О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 226
С., 29.03. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №4313/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Н. П. чрез адв. Цв. Х. от АК [населено място], срещу решение № 212 от 23.05.2017г., постановено по в.гр.д.№ 282/2017г. по описа на Окръжен съд [населено място] /ПОС/, по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД. С това въззивно решение като е потвърдено Решение на Районен съд [населено място] №91 от 13.02.2017г., постановено по гражданско дело № 1921 по описа за 2016г., е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. Н. П. против [фирма] – [населено място], иск с правно основание чл.49 ЗЗД за присъждане на сумата 6207,35лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от наводняване жилището на ищеца през месец октомври 2015г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане. С решението като краен резултат ищецът е осъден да заплати на ответника сторените в производството разноски – 880лв. за първа инстанция и 640лв. за въззивна инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения. Счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите : ” 1. Какво трябва да е съдържанието на доклада на съда по чл.146 от ГПК и какви са последиците от липсата на точен доклад?; 2. Докладът на съда по чл.146 от ГПК, следва да съдържа: правната квалификация по т.2, кои обстоятелства не се нуждаят от доказване по т.4, указание за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства по ал.2 и несъдържането им води ли до неточен доклад, а това представлява ли съществено процесуално нарушение?; 3. Има ли задължение въззивният съд, при нарушаване на чл.146 от ГПК от първоинстанционния съд, да повтори опороченото действие като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване?; 4. Въззивният съд допуска ли съществено процесуално нарушение, ако при неточен доклад на първоинстанционния съд, не изготви собствен такъв?; 5. Докладът по чл.146 от ГПК е свързан със задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, и неизпълнението на това задължение, поради липса на точен доклад, води ли до нарушаване принципа на служебното начало по чл.7, ал.1 от ГПК, а това представлява ли съществено процесуално нарушение? и 6. Съдът допуснал ли е съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като не е допуснал назначаване на повторна експертиза, назначаване на допълнителна експертиза, назначаване на друго вещо лице, не е допуснал до разпит свидетел, които експертизи и свидетел са поискани в първата и във въззивната инстанция?”. Поддържа, че тези въпроси въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решенията на ВКС, ІV ГО, постановени по гр.д.№56/2010г. и по гр.д.№1127/2010г., на ВКС, ІІІ ГО, по гр.д.№304/2010г. и по гр.д.№386/2009г., на ВКС, ІІ ТО, по т.д.№822/2010г.
Ответната страна [фирма] – [населено място], в писмен отговор, подаден чрез адв.Е.. Б. от ПАК, взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските за адвокатско възнаграждение – 500лв., сторени в касационното производство, съгласно представения договор за правна помощ и съдействие.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът на ищеца е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работа е обективна, има обезпечително-гаранционна функция и е за чужди виновни противоправни действия. Фактическият състав, пораждащ тази отговорност, включва: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа. Тази отговорност произтича не от вината на лицето, което е възложило работата, а от вината на лицето – изпълнител на възложената работа. В. на работа може да се освободи от отговорността, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа.
След анализ на събраните доказателства съдът е приел, че в конкретния случай не е установено по делото именно наличие на причинна връзка между строителните работи, извършвани в съседния имот, и уврежданията, които ищецът твърди, че са причинени на собствения му имот. Посочил е, че в исковата молба се твърди, че ответниците са съборили сградата в съседния имот и не са изолирали стената на собствения на ищеца имот, намираща се на калкан. В тази връзка е обосновал извод, че такова поведение на ответника не противоречи както на писани правила, така и на общия принцип да не се вреди другиму, тъй като строителството на калкан няма за цел защитата на съседен зид, а е начин на разположение на сгради. Посочил е също, че самото събаряне на постройката в съседния имот не представлява противоправно поведение, както и, че доводът, че в резултат на действията в съседния имот, изразяващи се в работа с тежки машини и събаряне на стени, се е стигнало до напукване на стената на сградата на ищеца е въведен за първи път във въззивната жалба, поради което и тези обстоятелства не са изследвани и няма основание да бъдат. Подчертал е, че релевантният довод, въведен с исковата молба, е , че при изграждане на железобетонните плочи е имало наклон 15-20 см. към имота на ответника, което причинило наводняването му. В тази насока е отбелязал, че в исковата молба не са изложени и обстоятелства, че това наводняване е при паднал проливен дъжд; че въпреки ,че се говори и за двете плочи,то в хода на производството ищецът е установявал обстоятелства само относно първата плоча на сградата в съседния имот; че няма основание да не се кредитира заключението на експерта, че дори при наличие на наклон на плочата такова количество вода, което да предизвика наводнение в жилището с вода 20 см. , проникнала през стената, е невъзможно; че от значение за този извод е и обстоятелството, че се касае за приземен етаж, вкопан около 60 см. в земята в населено място с високи подпочвени води / известен факт/ и за събития, настъпили при проливни дъждове. Съдът е приел и това, че действително има известна неяснота материала, от който е изградена стената, но в исковата молба конкретни твърдения няма, ответникът е заявил, че стената е от тухли в писмения отговор и ищецът не е предприел никакви действия за изясняване на това обстоятелство. Въпреки това е обосновал извод, че това обстоятелство не е съществено за спора, тъй като във всички случаи се касае за съществуваща стена и евентуални незначителни разлики във водопопиваемостта на материала.
