1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 226
София, 27.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари, през две хиляди и деветнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3818 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5456/06.07.2018 г. на Д. Д. Б. и „Картел“ ЕООД, представлявано от управителя си Д. Д. Б., чрез адвокат А. К., против въззивно решение № 140 от 17.05.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 3/2018 г. на Врачански окръжен съд. Съдебният акт се обжалва в частта, с която са уважени предявените от В. Г. К. искове по чл.45, ал. 1 ЗЗД срещу Д. Д. Б. и по чл. 49, вр. чл.45, ал. 1 ЗЗД срещу „Картел“ ЕООД, като: 1/ответниците са осъдени солидарно да заплатят на ищцата сумата 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на публикувани клеветнически твърдения в статия от 07.06.2013 г. в сайта „Трибали“; 2/ „Картел“ ЕООД е осъдено да заплати на К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 1 000 лв., претърпени вследствие на употребените в същата статия изрази, уронващи честта и достойнството на ищцата. Обезщетенията са присъдени със законната лихва, считано от 04.03.2015 г. до окончателното им изплащане. Предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Д. Д. Б. и „Картел“ ЕООД са уважени до размера на сумите от по 176,78 лв. и за периода – от 07.06.2013 г. до 04.03.2015 г. В останалите му части въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 970/ 07.12.2015 г. по гр. д. № 541/2015 г. на Врачанския районен съд, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд в обжалваната част е недопустимо, а в условия на евентуалност се твърди, че обжалваното решение е необосновано, поставено е при съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК като считат, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ „допустимо ли е произнасянето на окръжния съд относно обидния характер на публикуваното (негативни оценки), след като в предходното решение на ОС искът е бил уважен само относно неговия клеветнически характер, а решението не е било обжалвано от ищцата”; 2/ „всяко излагане на негативни оценки ли е деликт”; 3/ „има ли правно значение за наличието на обида обстоятелството, свързано с характера на обсъждания в публикацията въпрос и обстоятелството дали е налице критика към публична фигура”.
По поставените въпроси касаторите сочат, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и с цитираните в изложението решения на КС на РБ.
Ответната страна по жалбата В. Г. К. не е представила писмен отговор и не е взела становище по жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено, след като с решение № 199 от 28.12.2017 г. по гр.д. № 5549/2016 г. на ВКС, III г.о. делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Врачанският окръжен съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на Д. Д. Б., в качеството на автор, и на „Картел“ ЕООД – в качеството на издател на електронната медия и възложител на работата за овъзмездяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата в резултат на публично разпространената информация в статия от 07.06.2013г. в сайта „Трибали.инфо“, със заглавие – „ШОК! В. К. става областен управител на В.“. Прието е, че автор на статията в частта, с която са публикувани твърденията, че ищцата е откраднала снимки от архива на в. „Конкурент” и ги е предоставила на изданието „Зов нюз”, е Д. Д. Б.. Изводът е формиран на базата на събраните по делото писмени и гласни доказателства и обясненията на страните, дадени по реда на чл.176 ГПК. Публикацията в тази й част е квалифицирана от съда като съдържаща твърдения за факти, за които по делото е установено, че не са верни, а същевременно е посочено, че изнесеното съдържа информация, която е от естество да формира еднозначната отрицателна оценка на обществото. Направен е извод, че по този начин ответниците са разпространили позорящи неистински обстоятелства, засягащи пряко личността на ищцата, тъй като статията в обсъжданата й част внушава, че К. е имала недостойно и укоримо от морална гледна точка поведение.
На следващо място, като обидни и уронващи честта и достойнството на ищцата, съдът е квалифицирал изразите в същата статия, че К. има „подъл характер”, извършва „подмолни действия на всички фронтове” с цел уволнението на работодателя й; „ще започне да плете интриги срещу поредния й работодател”. Посочено е, че написаното в статията съдържа невярна информация и обидни квалификации, които нямат за цел да изразят и защитят обществено значима позиция, а по недопустим начин преследват сензация и накърняват достойнството и доброто име на ищцата.
Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и заключението на приетата съдебно-психиатрична експертиза, съдът е приел, че изнесените в публикацията клеветнически твърдения и употребените обидни квалификации, са причинили на ищцата стрес, негативни депресивни изживявания, унилост и понижена общителност, накърняване на чувството й за лична чест и достойнство, компрометирали са доброто й име и авторитет в обществото. Посочено е, че съгласно чл. 39 – чл. 41 от Конституцията на РБ, чл.10 от Европейската конвенция за правата на човека, чл.19 от Международния пакт за гражданските и политическите права и чл.13 от Х. за основните права в Европейския съюз, свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Прието е, че в случая е нарушен балансът между посочените конституционно защитени ценности – свободата на словото от една страна и доброто име на гражданите от друга. Съобразявайки личността на ищцата, вида и интензитета на претърпените от публикацията неимуществени вреди, съдът е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза общо на сумата 2 000 лева.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Поставените в изложението въпроси са правно релевантни, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената практика на ВКС и на актове на КС на РБ.
По първия въпрос в изложението следва да се посочи, че разграничението на хипотезите – кои от публикуваните в статия изрази и твърдения са обидни, или клеветнически е въпрос на правна квалификация, която следва да се извърши от съда въз основа на посочените от ищеца факти и обстоятелства, представляващи основанието на предявения иск. В тази насока, в решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г., IV г.о. на ВКС (което се споделя от настоящия състав) е прието, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. След това, съдът е длъжен да разграничи кои от тях представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите, като се съобрази, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения – те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, доколкото не представляват конкретни факти от обективната действителност, но те също могат да ангажират отговорността на журналиста, ако представляват обида. Обжалваното решение е съобразено с тази установена практика на ВКС, като въззивният съд е разграничил кои от посочените за увреждащи личността на ищцата изрази, съставляват фактически твърдения, подлежащи на проверка за вярност, респ. кои от тях са неверни и позорящи; и кои са с характер на обидни квалификации, надхвърлящи границата на свободата на словото и допустимата журналистическа критика. Поради това, не се установява поддържаното от касатора основание за селекция – евентуална недопустимост на въззивното решение, аргументирано с направеното от съда разграничение кои от изразите в процесната статия се приемат за неверни и позорящи и кои за обидни и засягащи достойнството на личността.
По други два въпроса, въззивното решение също не противоречи на установената практика на ВКС, нито на цитираните решения на КС на РБ. Както се посочи и по-горе, при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от лицето, чиято отговорност се претендира, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 Конституцията на РБ. В практиката си (напр. – решения по гр. д. № 1376/2011 г., IV г.о.; по гр. д. № 92/2009 г., III г. о.; по гр. д. № 2161/2013 г., III г. о. и др.) ВКС безпротиворечиво е приемал, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез медиите, или по друг начин, могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39 ал.2 от Конституцията на РБ. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т.е., ако не осъществяват състав на престъплението обида). В практиката на ЕСПЧ също трайно е прогласен принципът, че свободата на словото е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. Свободата на изразяване, закрепена в чл.10 от ЕКПЧ, е подчинена на ограничения, които следва да се тълкуват ограничително и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително установена.
В решението си по к.д.№1/1996г. К. съд на РБ също посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не бива да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване. Те могат да имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение, така че да бъдат третирани различно. Правото по чл.39 ал.1 КРБ е индивидуално право на личността, пряко свързано със свободата на мисълта (чл.37 ал.1 КРБ) и убежденията (чл.38 КРБ) и Конституцията го предоставя на „всеки”. Рамките, до които се простира това право, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посочената съдебна практика. В случая, съдът е приел, че свободата на словото, правото свободно да се изразява мнение и да се информира обществото, не дават право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица. В този смисъл, журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл.39, ал. 2 Конституцията, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди (в с. см. – решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/ 2011 г., IV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о. на ВКС и др. ).
Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 140 от 17.05.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 3/2018 г. по описа на Врачанския окръжен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.