2
определение по гр.д.№ 4693 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
София, 18.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4693 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Р. Н. срещу решение № 5016 от 10.06.2016 г. по в.гр.д.№ 7086 от 2015 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II Е състав, с което е потвърдено решение от 16.02.2015 г. по гр.д.№ 51938 от 2012 г. на Софийския районен съд, 47 състав за уважаване на предявения от Р. Н. В. срещу А. Р. Н. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на ищеца на собственост върху 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: имот с идентификатор 68134.1971.803 по кадастралната карта на [населено място], кв.Д., одобрена със заповед № РД-18-3 от 11.01.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, представляващ УПИ VIII-803 в кв.103 по регулационния план на [населено място], кв.Д., м.“Д.-разширение-север“ с площ от 818 кв.м. по графични данни и 800 кв.м. по документи за собственост и за осъждането на ответника да му предаде целия имот.
В касационната жалба се твърди, че решение на въззивния съд е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касатора задължителна и незадължителна съдебна практика по следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, които имат значение за решаване на делото, както и инвокираните във въззивната жалба възражения относно приложението на императивна материалноправна норма ?
2. Ако спорният имот е попадал под режима на ЗСПЗЗ, но не е осъществена реституция по реда на ЗСПЗЗ, то следва ли съдът да извърши служебна проверка на валидността на придобивното основание на ищеца по ревандикационния иск през 1963 г., когато е действала императивната норма на чл.86 ЗС и когато имотът вече е бил внесен в ТКЗС ?
3. Следва ли въззивният съд да съпостави свидетелските показания с останалите събрани по делото доказателства, като вземе предвид и евентуалната заинтересованост в полза на някоя от страните ?
4. Притежава ли формална доказателствена сила частният свидетелстващ документ относно лицето, което го е издало и материална доказателствена сила за изгодните за издателя си факти ?
5. Може ли съсобственик да претендира за ревандикация на целия имот и съответно представлява ли той процесуален субституент на останалите съсобственици по това дело ?
Освен това касаторът счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси :
6. Следва ли ищецът по ревандикационния иск да докаже правото си на собственост пълно и главно, дори и при липса на оспорване от ответната страна ?
7. При пълното и главно доказване на правото на собственост следва ли да се посочи основанието, а ако имотът попада в предметното поле на земеделската реституция- следва ли да е посочена и да се докаже осъществяването на конкретната административна процедура за реституция на имота ?
8. Недопустимо ли е решение за уважаване на ревандикационен иск, ако в исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за собственост и съдът недопустимо е изменил иска по реда на чл.214 ГПК ?
В писмен отговор от 25.10.2016 г. ответникът по жалбата Р. Н. В. оспорва същата. Моли решението на Софийския градски съд да не бъде допускано до касационно обжалване и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/ и в срока по чл.283 ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното решение на 29.07.2016 г., а касационната жалба е подадена на 24.08.2016 г./
Не са налице обаче основания по чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното:
1. По първия поставен от касатора правен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, които имат значение за решаване на делото, както и инвокираните във въззивната жалба възражения относно приложението на императивна материалноправна норма/ обжалваното решение не противоречи на посочената съдебна практика. В него съдът е преценил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъдил е всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, които имат значение за решаване на делото. Няма нарушение на посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на съда на приложи служебно относими към спора императивни материалноправни норми, доколкото сочените от касатора норми на ЗСПЗЗ касаят реда за реституцията на земеделски земи и като такива са неотносими към настоящия казус, при който се иска ревандикация на имот, който не подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ: имот, за който е безспорно установено, че не е бил включен в границите на ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация нито преди придобиването му от праводателя на ищеца с нотариалния акт № 21 от 04.03.1962 г., нито в по-късен момент- видно от самия нотариален акт и от заключението на експертизата, процесният имот е представлявал парцел още по регулационния план от 1960 г. и е бил прехвърлен на праводателя на ищеца по реда на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти /ЗРПВПВННИ/, който се е прилагал само за частни имоти в границите на градоустройствения план на населените места, за които се прилага този закон.
2. Вторият поставен въпрос /ако спорният имот е попадал под режима на ЗСПЗЗ, но не е осъществена реституция по реда на ЗСПЗЗ, то следва ли съдът да извърши служебна проверка на валидността на придобивното основание на ищеца по ревандикационния иск през 1963 г., когато е действала императивната норма на чл.86 ЗС и когато имотът вече е бил внесен в ТКЗС/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е напълно неотносим към настоящото дело, по което, както бе посочено по-горе, е установено, че спорният имот не подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ- тъй като никога не е бил внасян в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация като земеделски имот, а е представлявал парцел по регулационния план на населеното място от 1960 г.
3. По третия поставен въпрос /следва ли въззивният съд да съпостави свидетелските показания с останалите събрани по делото доказателства, като вземе предвид и евентуалната заинтересованост в полза на някоя от страните/ решението също не противоречи на посочената съдебна практика. Въззивният съд е извършил задълбочена преценка на събраните по делото свидетелски показания в съвкупност със събраните по делото писмени доказателства и е отчел евентуалната заинтересованост на определени свидетели.
4. Четвъртият въпрос /притежава ли формална доказателствена сила частният свидетелстващ документ относно лицето, което го е издало и материална доказателствена сила за изгодните за издателя си факти/ е общо поставен, без нито в касационната жалба, нито в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК да е конкретизирано за кой частен свидетелстващ документ се касае. Поради това ВКС не намира връзка между поставения въпрос и конкретното дело.
5. Петият поставен въпрос /може ли съсобственик да претендира за ревандикация на целия имот и съответно представлява ли той процесуален субституент на останалите съсобственици по това дело/ е решен в съответствие с константната и задължителната практика на ВКС /например решение № 879 от 24.02.2010 г. по гр.д.№ 2304 от 2008 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по отменения ГПК и решение № 179 от 08.06.2012 г. по гр.д.№ 1241 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/, която е в смисъл, че предявяването на иск за собственост е действие на обикновено управление на вещта и че съсобственик може да ревандикира съсобствения имот от всяко трето на съсобствеността лице, което държи този имот без основание, какъвто е и настоящия случай. Няма противоречива практика на ВКС по този въпрос, включително няма противоречие и с посоченото от касатора решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр.д.№ 148 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., в което такъв въпрос не е разглеждан- разгледан е въпросът дали ищецът по иск за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС е длъжен да посочи каква част от съсобствената вещ е негова собственост и че искът за обезщетяване на съсобственик от неоснователно ползване на съсобствената вещ е вън от пределите на обикновеното управление на вещта.
6. По шестия поставен въпрос /следва ли ищецът по ревандикационния иск да докаже правото си на собственост пълно и главно, дори и при липса на оспорване от ответната страна/ не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По този въпрос има постановена задължителна съдебна практика на ВКС в смисъл, че в тежест на ищеца по ревандикационния иск е да докаже правото си на собственост. Същото е прието по същество и в обжалваното решение: че ищецът Р. В. е доказал правото си на собственост върху процесния имот с надлежни писмени доказателства- нотариален акт за покупка № 21 от 04.03.1962 г. и договор за доброволна делба от 30.04.1964 г., поради което това решение не противоречи на задължителната съдебна практика. От друга страна, не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази съдебна практика.
7. Седмият поставен въпрос /при пълното и главно доказване на правото на собственост следва ли да се посочи основанието, а ако имотът попада в предметното поле на земеделската реституция- следва ли да е посочена и да се докаже осъществяването на конкретната административна процедура за реституция на имота/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е напълно неотносим към спора по настоящото дело, по което съдът е приел, че спорният имот не попада в предметното поле на земеделската реституция- не се касае за земеделски имот, правото на собственост върху който подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а за имот, който е бил в регулация /представлявал парцел VI, кв.103 по плана на [населено място]-С. от 1960 г./ и никога не е бил внасян в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация.
8. Осмият поставен въпрос /недопустимо ли е решение за уважаване на ревандикационен иск, ако в исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за собственост и съдът недопустимо е изменил иска по реда на чл.214 ГПК/ също е неотносим към настоящото дело, по което не е допуснато изменение на иска по реда на чл.214 ГПК от отрицателен установителен в ревандикационен, а съдът е приел, че първоначално предявеният иск е ревандикационен, а не отрицателен установителен иск /тъй като първоначалната искова молба е била нередовна и поради това е била оставена без движение с разпореждане от 12.11.2012 г. за привеждане на обстоятелствената й част в съответствие с петитума и тъй като в изпълнение на това разпореждане ищецът с молба от 05.02.2013 г. е уточнил, че предявява ревандикационен иск/.
Предвид на всичко гореизложено, няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът е длъжен и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 700 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5016 от 10.06.2016 г. по в.гр.д.№ 7086 от 2015 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II Е състав.
ОСЪЖДА А. Р. Н. със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.А. М. да заплати на Р. Н. В. от [населено място], [улица], чрез адв.Е. Г. и адв.Т. Л., на основание чл.78 ГПК сумата 1 700 лв. /хиляда и седемстотин лева/, представляващи разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.