О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№228
С., 23.05.година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 01.03.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 60345/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 8228/01.08.2016 г., подадена от [фирма], чрез пълномощника му адвокат Р. Д., против решение № 66/16.05.2016 г., на Бургаски апелативен съд, постановено по в.т.д. № 110/2016 г. по описа на същия съд, в частта, с която е отменено решение № 508/30.11.2015 г., постановено по т.д. № 601/2014 г. по описа на Окръжен съд Бургас в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата над 4000,00 лв. до присъден размер 114000 лв. и сумата над 2015,33 лв. до присъден размер 57438,19 лв., както и в частта за присъдените разноски,и вместо него е постановено: отхвърля иска на [фирма] срещу [фирма],за сумите както следва:1. за сумата над 4000 лв. до пълния предявен размер 114000 лв., представляваща неплатена част за възнаграждение за извършени строително-монтажни работи по договор от 03.01.2009 г., за които е издадена фактура № 478/23.12.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.12.2014 г. до окончателното й заплащане,2. за сумата над 2015,33 лв. до пълния предявен размер 57438,19 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 07.01.2010 г. до 03.12.2014 г.
В касационната жалба се правят оплаквания, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, като се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез пълномощника си адв. М. Б., в депозирания по делото писмен отговор поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска, а по същество – счита жалбата за неоснователна, като се претендират разноски по делото.
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал, че между страните са възникнали търговски отношения по силата на договор за изработка, сключен на 03.01.2009 г., с предмет извършване на строително-монтажни работи (СМР) на три сгради в [населено място], с посочено в договора описание на работите по вид и единична цена, съгласно член 6.4 от договора, възложителят,настоящ ответник – [фирма], дължи на изпълнителя [фирма], авансово плащане на 3 вноски с определени дати и размер – общо 350 000 лв., вносими по банков път до 30.06.2009 г. и които ще бъдат приспаднати при окончателното завършване на СМР, а останалата част от възнаграждението е платима въз основа на съставени количествена сметка и протокол, образец 19 за изпълнени СМР. Съдът е посочил, че е налице надлежно предявено парично задължение за извършената работа, тъй като на 23.12.2009 г. е съставен протокол, обр. 19, двустранно подписан от страните, за сумата 247 520,87 лв. без ДДС, като въз основа на него на същата дата е издадена и фактура № 478/23.12.2009 г., също двустранно подписана, в която е отбелязано приспадане на авансово плащане от възложителя на 128750лв. и е посочена останалата стойност за плащане с ДДС – 142 525,04лв., като няма отбелязано възражение на възложителя за извършени от него авансови плащания извън посоченото, нито са били представяни документи за такива плащания.Съдът е отбелязъл, че задължението по фактурата се е водило като такова в счетоводството на възложителя до 2014 г., когато е закрито въз основа на 4бр. ПКО на обща стойност 114 000 лв., издадени в периода от 06.02.2009 г. до 17.08.2009 г. от дружеството-изпълнител за получени от възложителя суми, които не са отразени, съгласно счетоводните стандарти, но посочените в тях суми не се оспорват като получени. Съдът е приел, че съгласно уговореното в договора, допълнително възложени СМР, изпълнени извън договорените и доказани от изпълнителя, подлежат на последващо заплащане и за тях възложителят не внася авансови вноски,а от доказателствата по делото не може да се направи извод за трайни търговски отношения между страните, извън процесния договор за СМР, и не е доказано съществуването на други правоотношения между страните или други подлежащи на авансово плащане СМР. Съдът е стигнал до извода, че трите броя приходни касови ордери от 06.02.2009 г. за 60000 лв., от 25.04.2009 г. за 30000 лв. и от 22.05.2009 г. за 20000лв. /общо за сумата от 110 000 лв./ безспорно установяват плащане на „аванс по СМР“, съгласно посоченото в тях. Посочено е, че твърдението, че ПКО не са били налични поради изгубването им и последващото осчетоводяване през 2014 г., когато са намерени и липсата на доказателства това да е с оглед настоящия процес, признаването на получени суми от тях от изпълнителя, макар и с твърдение за извъндоговорни работи, и липсата на доказателства за други отношения между страните, обуславят извода, че трите броя ПКО на обща стойност 110 000 лв. установяват извършено авансово плащане по процесния договор, което следва да бъде приспаднато от общо дължимата сума, поради което главният иск следва да бъде отхвърлен в тази част.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касаторът заявява, че са налице предпоставките предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд /цитирам/:
1. „Длъжен ли е въззивният съд при пререшаване на спора по същество да обсъди всички доказателства и доводи на страните относно фактите, въз основа на които въззивният съд изгражда своите решаващи изводи?“, разрешен в противоречие с решение № 460/27.05.2010 г. по гр. д. № 768/2009 г. на ВКС, Iго, решение № 934/28.03.2012 г. по гр. д. № 701/2011 г. ВКС, I го, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В тази връзка,касаторът е изложил доводи ,че въззивният съд не е изпълнил задължението да установи действителната воля на страните по процесния договор,съобразно правилата на член 20 във връзка с член 20 а ЗЗД,като тълкува неговите клаузи и подточки в тяхната взаимовръзка и задължителност.
С оглед изложеното с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,касационният съд намира,че въззивният съд е формирал правните си изводи,след като е съобразил действителната воля на страните по сключения между тях договор,относима към предмета на настоящия спор,направил е своите фактически и правни изводи,след съобразяване и анализ на всички събрани по делото доказателства,тяхната преценка поотделно и в съвкупност,както и подробно е разгледал всички доводи възражения на страните,поради което даденото разрешение на този правен въпрос не е в противорчие,а в съответствие със задължителната практика на ВКС.
В точка втора от изложението си,касаторът,твърди че/цитирам/:
„Предвид изложеното значим за изхода на спора по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК е въпросът
2. За приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и съобразяването на въведените в нея критерии при тълкуването на конкретна клауза от договора още повече, когато решаващите мотиви са свързани с действия на ответника в отклонение от предвиденото в договора?“,
който според касатора е решен в противоречие с решение № 100/10.08.2015 г. по т.д. № 1191/2014 г. на ВКС, II го и решение № 38/27.02.2012 г. по гр.д. № 1227/2011 г. на ВКС, II го, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Преди всичко, съгласно приетото с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК, точно и ясно правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното въззивно решение, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда.
Така формулираният като правен въпрос е неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение,тъй като не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело,така както се приема с т.1 на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС,по отношение на разрешен от съда правен въпрос с постановеното въззивно решение .
С оглед изложеното касационният съд намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. С отговора на касационната жалба, ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски, но не е приложил списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателства, от които да е видно, че такива са сторени. Ето защо, искането за присъждане на разноски се явява неоснователно – разноски следва да бъдат присъдени само ако са поискани и действително са били извършени – Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66/16.05.2016 г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.т.д. № 110/2016 г. по описа на същия съд,в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: