О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
[населено място], 22.05.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4755 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 359 от 12.08.2016г. по гр.д. № 358/2016г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 84 от 07.11.2014г. по гр.д. № 120/2014г. на Еленски районен съд за признаване за установено по иска на Г. И. Г., че Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие, не е собственик на 2407/4907 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в околовръстния полигон на [населено място], [община], и представляващ по кадастралната карта ПИ № 77178.353.17, целия с площ 4 907 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на ползване – ниско застрояване, при съседи: път и С. И. Д..
Касационната жалба е подадена от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на Област Велико Т.. Поддържа се, че решението е недопустимо или евентуално неправилно. Недопустимостта е изведена поради противоречие с Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС предвид обстоятелството, че съдът е следвало да прекрати производството, след като ищецът не е доказал твърденията, на които основава правния си интерес. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поддържа на първо място противоречие със същия тълкувателен акт. На второ място се изтъква противоречие на решението с практика по чл. 290 ГПК по въпроса за доказателственото значение на акта за държавна собственост и за доказателствената тежест за опровергаване на приетото в него предвид презумпцията на чл. 114, ал.1 ППЗДС. Поставя се и въпроса за необходимостта владението да се демонстрира спрямо действителния собственик и да е извършено позоваване на давността, за който също се поддържа основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Четвъртият въпрос е за доказателствената тежест за установяване, че имота е безстопанствен когато държавата се позовава на собственост на основание чл.6, пр.2 ЗС. На пето място е въпроса за спазване изискванията на чл. 12 и 235, ал.2 ГПК за правилно изясняване предмета на спора и обсъждане на всички доказателства по делото и доводи на страните. Шестият въпрос касае липсата на мотиви относно приложимостта на забраните на ЗСГ, ППЗСГ, ППЗТСУ и §1 ДР ЗС при придобиването по давност на спорните идеални части. Седмият въпрос е: по какъв начин Държавата следва да докаже, че имотът няма друг собственик по смисъла на чл.6, пр.2 ЗС когато имотът е в околовръстен полигон и за тази територия няма изработени и приети планове, нито разписен лист.
Ответникът Г. И. Г. чрез пълномощниците си адв. М. и Б., е представил писмен отговор, в който мотивира становище за недопускане на касационно обжалване. Допълнително представя отпеределине на Върховния касационен съд, с което не е допуснато касационно обжалване на решение по идентичен правен спор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по отрицателен установителен иск за собственост. Ищецът се легитимира като собственик въз основа на договори за продажба от 2003 и 2004г. на два имота: 1/ жилищна сграда и дворно място от 2500 кв.м. в [населено място], включено в околовръстния полигон, съответстващо на ПИ 77178.353.17 по кадастралната карта, с площ 4907 кв.м.; 2/ жилищна сграда, второстепенни сгради и дворно място с площ 2000 кв.м., също в околовръстния полигон на селото, съставляващо ПИ 77178.353.18 по кадастралната карта, с площ 2884кв.м. Ищецът предприел действия по снабдяване с констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка за частите от имотите, които са извън посочените в нотариалните актове площи, а именно: за 2407/4907 ид.ч. от първия имот и за 884/2884 ид.ч. от втория имот. Установил, че същите идеални части са актувани като частна държавна собственост с актове от 2013г., което е предизвикало правния спор. Посоченото в актовете за държавна собственост основание е чл. 68 , ал.1 ЗДС, чл. 104, ал.1,т.9 ППЗДС, чл. 18, ал.1 ЗДС.
Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК, след отмяна от Върховния касационен съд на предходно въззивно решение. До касационно обжалване по гр.д. № 3678/2015г. на І г.о. е било допуснато решението само относно ПИ 77178.353.17, с площ 4907 кв.м.; по отношение на ПИ 77178.353.18 с площ 2884 кв.м. касационната жалба е оставена без разглеждане. В отменителното решение на касационната инстанция е разрешен въпросът за правния интерес от водене иска и за доказателствената тежест. Прието е, че ищецът има правен интерес от предявения отрицателен установителен иск и доводите за недопустимост на иска са неоснователни. По отношение на доказването – прието е, че ответникът се позовава на правно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обусловено от това дали имотът има друг собственик /в случая ищецът/ или е безстопанствен. С оглед на това ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от него придобивно основание, а държавата, след като се позовава на чл.6 ЗС /ДВ, бр.92/1951г./, че имотът е безстопанствен, следва да противопостави и докаже факти, които препятстват възникването или водят до прекратяване правата на ищеца. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще се направи, ако ищецът не успее да докаже положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата, собственик /праводателите на ищеца или самия той/.
При новото разглеждане въззивният съд е приел техническа експертиза, която сочи, че имотът е в урбанизирана територия, околовръстен полигон /без регулационен или друг план/; има материализирани граници на място и е ограден; в него има засадени овощни дръвчета на повече от 40 години, а сградата в имота е построена преди повече от 70 години. Вещото лице дава заключение за идентичност на имота, описан в нотариалните актове на ищеца и на неговия праводател, с процесния ПИ 77178.353.17 по кадастралната карта, с площ от 4 907 кв.м. Събрани са свидетелски показания, според които ищецът и неговите праводатели са владели повече от 60 години цялата площ на имота в границите, които не са били променяни.
При тези данни съдът е приел, че имотът е принадлежал на ищеца, респ. на неговите праводатели и няма статут на безстопанствен такъв. Тъй като за населеното място няма одобрен план, то няма отразяване, че имотът е без собственик или с неизвестен съсобственик. А според практиката по чл.290 ГПК имотът се води за безстопанствен, ако по време на отреждането със съответния план /кадастрален, уличнорегулационен, дворищнорегулационен/ не е известен собственика му. Съдът е изтъкнал, че в документите за собственост на ищеца липсва отразяване имотът да е съсобствен, а конкретната хипотеза на обявяване за държавни на идеални части от имота предполага предходно изгубване на титулярството от някой от съсобствениците. Доводите на ответника /сега касатор/, че не е било възможно придобиване на идеалните части по давност предвид забраната на чл. 86 ЗС, тъй като имотът не е имал собственик и е станал държавна собственост, съдът е намерил също за несъстоятелни. Изтъкнал е, че позоваването от държавата на основанието по чл.6, пр.2 ЗС предполага обстоятелството на неизвестност на собственика да е отразено в наличните карти, планове и други подобни документи, а такова не е налице, още по-малко за част от имота. Досежно съставянето на акт за държавна собственост съдът е посочил, че той има доказателствена сила за правото на собственост само доколкото в него е посочено конкретно годно придобивно основание. В случая е посочена само правна норма и тя не съставлява такова придобивно основание.
По спора за идентичността между имота с идентификатор 77178.353.17 и имота в нотариалните актове на ищеца съдът е възприел заключението на приетата техническа експертиза. Позовал се е на практика по чл. 290 ГПК, че индивидуализиращ белег са границите, а не площта и затова е намерил за неоснователна тезата на държавата, че за разликата между площта по нотариалния акт и реалната площ на имота, имотът е без собственик.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият поставен правен въпрос е свързан с правния интерес от водене на иска. Този въпрос е разрешен в първото касационно производство и не е разглеждан във въззивния акт. Направената преценка за допустимост е в съответствие с разясненията в Тълкувателно решение № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По въпросите за доказателствената тежест за установяване, че имота е безстопанствен когато държавата се позовава на собственост на основание чл.6, пр.2 ЗС и за доказателственото значение на акта за държавна собственост, липсва противоречие с посочената практика по чл. 290 ГПК, сред която е и отменителното касационно решение по настоящия спор. Тежестта на доказване, предвид спецификите на конкретния случай, е правилно разяснена именно в отменителното решение на ВКС по гр.д. 3675/2015г. и указанията са правилно приложени от въззивния състав. След преценка на събраните доказателства съдът е приел, че при съставянето на акта за държавна собственост не е надлежно установен фактът, че частта от имота е с неизвестен собственик. Напротив, както документите за собственост, така и свидетелските показания сочат, че имотът е имал собственик. Така че, не е установен фактическия състав на чл. 6, пр.2 ЗС /в редакция до 1991г/., поради което неправилно процесните идеални части от имота са актувани като държавни. Що се отнася до доказателствената сила на акта за държавна собственост съдът е съобразил практиката, че актът има само констативно, а не правопораждащо значение и удостоверените с него факти са задължителни до тяхното опровергаване с други доказателства, каквото опровергаване е проведено в случая.
Отговор на въпроса: как държавата следва да докаже, че даден имот няма друг собственик по смисъла на чл.6, пр.2 ЗС, когато имотът е включен в границите на околовръстния полигон, но за територията няма изработени и приети планове, картен материал и разписни листи, се съдържа също в указанията на отменителното решение, както и в Решение № 27 от 15.04.2016г. по гр.д. № 3554/2015г. на І г.о., което разглежда идентичен случай. Налице е и практика по приложеното от касатора Решение № 321 от 14.10.2011г. по гр.д. № 1167/2010г. на І г.о., която е съобразена във въззивното решение. Тъй като се касае до отрицателен факт съдът не е вменил на държавата да доказва, че имотът няма друг собственик, а е поставил в тежест на ищеца да установи, че имотът е имал собственик. Поради успешното провеждане на това доказване съдът е уважил иска.
По въпроса за необходимостта владението да бъде демонстрирано спрямо действителния собственик въззивният съд не е изложил съображения, т.е. този въпрос не е разрешен от съда и не може да обуслови допускане на касационно обжалване съгласно общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. Независимо от това, от събраните гласни доказателства /св. С. И. и И. П./ не може да се приеме, че владението е осъществявано спрямо държавата, доколкото в период повече от 60 години имотът е във владение на физически лица.
Въпросът за спазване изискванията на чл. 12 и 235, ал.2 ГПК за правилно изясняване предмета на спора и обсъждане на всички доказателства по делото и доводи на страните, също не може да обуслови достъп до касационен контрол. Съдът е изпълнил задълженията си в тази насока като е изложил свои мотиви по всички доводи и възражения. Що се отнася до липсата на мотиви относно приложимостта на забраните на ЗСГ, ППЗСГ, ППЗТСУ и §1 ДР ЗС при придобиването по давност на спорните идеални части, тя се дължи на това, че такива възражения на касатора не са ясно формулирани в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, а едва в касационната жалба. По отношение на приложението на §1 ДР ЗС, доколкото то е свързано със съществувалата по-рано забрана по чл.86 ЗС, съображения са изложени в мотивите.
В заключение следва да се посочи, че по същия начин са разрешени и идентични правни спорове относно други имоти, но при същата фактическа обстановка.
Предвид горното следва да се откаже допускането на касационен контрол.
При този изход ответникът има право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 359 от 12.08.2016г. по гр.д. № 358/2016г. на Великотърновски окръжен съд по касационната жалба на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на Област Велико Търново.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на Област Велико Търново, да заплати на Г. И. Г. от [населено място], [улица][жилищен адрес] сумата 500 /петстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: