2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 226
гр. София, 08.04.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д.№1474 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Харика-2007“ ЕООД, [населено място] срещу решение №74 от 01.03.2019г. по в.т.д.№14/2019г. на Апелативен съд- Пловдив, с което е отменено решение №247 от 04.05.2018г., постановено по т.д. №1/2017г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта с която е осъдено „Н и Н Транспорт Логистика“ АД да плати на „Харика-2007“ ООД сумата от 27 977.89 лева, представляваща незаплатената цена на доставено в периода 29.07.2013г. до 29.12.2016г. гориво по 41 броя фактури, както следва: Фактура № [ЕГН]/29.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/30.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/30.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/30.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/31.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/31.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/31.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/31.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/31.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/31.07.2013г.; Фактура № [ЕГН]/27.08.2013г.; Фактура № [ЕГН]/08.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/08.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/09.10.2013г.; Фактура No [ЕГН]/09.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/21.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/22.10.2013г.; Фактура No [ЕГН]/22.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/22.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/25.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/25.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/25.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/25.10.2013г.; Фактура № [ЕГН]/05.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/05.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/11.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/11.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/ 11.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/18.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/18.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/18.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/18.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/ 18.11.201г.; Фактура № [ЕГН]/18.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/19.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/19.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/19.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/19.11.2013г.; Фактура № [ЕГН]/02.08.2014г.; Фактура № [ЕГН]/22.06.2015г.Фактура № [ЕГН]/22.06.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на делото- 30.12.2016г. до окончателното изплащане, и вместо това са отхвърлени исковете като неоснователни, както и в частта, с която е потвърдено решение №247 от 04.05.2018г., постановено по т.д. №1 по описа за 2017г. на Окръжен съд- Пловдив в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 9 782.15 лева- мораторно обезщетение за забавено изпълнение през периода от 30.08.2013г. до 29.12.2016г. на главните парични задължения в общ размер от 31 757.93 лева с ДДС, представляваща незаплатената цена на доставено гориво за периода 29.07.2013г. до 22.06.201 г., за което са издадени 50 бр. фактури.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да се отмени изцяло. Касаторът поддържа, че въззивният съд без да прецени всички доказателства стига до неправилния извод, че цената на доставеното гориво по процесните фактури е платена от купувача. Излага доводи за неправилно приложение на материалния закон – Наредба №Н-18/2006г. Моли да бъде отменено решението и да бъдат уважени предявените искове.
Като основание за допускане на касационното обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, но са изложени твърдения за постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС, т.е. поддържат се предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по съществените процесуалноправни въпроси – за съдържанието на въззивното решение и за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да прецени изложените от страните доводи, като изложи мотиви по тях. Поставя и материалноправния въпрос „Издаденият от продавача фискален касов бон /фактура/, издаден съгласно изискванията на чл.3, ал.2, вр. с чл.26 от Наредба №Н-18/13.12.2006г., без да е съпроводен с други първични счетоводни документи- разходни или приходни касови ордери, доказващи плащане на цената, достатъчно доказателство ли е за извършено плащане, въпреки всички събрани по делото доказателства за липса на плащане от страна на купувача и безспорност на трайни многократни търговски отношения между страните?“. Твърди, че поставените процесуалноправни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №64 от 03.04.2017г., гр.д.№3246/2016г., IV г.о. решение №134 от 30.12.2013г., т.д.№348/2013г., II т.о., а поставеният материалноправен въпрос- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №81 от 31.05.2010г., т.д.№675/2009г., II т.о., решение №288 от 07.01.2015г., т.д.№3597/2013г., I т.о., решение №20 от 25.03.2013г., т.д.№206/2012г.
Ответникът „Н и Н Транспорт Логистика“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди решението в отхвърлителната част и да го отмени в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.327 ТЗ за плащане на сумата от 27 977.89 лева, представляваща незаплатената цена на доставено в периода 29.07.2013г. до 29.12.2016г. гориво по 41 броя фактури, въззивният съд приема, че няма спор относно съществуването между страните на трайни търговски отношения по продажба на автомобилно гориво /дизел/ и относно осъществените в процесния период доставки на гориво чрез зареждане на автомобили и камиони на ответника на бензиностнации на ищеца, за което са издадени процесните фактури и фискални касови бележки към тях, като от доказателствата по делото се установява, че цената за закупените горива е платена от купувача. Съдът, след анализ на доказателствата, вкл. заключенията на съдебно-счетоводната експертиза констатира, че процесните фактури и касови бонове са подписани от служител на ищцовото дружество и подпечатани с печат на същото дружество, като съдържат изискуемите от закона реквизити, вкл. отбелязвания за плащане в брой на съответната сума при извършване на продажбата, както и допълнителни отбелязвания относно размера на платената в брой сума и стойността на върнатата на купувача сума /ресто/. Решаващият съдебен състав приема, че доколкото истинността на тези документи не е оспорена от ищеца, същите съставляват годни доказателства, както за извършените продажби на съответните количества течно гориво, на посочените цени и на посочените дати и часове, така и за плащането в брой при извършване на продажбите. Като поддържа тезата, че съгласно чл.3, ал.1 и чл.25, ал.1 и ал.3 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин /Наредбата/, на фискалната касова бележка е придадено допълнително значение – на платежен документ, решаващият съдебен състав излага доводи, че в случая не е налице изключението по чл.3, ал.2 от Наредбата, предвиждащ задължение за продавача да регистрира и отчита продажбите на течни горива чрез издаване на фискална касова бележка от ЕСФП независимо от начина на плащане /включително за платените чрез внасяне на пари в наличност по платежна сметка, кредитен превод, директен дебит, наличен паричен превод или пощенски паричен превод/. Съдът излага мотиви, че възможността за извършване на безкасово плащане, включително и на отложено плащане, не е достатъчно, за да се преодолее доказателствената сила на фискалната касова бележка, щом същата съдържа изискуемите от чл.26 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006г. реквизити и е издадена по реда и условията на тази наредба, като доказателствената тежест за наличието на уговорки, предвиждащи начин на плащане различен от плащане в брой или на каса, се носи от страната по договора, която се позовава на такива уговорки. В конкретния случай от доказателствата по делото не може да се обоснове извод, че страните са постигнали уговорка за отсрочено плащане на всяка една от процесни фактури, като подобни уговорки не могат да бъдат установявани със свидетелски показания, заради съдържащата се в чл.164, ал.1, т.6 ГПК забрана. Съдът намира за ирелевантно обстоятелството, че в счетоводството на ответното дружество липсват счетоводни документи /приходни и разходни касови ордери/ за теглени пари от каса, предназначени за последващото плащане на процесните фактури при зареждане на горивото, като приема, че съставянето на такива първични счетоводни документи е свързано с отчетността и осигуряването на вътрешен контрол за отчитане на паричните средства в самото дружество, но няма отношение към установяване на плащания към външни доставчици.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното
дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че по поставените от касатора процесуалноправни въпроси за съдържанието на въззивното решение и задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди всички направени от страните доводи след анализ на доказателствата, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни, е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Няма спор в съдебната практика, вкл. цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК, че разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК регламентира като задължителна част от съдържанието на съдебното решение излагането на мотиви. С приетите при действието на ГПК от 1952г /отм./ постановления на Пленума на ВС -ІППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и ППВС №1/85г. са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка една от инстанциите по същество. Посочено е, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона.
Въззивното решение е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил мотиви относно фактите, които приема за установени след анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правните изводи относно приложението на закона и основателността на исковете.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването и изпълнението на задълженията на ответното дружество за плащане на цена на закупени горива. Съдът е обсъдил релевантните доказателства, вкл. заключението на ССЕ във връзка с доводите на ищеца за липса на издадени от ответното дружество разходни касови ордери за получени от касата суми в брой, предназначени за плащане на процесните фактури, като е изложил мотиви, че съставянето на такива първични счетоводни документи е свързано с вътрешната отчетност дружеството, но не опровергава удостовереното с фискалните касови бонове плащане в брой. Решаващият съдебен състав е приел, че е недопустимо със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на изходящ от страната /ищеца/ частен документ /фактури и фискални бонове към тях/, поради което не е обсъждал събраните гласни доказателства. Доколкото липсват оплаквания във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, въззивният съд не е бил длъжен да преценява приложението на чл.176 ГПК.
Касаторът не поставя въпроси относно допустимостта на гласни доказателства за опровергаване на отразения във фискалния бон начин на плащане и относно приложението на чл.176 ГПК, поради което същите не подлежат на коментар от касационния съд.
По отношение на поставения от касатора материалноправен въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така както е формулиран, въпросът инкорпорира твърденията на ищеца, на които се основава иска и съдържа неговата оценка на доказателствата по делото, респ. отговорът изисква анализ на доказателствата и преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода на спора, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Твърденията, че съдът при постановяване на решението е нарушил закона, не съставляват въпроси, а оплаквания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон. Тези нарушения биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационен контрол на решението.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски за касационното производство в размер на 800.00 лева адв.възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №74 от 01.03.2019г. по в.т.д.№14/2019г. на Апелативен съд- Пловдив.
ОСЪЖДА „Харика-2007“ ЕООД, [населено място], ЕИК[ЕИК] да плати на „Н и Н Транспорт Логистика“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 800 лева адв.възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.