4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
София, 02.03.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджива
любка андонова
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №4103/2016г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 13.05.2016г. по гр.д.№11241/2015г. на ГС София, с което частично е отхвърлен иск по чл. 2 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – К. Н. Н., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта, с която е отхвърлен иска му за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от незаконо наказателно преследване , е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от К. Н. срещу П.Р.Б. иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на сумата от 8000 лева /разлика между присъдените от СРС 2 000 лева и претендираните 10 000 лева/, претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на приключило с постановление на прокурора от 23.06.2009г. за прекратяване на наказателното преследване,, ведно със законната лихва, считано от 03.09.2013 г. до окончателното й изплащане. Решението по гр. д. № 51021/2014 г. на СРС, 25 състав, е влязло в сила като необжалвано в осъдителната му част.
Съдът е приел, че според събраните по делото доказателства сл. дело № 1162/2003 г. по описа на С./ е образувано срещу К. Н. /ищец по делото/ за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК /квалифициран състав на кражба/. за това, че на 10.08.2003 г., около 14.00 часа в [населено място] е отнел чужди движими вещи – един брой алуминиева врата, оставена без постоянен надзор, от владението на В. В. . Прието е, че ищецът е бил задържан на 10.08.2003 г. за срок от 24 часа, в рамките на който са извършени процесуално-следствени действия, проведен е разпит на ищеца като уличено лице, разпитани са свидетели, извършен е оглед на местопроизшествие, по-късно е назначена и съдебно-психиатрична експертиза. Впоследствие делото няколко пъти е било изпращано на наблюдаващия прокурор с мнение за прекратяване, но същото е било връщано за доразследване, като в периода 26.10.2006 г. – 01.08.2008 г. производството е било спряно. След възобновяването му – на 11.02.2009 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, алт. 1, вр. чл. 195, ал. 1, т. 2 и т. 4, пр. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК и му е взета мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 23.06.2009 г. на наблюдаващия прокурор наказателното производство е прекратено поради обстоятелството, че не са събрани доказателства, от които по безспорен начин да се установи авторството на деянието. Констатирано е, че Постановлението е обжалвано от ищеца с жалба от 12.06.2013 г. в частта относно основанията за прекратяване на производството с твърдение, че същото следва да бъде прекратено на основание, че не е извършил престъплението. С определение от 15.07.2013 г. СРС е оставил жалбата без уважение, като актът на съда е влязъл в сила на 03.09.2013 г., видно от отбелязването в него.
Съдът е приел, че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ – ищецът е бил обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление, като наказателното производство е прекратено поради обстоятелството, че не са събрани доказателства, от които по безспорен начин да се установи авторството на деянието. Изложил е съображения, за това, че обезщетението за претърпени неимуществени вреди, за които държавата и общините отговарят по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост, като се съобразяват конкретно установените факти по делото свързани с характера на обвинението, продължителността на наказателното производство, интензивността на упражнената репресия, съпътстващи мерки за принуда, степента на засягане на емоционалния живот на увредения, данните за личността му (включително осъждания за извършени престъпления и изтърпяване на наказание лишаване от свобода), както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални вреди. Въззивният съд е счел, че с оглед конкретните обстоятелства в случая справедливо по размер е обезщетение от 2000 лева. При определянето му съдът е взел предвид свързаните с продължителността на понесените във връзка с воденото срещу ищеца наказателно преследване страдания и интензивността им, обстоятелството, че не се претендират вреди над обичайните, липсата на данни деликтът да се е отразил върху здравословното му състояние, а също и обстоятелството, че по същото време жалбоподателят е имал негативни преживявания, свързани с наличието на други водени срещу него наказателни дела от общ характер и с престоя му в затвора – в [населено място] за изтърпяването на наказание лишаване от свобода – в изпълнение на постановени по други НОХД присъди.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: как следва да се прилага обществения критерии за справедливост и при определяне на обезщетение за неимуществени вреди следва ли да се вземе предвид и периода от врем,е в който е било повдингнато обвинение, но не са извършвани процесуално-следствени действия. Поддържа, че е налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 02.12.2013г. по гр.д.№1030/2012г. ІV г.о. за критериите за справедливост при определяне вреди от незаконно наказателно преследване.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване по поставените от тях въпроси. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл в решението си по материалноправния въпрос от значение за спора касаещ преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди именно в съответствие с практиката на ВКС. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най -пълна степен за вредите от незаконните действия на органи на държавата. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 13.05.2016г. по гр.д.№11241/2015г. на ГС София, в частта му, с която е отхвърлен иск по чл. 2 ЗОДОВ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: