.ч., дъщеря Б. А. И. и син И. А. И.- с по 1/6 ид.ч. С нот.акт № 107/26.1.1997г. преживялата съпруга А. И. и дъщерята Б. И. са прехвърлили на сина И. И. своите общо 5/6 ид.ч. от първия приземен етаж, като в нотариалния акт е добавен текста ” с право на ползване на едно избено помещение с площ 20 кв.м., ползващо се за гараж от северната страна, граничещо от изток с [улица].
Със следващ нот.акт № 69/ 10.08.2001 г. А. И. е продала на дъщеря си Б. И. собствените си 4/6 ид.ч. от същия приземния етаж на жилищна сграда, срещу задължение за гледане и издръжка и при запазено право на ползване.
Според тезата на И. И., който е ищец по ревандикационния иск, той е собственик на целия приземен етаж, като 1/6 ид.ч. има по наследство от баща си, а останалите 4/5 ид.ч. е получил по силата на нот.акт № 107 от 1997 г. Според ответницата Б. И. този нотариален акт има за предмет само избено помещение от 20 кв.м., ползвано за гараж и преустроено в магазин, докато на останалата част от приземния етаж тя е единствен собственик по силата на наследство, давност и прехвърляне с последващия нотариален акт № 69/ 2001 г.
Въззивният съд е приел, че нот.акт от 1997г. е неясен относно предмета на сделката и тълкувайки волята на страните по реда на чл.20 ЗЗД с оглед на всички останали доказателства по делото е направил извод, че по този нотариален акт на И. И. е прехвърлен и той е собственик само на магазина в северната част и на зимника след магазина. Тъй като магазинът не се ползва от ответниците, искът за него е отхвърлен, а е уважен само за зимника като складово помещение към същия магазин. За останалите обекти в приземния етаж искът също е отхвърлен, тъй като представеният от ищеца нот.акт от 1997 г. с оглед изведената действителна воля на страните по него относно предмета на сделката не го легитимира като собственик.
Ищците И. И. и С. И. са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд с оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Считат че решението е изцяло без мотиви, като не са разгледани отделните въззивни жалби и оплакванията в тях. Намират за неправилно и препращането към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК. Считат че съдът е бил обвързан и е следвало да се съобрази с мотивите към решение, постановено между същите страни по предходно дело за делба, с което било изяснено какви са правата им в имота.
Правните въпроси, по които касаторите искат жалбата им да се допусне до разглеждане на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК , в обобщен вид са следните:
1.Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, както и да се произнесе по наведените в жалбата оплаквания или когато потвърждава първоинстанционното решение е освободен от това задължение от разпоредбата на чл.272 ГПК?
2.Така както е изготвено решението може ли да се приеме, че то съдържа мотиви?
3.Записването в мотивите, че правните изводи са направени от друг съд /първоинстанционния/ съставлява ли процесуално нарушение, свързано с формиране волята на съда и допустима ли е такава формулировка когато съдът прилага чл.272 ГПК?
Основанието по чл.280,ал.1, т.1 ГПК се свързва с противоречие с т.19 от с ТР № 1/ 4.01.2001 г., както и с решения на отделни състави на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК по конкретни дела, а по последния въпрос- и с аргумент, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитие на правното.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, като съпостави въззивното решение с приложената съдебна практика и доводите по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК намира, че не са налице основания за допускане на касационната жалба за разглеждане.
Съгласно ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС в действащия ГПК второинстанционното производство е уредено като ограничено въззивно обжалване. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. И при действието на ГПК от 2007г. остава задължението на въззивния съд, за което се говори в т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. , /прието при отменения ГПК/ да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да формира собствени правни и фактически изводи, които да отрази в мотивите. С действащият ГПК обаче е предвидена и една нова възможност за въззивния съд, а именно че когато има съвпадение на фактическите и правни констатации и съдът потвърждава първоинстанционното решение, той може да препрати и към неговите мотиви. По този начин той прави свои тези на първата инстанция и с тях обосновава изводите си по съществото на спора. Така е процедирал в случая и въззивният съд, поради което при постановяване на решението не е допуснато противоречие с практиката по приложението на чл.272 ГПК и няма основание за допускане на касационно обжалване. Конкретно не е налице противоречие и с р.№ 191/ 25.07.2013 г. по гр.д.№ 63/ 2013 г. , ІІІ г.о., от което е видно, че пред въззивния съд са били посочени нови факти и представени нови доказателства, във връзка с които са направени конкретни оплаквания за нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, на които възивният съд е следвало да отговори, независимо че по съвпадащите изводи препраща към мотивите на първоинстанционното решение. По тази причина съставът на ВКС е извел отговора, че при тези предпоставки приложението на чл.272 ГПК не се свежда до формално препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а следва да се изготвят собствени мотиви, с които въззивният съд да обоснове изводите си по съществото на спора. В същия смисъл са и представените р.№ 219/ 111.2013 г. по гр.д.№ 2545/2013 г., ІІ г.о., р.№ 94/ 28.03.2014 г. по гр.д.№ 2623/2013 г., ІV г.о. / по което въззивният съд е действал като контролноотменителна инстанция, а не като инстанция по същество/, р.№ 126/ 15.08.2014 г. по гр.д.№ 5270/_2013 г., ІV г.о./ по което е констатирано, че въззивният съд не е обсъдил нито едно от конкретните оплаквания срещу първоинстанционното решение/, р.№ 198/ 8.01.2014 г. по гр.д.№ 1619/2013 г, ІІ г.о., р.№ 114/ 15.05.2010 г по гр.д.№ 4232/2008г., І г.о., р.№ 157/ 8.11.2011 г. по т.д.№ 823/2010 г., р.№ 346/ 25.11.2011 г. по гр.д.№ 1387/ 2010 г.,ІІІ г.о /тук са били представени нови доказателства, променящи фактическата обстановка и е следвало да се обсъдят с нарочни мотиви от въззивния съд, вместо което той препратил към мотивите на районния съд/, р.№ 415 от 25.01./2012 г. по гр.д.№ 1332/2010 г., І г.о., р.№ 134/ 30.12.2013 г. по т.д.№ 826/ 2010 г., ІІ т.о.
По настоящото дело пред въззивния съд не са били въведени нови факти и доказателства, относими към спора, поради което прилагайки чл.272 ГПК той не е допуснал противоречие с цитираната съдебна практика.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория и третия въпрос, тъй като въззивното решение, макар и лаконично, е мотивирано, с изрично позоваване и на разпоредбата на чл.272 ГПК, като е ясно, че съдът се позовава на мотивите към обжалваното първоинстанционно решение. Точно е изразена волята на съда относно това за кои обекти признава ищеца за собственик, за кои уважава иска по чл.108 ЗС и за кои го отхвърля, което и съставлява предмета на правния спор. В тази връзка въпросът в каква форма и по какъв точно начин следва да се извърши препращането по чл.272 ГПК е несъществен, не поражда проблеми в практиката и затова няма основание по него обжалването да се до пусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1570/1.08.2014 г. по гр.д.№ 2326/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: