4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
[населено място] 19.04 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№122/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №1774/19.08.16г. по т.д.№1039/16г. по описа на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №3410/27.07.15г. по т.д.№445/13г. на Благоевградски окръжен съд в частта,с която са уважени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове по чл.422 ГПК за установяване съществуване на задължение на [фирма] за предаване на три броя автомобили.
Ответникът по касация [фирма] е оспорил наличието на основания за допускане на решението на САС до касационно обжалване и основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди решението на Б. в обжалваната му част, въззивният съд е приел,че със сключено между страните споразумение от 09.07.12г. с нотариална заверка на подписите /въз основа на което като документ по чл.417 ГПК е издадена и заповедта за изпълнение/ ответникът-касатор се е задължил с т.1 в срок до 13.07.12г. да представи на ищеца договор с фирма,която осигурява на дружеството работа и, от който да е видно,че [фирма] ще може да осигурява плащания към [фирма] в размер не по-малко от 10 000 лв. месечно,като с т.2 в срок до същата дата се е задължил и да заплати на лизингодателя сумата 5000 лв.,а в т.3 е уговорено,че при отсъствие на такъв договор и при неплащане на сумата 5000 лв. трите превозни средства подлежат на връщане във владение на собственика им [фирма]. Тълкувайки клаузата на т.3 от споразумението във връзка със съдържанието му,обективирано в останалата част от текста му, въззивният съд е приел,че първите две точки от него имат обезпечителна цел,като са насочени не само към погасяване на съществуващи задължения /с плащането на сумата 5000 лв./,но и за гарантиране на бъдещото изпълнение.Отчитайки като тясна и взаимна връзката между двете задължения САС е заключил,че неизпълнението на което и да е от тях /независимо от употребения съюз „и“ в текста на т.3/ има за последица осуетяване на предвидената с договора цел и поражда предвиденото в него задължение за връщане на вещите. От констатираното неизпълнение на задължението по т.1 /обратното възложено в тежест на ответника-касатор и прието за недоказано/ съдът е направил извода,че към 13.07.12г. в тежест на ответника е възникнало задължението за предаване на движимите вещи. Касационното обжалване на въззивното решение се допуска, съгласно чл.280 ал.1 ГПК,когато с него е разрешен материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1,2 или 3 от същия член. От значение за изхода на делото е този правен въпрос,който е бил включен в предмета на спора от страните и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело / съгласно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Следователно нямат характер на правни въпросите,които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение,тъй като тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК касаторът е поставил като такъв от значение за изхода на делото въпроса Подлежат ли на тълкуване при приложението на чл.20 ЗЗД ясните и недвусмислени уговорки или само неясните и двусмислени такива,установени между страните в писмен договор,съответно следва ли съдът да тълкува такива уговорки в съответствие с изявената,а не предполагаема воля на страните и може ли съдът при тълкуването да подмени изявената воля като създаде задължение/респ. право,които страните не са уговорили и дали при тълкуването смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение? Въпросът кореспондира с твърдението,поддържано и в касационната жалба, и в изложението, че апелативният съд е извършил тълкуване при наличие на ясно изразена от страните воля,че за възникване на задължението за предаване на вещите е необходимо да е налице неизпълнение кумулативно и на двете задължения.
Настоящият състав на ВКС,ТК,Първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на атакуваното въззивно решение до касационен контрол,макар по отношение на поставения въпрос да е осъществен установеният в разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК,разглеждан в светлината на постановките в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общ критерий за допустимост,доколкото въззивният съд е извършил тълкуване на клаузата на т.3 от споразумението между страните,на която е основана и претенцията на ищеца. Налице е постоянна задължителна практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД , формирана по реда на чл.290 ГПК – решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ІV г.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на І т.о., решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г. на ІІ т.о. и др. /включително цитираните и представени от касатора решение №167/26.01.12г. по т.д.№666/2010г. на І т.о. и решение №81/07.07.2008г. по т.д.№761/08г. на І т.о./.Според същата на тълкуване подлежат както неясните изобщо договорни клаузи,така и тези,по приложението на които е възникнал спор между страните /напр. когато всяка от страните дава свое тълкуване на една и съща клауза/; при такъв спор съдът е длъжен да издири точния смисъл на договорната клауза,като извърши тълкуване при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – да търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се преценяват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание.
В атакуваното от касатора въззивно решение САС е извършил тълкуване на клаузата на т.3 от споразумението между страните при наличие на спор между тях – според ищеца употребеният съюз „и“ сочи,че предпоставка за възникване на задължението за връщане на движимите вещи е неизпълнението на което и да е от посочените в т.1 и т.2 поети задължения, а според ответника – необходимо условие за това е кумулативно да не са изпълнени както задължението по т.1,така и това по т.2.При наличието на такъв спор съдът е приложил посочените по-горе в закона и съдебната практика критерии – изходил е от връзката между споразумението и сключения между страните договор за лизинг на вещите.Като е отчел установеното настъпило неизпълнение за плащане на падежиралите лизингови вноски, е приел,че действителната воля на страните при сключването на споразумението е била с въведените с т.1 и т.2 от него задължения да се гарантира не само да погасяването на част от тях /със задължението по т.2 за плащане на сумата 5000 лв./,но и да се обезпечи като цяло по-нататъшното изпълнение на договорната връзка,без да се натрупват следващи непогасени вземания /задължението по т.1 да бъде сключен договор , осигуряващ на лизингополучателя месечен доход от вещите, покриващ задължението му за вноски/. Доколкото интересът и на двете страни по договора за лизинг от продължаването на договора е обусловен от изпълнението и на двете задължения /уговорени за изпълнение в един и същи срок/ , неизпълнението на което и да е от тях в срока поражда уговореното в т.3 задължение за връщане на лизинговите вещи.
Като е тълкувал уговорката на т.3 от споразумението между страните, отчитайки наличието на спор между тях относно смисъла й и в съответствие с посочените критерии,съставът на САС не се е отклонил от задължителната практика на ВКС.Липсата на обоснован и доказан допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК прави искането за допускане на обжалваното въззивно решение неоснователно.
Предвид изложеното,следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното решение на САС.
В полза на ответника по касационната жалба [фирма] следва да бъдат присъдени разноски за производството,представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд,Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1774/19.08.16г. по т.д.№1039/16г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 1000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.