Съдът е приел, че не е установено и конкретното състояние на плочите – наличие на такъв съществен наклон, въпреки показанията на свидетеля, който с помощта на „конец“ е направи заключенията си, а и освен това няма никакви данни към кой момент той е оглеждал сградата. Но дори и да се приемат за установени тези обстоятелства, то само поради наличие на такъв наклон не може да се предизвика такова сериозно наводнение в имота на ищеца, а само овлажняване на калканната стена – в какъвто смисъл е становището на експерта. По тези съображения е обосновал извод, че не е установено на първо място неправомерно поведение на лица, на които ответникът е възложил работа, както и, че дори да се приеме наличие на такова, изразяващо се в лошо извършени строителни работи, то липсва причинна връзка между състоянието на имота на ответника и това поведение. При така изложеното съдът е счел, че не следва да обсъжда експертизата относно размера на обезщетението , но следва да отбележи, че на ищеца биха се дължали вреди, които са пряка и непосредствена последица от неправомерни действия и поведение. Или – ако имаше основание за ангажиране отговорността на ответника, то размера на обезщетението щеше да се определи от необходимите материали и работа за възстановяване на имота в състоянието му преди увреждането, като се съобразят работите, които задължително следва да бъдат извършени. Ищецът не е установил конкретното състояние на имота преди наводнението /като се имат предвид и противоречията в показанията на свидетелите/,а и освен това претендира разноски, които той е направил , за да ремонтира имота си, подменяйки например старо дюшеме с гранитогрес и други такива. По тези съображения е обосновал извода си за неоснователност на претенцията.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Поставените в изложението въпроси под номера от едно до пет не са правно разрешени от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи. Обобщени и уточнени съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези въпроси се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран правен въпрос, а именно – длъжен ли е въззивният съд да извърши доклад по делото тогава, когато първоинстанционният съд не е извършил такъв или извършеният не отговаря на изискванията на чл. 146 от ГПК. Противоречивата практика по този въпрос е преодоляна с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на Общо събрание на гражданска и търговска колегии на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., което е задължително за всички съдилища, а така също и с множество съдебни решения на ВКС по чл.290 ГПК. С така формираната задължителна практика еднозначно е прието, че в доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (списък на правно релевантните факти). Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта (осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в протокола и дава съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада.
Посочването в доклада на правно релевантните факти (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и разпределянето на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) са задължения на първоинстанционния съд по доклада. С това обаче не се изчерпват служебните му задължения, законът изрично задължава първоинстанционния съд, след като направи доклада по делото да укаже на всяка от страните (чл. 146, ал. 2 ГПК) за кои факти, които са в нейна тежест да докаже, не са посочени и представени доказателства.
Неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд и недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Въззивният съд следи служебно само за валидността на първоинстанционното решение и за неговата допустимост – в обжалваната част. Той не проверява служебно правилността на решението, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.).
Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите. Служебно въззивният съд може да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона. В този случай той дава указания на страната за доказателствената тежест (доколкото променената правна квалификация променя и нея), както и указания, че с въззивната жалба страната не сочи или не представя доказателствата, които счита, че не са допуснати или е била лишена от възможност да посочи и представи поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първоинстанционното производство.
В обобщение въззивният съд не извършва доклад по делото и не следи служебно за порочни действия на първата инстанция във връзка с изготвянето на доклада и неговата правилност. Ако такива пороци са налице и страната се е позовала на тях, въззивният съд дължи даване на съответните указания, които ще осигурят възможност на страната да участва пълноценно в процеса на доказване, както и да допусне и събере съответните доказателства. Съгласно чл. 269 ГПК, указания не могат да бъдат давани, ако страната не се е позовала на допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Такъв е и процесният случай – във въззивната жалба липсва оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада. Предвид изложеното поставените въпроси не са правно разрешени от въззивния съд, не обуславят решаващите му изводи и поради това не обосновават извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно касационното обжалване да не бъде допуснато във връзка с така повдигнатите от касатора въпроси.
Последният поставен в изложението въпрос /№6/ също не обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Въпросът е привързан към оплакването на касатора за необоснованост и неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при събирането на доказателствата, които са касационни основания по чл.281 ГПК и като такива са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно установени разноски за адвокатско възнаграждение в размер 500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 212 от 23.05.2017г., постановено по в.гр.д.№ 282/2017г. по описа на Окръжен съд [населено място].
ОСЪЖДА Е. Н. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], със съдебен адрес [населено място], [улица] – Адвокатска кантора – адв. Ц. Х., да заплати на [фирма] , ЕИК[ЕИК], със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет.2, офис №11 – адв. Е. Б., деловодни разноски за настоящата инстанция – заплатен адвокатски хонорар, в размер 500лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: