5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 223/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
гр.София, 08.04.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 223/2010 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на едноличен търговец Р. А. М. с фирма „Р.-Р. М.”,[населено място], подадена чрез процесуалния й представител адвокат Н.К. от[населено място] срещу решението на Б. апелативен съд № 97/24.11.2009 год., постановено по т.дело № 225/2009 год. в частта му, с която апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Ямболския окръжен съд № 48/02.07.2009 год. по гр.дело № 42/2008 год. в осъдителната му част, с която е осъдена ответницата-касатор да заплати на едноличен търговец И. Ж. М. с фирма „М.-98-И. М.”,[населено място] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 8 017,35 лева, представляваща неизплатена част от дължимото възнаграждение по договор от 05.05.2007 год. за изработка и монтаж на ПВЦ-дограма на обект хотел „И.”,[населено място].
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, в нарушение на чл.20 ЗЗД е тълкувал съдържанието на договора за изработка, което е довело до погрешни крайни изводи относно размера на неизплатеното възнаграждение и неуважаване възражението на ответника-касатор за отбив от цената поради недостатъци на извършената работа.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, евентуално т.3 ГПК. Поддържа становище, че тълкувайки неправилно клаузите на процесния договор относно начина на определяне на крайната цена за извършената работа спрямо първоначално договорената, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, изразена в приложените три решения на различни състави на ВКС: № 1056/24.10.2007 год. по гр.дело № 1171/2006 год. на ІV г.о.; № 2627/12.01.2005 год. по гр.дело № 2264/2003 год. на ІV г.о. и № 37/13.04.1993 год. по гр.дело № 3/1993 год. на петчленен състав на ВС. Излага доводи, че е налице произнасяне от страна на въззивния съд и по процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на нормите на чл.266 във вр. с чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 и чл.145, ал.2 ГПК относно забраната за представяне на нови доказателства във въззивното производство и задълженията на съда да укаже на страните подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест, както и служебно да назначи необходимите експертизи, когато това е необходимо. Счита, че посочените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и съдебната практика.
Ответникът по касационната жалба едноличен търговец И. Ж. М. с фирма „М.-98-И. М.”,[населено място] чрез процесуалния си представител адвокат А.Т. от АК-Я. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените в касационното производство съдебни разноски в размер на сумата 350 лева адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото констатира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивният съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото с въззивното решение в обжалваната му част апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, като е осъден възложителят-ответник по делото да заплати на изпълнителя дължимата частично неизплатена цена за извършената и приета работа по сключения между страните договор от 05.05.2007 год. за доставка и монтаж на ПВЦ-дограма на обект хотел „И.”,[населено място]. По делото е безспорно установено, включително чрез назначаване на техническа експертиза, вида и обема на договорената и фактически извършена от ищеца работа на процесния обект. Установено е също, че общата площ на монтираната на обекта дограма възлиза на 622 кв.м., от които ищецът е изпълнил 487 кв.м.площ, като е поставил дограмата на хотела без тази на ресторанта и стълбището при договорена обща цена за обекта 84 000 лева. Тълкувайки съдържанието на клаузите на процесния договор по правилата на чл.20 ЗЗД съдът е приел, че страните са уговорили възнаграждението на изпълнителя като обща глобална сума за дограмата на целия обект, а не по единични цени, поради което размерът на дължимото възнаграждение е определено като част от тази сума в съответствие с фактически изработеното от ищеца в количествено отношение съпоставено спрямо общата площ на монтираната дограма на хотела. В резултат на това след приспадане на изплатените 48 000 лева от дължимото възнаграждение – 56 017,35 лева, предявеният иск е уважен за сумата 8 017,35 лева, като е отхвърлен за разликата до предявения размер от 36 000 лева. Съдът е счел за неоснователно възражението на ответника по чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД за намаляване на възнаграждението поради некачествено изпълнение по съображения, че липсват доказателства, установяващи конкретно в какво се изразяват недостатъците и стойността на разходите за отстраняването им, при което се презумира, че поръчващият е одобрил извършената работа, тъй като се касае за явни недостатъци съгласно чл.194, ал.1 ЗЗД. Апелативният съд е оставил без уважение искането на ответника за назначаване на нова съдебна експертиза във въззивното производство, която да установи вида, количеството и стойността на некачествените работи с оглед забраната предвидена в чл.266, ал.1 ГПК.
Видно от изложението в касационната жалба поставеният материалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора се отнася до начина на тълкуване на договора с оглед приложението на чл.20 ЗЗД. По този въпрос, обаче, както твърди и самият касатор, има трайно установена съдена практика, която е в смисъл, че при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл.20 ЗЗД критерии. В случая данните по делото сочат, че решаващият съд е приложил правилата на чл.20 ЗЗД при тълкуване съдържанието на процесния договор, като е обсъдил доводите и възраженията на страните относно произтичащите от него права и задължения. Що се отнася до конкретните изводи на съда в резултат на това тълкуване, както и извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото /включително заключението на назначената експертиза/, това са въпроси относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка неправилно е позоваването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като разликата с приложените към жалбата решения на различни състави на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК се дължи на различните факти, установени по всяко едно конкретно дело, а не на неправилно прилагане на разпоредбата на чл.20 ЗЗД. Що се отнася до оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност и твърденията за погрешни крайни изводи досежно поетите договорни задължения и начина на определяне размера на дължимото възнаграждение, това са въпроси относно правилността на постановения съдебен акт и представляват касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените в жалбата процесуалноправни въпроси. По приложението на чл.266 ГПК е налице постоянна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени решения по реда на чл.290 от новия ГПК – р.№ 398/03.02.2010 год. по гр.дело № 56/2009 год. на ГК-ІV г.о., р.№ 1014/2009 год. по гр.дело № 221/2009 год. на ГК-ІІІ г.о., р.№ 224/02.07.2010 год. по гр.дело № 177/2010 год. на ГК-ІІ г.о., р.№ 217/30.07.2010 год. по гр.дело № 367/2009 год. на ГК-ІІ г.о., р.№ 284/21.07.2010 год. по гр.дело № 378/2009 год. на ГК-ІV г.о., р.№ 429/21.06.2010 год. по гр.дело № 1151/2009 год. на ГК-І г.о., р.№ 466/27.05.2010 год. по гр.дело № 1297/2009 год. на ГК-І г.о. и др. В цитираните съдебни решения е прието, че с оглед въведената в чл.266 ГПК забрана е недопустимо посочването на нови факти и доказателства пред въззивния съд, когато тези доказателства са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Според цитираната разпоредба, до приключването на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят нови доказателства само ако не са знаели за тях до подаване на жалбата, съответно – в срока за отговор. Страните могат да твърдят и нововъзникнали след подаването на жалбата обстоятелства, които са от значение за изхода на делото и да посочват и представят доказателства за тях, както и да искат събиране на доказателства, които не са били допуснати по делото поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд. Настъпващата в първоинстанционното производтво поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност пред въззивната инстанция. Ето защо, за да бъдат допуснати исканите доказателства, страната трябва да обоснове невъзможността си да узнае, посочи и представи тези доказателства и при необходимост да докаже причините, които са й попречили да стори това в първоинстанционното производство, като преценката за това е предоставена на въззивния съд с оглед данните по конкретното дело. В случая Бургаският апелативен съд е процедирал в съответствие с цитираната практика на ВКС по приложението на чл.266, ал.1 и 2 и чл.260, т.6 ГПК, поради което сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не са налице. С оглед конкретните данни по делото въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е изпълнил служебните си задължения по чл.145, ал.2 и чл.146, ал.1, т.4 и т.5 и ал.2 ГПК като е посочил на страните как се разпределя доказателствената тежест на подлежащите на доказване факти и е счел за недопустимо направеното от жалбоподателя искане за назначаване на нова техническа експертиза във въззивното производство за установяване на твърдяни факти и обстоятелства, които вече са били предмет на изследване пред първоинстанционния съд. Нещо повече, видно от протокола на проведеното на 26.02.2009 год. заседание по първоинстанционното дело, процесуалният представител на ответника адвокат Д. лично е заявил, че няма претенции по доклада на съда и няма да прави доказателствени искания към този момент. Прието е искането му за възлагане на допълнителна задача на назначената по делото съдебно-техническа експертиза, като допълнителното заключение е прието без възражения от страните в с.з. на 19.03.2009 год. Неоснователни са доводите на касатора относно пропуск на съда служебно да назначи експертиза за установяване на твърдяното от него некачествено изпълнение, въпреки че не е конкретизирал вида и размера му. Съдът е длъжен да събира служебно доказателства само във връзка с допустимостта на съдебното производство, както и в случаите, когато това е предвидено в закона с оглед вида или характера на заявеното искане. При този изход на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените от него съдебни разноски в настоящото производство в размер на сумата 350 лева – адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд № 97/24.11.2009 год., постановено по т.дело № 225/2009 год.
ОСЪЖДА Р. А. М. с Е. [ЕГН], едноличен търговец с фирма „Р.-Р. М.” със седалище[населено място] да заплати на И. Ж. М. Е. [ЕГН], едноличен търговец с фирма „М.-98-И. М.” със седалище[населено място] сумата 350/триста и петдесет/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: