5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
София, 11.04.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1339 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение №6890 от 16.10.13г. по гр.д.№4699/13г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 04.12.12г. по гр.д.№40595/11г. на Софийски районен съд, с което държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е осъдена да заплати на основание чл.31, ал.2 ЗС на К. А. Ц. и на В. Л. Ц. по 6066,22лв. или общо 12 132,66лв., представляващи обезщетение за ползване на техните 0,5097033 % идеални части от административна сграда в [населено място], площад „М.” №1, за периода 27.09.06г. – 27.09.11г., заедно със законната лихва от 27.09.2011г.
Въззивният съд е приел, че с исковата молба е предявен частичен иск по чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 24 750лв. След извършено уточнение става ясно, че тази сума се претендира разделно и по равно за всеки един от двамата ищци, а цената на цялото вземане е 50 400лв. Районният съд е допуснал исканото увеличение на частичните искове със сумата 898 лв., при което цената на всеки един от тях е станала 12 824лв. или общо 25 648лв. Цената на всеки от исковете е под 25 000лв. и на основание чл.103 ГПК делото е подсъдно на районния съд като първа инстанция. Затова е неоснователно оплакването на жалбоподателите, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, като постановено в нарушение на чл.103 ГПК. Прието е, че въззивният съд не следи служебно за правилността на решението на първата инстанция. След като във въззивната жалба няма оплаквания по съществото на правния спор, следва да се приеме, че обжалваното решение е правилно и на основание чл.272 ГПК да се препрати към неговите мотиви.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от държавата. В изложението към нея се поддържа, че въззивният съд не е отстранил допуснатите от първата инстанция съществени процесуални нарушения: исковете не са конкретизирани по основание и размер за всеки един от ищците; допуснато е изменение на исковете, без да се даде подходящ срок на ответника за отговор; не е изготвен допълнителен доклад в съответствие с уточненията на исковата молба; не са дадени указания на ответника във връзка с допуснатото изменение на иска. Затова въззивното решение противоречи на решение №1 от 27.03.12г. по гр.д.№1106/10г. на ВКС, ІV ГО. На следващо място – въззивният съд не изготвил мотиви към своето решение, което е в разрез с решение №268/21.11.11г. по гр.д.№191/11г. на ВКС, ІІ ГО и решение №164/28.05.12г. по гр.д.№66/12г. на ВКС, ІІ ГО. И на последно място – въззивното решение влизало в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса за приложението на чл.31, ал.2 ЗС по отношение на съсобственик, неотправил покана до ползващия имота съсобственик. По този въпрос се сочат ТР №7/12г. на ОСГК на ВКС; решение №314 от 22.06.11г. по гр.д.№1568/10г. на ВКС, ІІ ГО, решение №351/04.06.10г. по гр.д.№573/09г. на ВКС, ІІІ ГО, както и на т.1 на ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за служебното прилагане на императивна правна норма.
Ответниците в производството К. Ц. и В. Ц. оспорват жалбата. Считат, че не са налице условията по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Съгласно т.1 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; касаторът е длъжен да изложи ясна и точна обосновка на правния въпрос; ВКС не е задължен да извлича правния въпрос от изложението към жалбата, а може само да го уточни и конкретизира.
В настоящата касационна жалба е формулиран само един материалноправен въпрос, който е свързан с прилагането на чл.31, ал.2 ЗС. По този въпрос обаче не може да се допусне касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него, а и не е бил длъжен да се произнесе, предвид разпоредбата на чл.269 ГПК. Във въззивната жалба се съдържа единствено оплакване за недопустимост на решението на първата инстанция, тъй като предявените искове, с оглед на тяхната цена, не били родово подсъдни на районния съд. Въззивният съд се е произнесъл по това оплакване. В жалбата не са били развити съображения за неправилност на първоинстанционното решение и по-конкретно – че поканата по чл.31, ал.2 ЗС не била отправена от двамата ищци. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Поради ограничения въззив второинстанционният съд не е могъл да се произнесе по съществото на правния спор, включително и по прилагането на чл.31, ал.2 ЗС в конкретния случай. По тази причина посоченият материалноправен въпрос не може да обуслови и допустимост на касационното обжалване. Отделно от това – приетото в т.1 на ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд е длъжен да приложи служебно императивна материалноправна норма, се отнася само до това въззивно обжалване, което засяга съществото на правния спор, т.е. когато във въззивната жалба има оплаквания по същество, на които съдът е длъжен да отговори. Както бе посочено, настоящият случай не е такъв. Освен това – посочената от жалбоподателя практика на ВКС по прилагането на чл.31, ал.2 ЗС е неотносима към настоящия случай, тъй като при него има друга особеност – касае се за съсобствена вещ, при което идеална част от недвижим имот е в режим на неделима съпружеска имуществена общност, при което отправената от единия съпруг покана по чл.31, ал.2 ЗС ползва и другия съпруг.
В изложението към настоящата касационна жалба се съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения. Сочи се и практика на ВКС по прилагането на чл.214, ал.1 ГПК и чл.272 ГПК. Не са формулирани обаче процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, а без тях касационно обжалване не може да бъде допуснато, съгласно т.1 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС. Но дори да се приеме, че се поставят въпроси, свързани с прилагането на чл.214, ал.1 и чл.272 ГПК, касационното обжалване пак не може да се допусне, тъй като въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. В решение №1 от 27.03.12г. по гр.д.№1106/10г. на ВКС, ІV ГО изрично е посочено, че въззивният съд не следи служебно за процесуалните нарушения на първата инстанция във връзка с допуснато по реда на чл.214, ал.1 ГПК изменение на иска. В настоящия случай във въззивната жалба няма оплаквания за нарушение на чл.214, ал.1 ГПК и въззивният съд не е могъл да формира становище по този въпрос, предвид забраната на чл.269 ГПК. Друг е въпросът, че в случая такива нарушения на първата инстанция няма, тъй като се касае само до незначително увеличение на размера на предявените искове, за което не е необходимо да се дава допълнителен срок за становище на ответника и да се изготвя допълнителен доклад. Другите две решения – №268/21.11.11г. по гр.д.№191/11г. на ВКС, ІІ ГО и решение №164/28.05.12г. по гр.д.№66/12г. на ВКС, ІІ ГО, също са неотносими към настоящото дело. В първото решение е прието, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, когато е събрал нови доказателства – условие, което в настоящия случай не е налице. Във второто решение е изяснено, че въззивният съд излага собствени мотиви относно релевантните за спора факти и възражения, с оглед предмета на въззивното производсто, очертан с жалбата и отговора по нея. Точно по този начин е процедирал въззивният съд и в настоящия случай, като е изложил собствени мотиви по въпроса за допустимостта на първоинстанционното решение, повдигнат във въззивната жалба.
В обобщение – не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, на ответниците следва да бъдат присъдени разноските по делото, които възлизат на 1700лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.02.14г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №6890 от 16.10.13г. по гр.д.№4699/13г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на К. А. Ц. и на В. Л. Ц., двамата от [населено място], [улица], ет.2, ап.4, сумата от 1700лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: