О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
гр. София, 07.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1215/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Й. от[населено място] срещу въззивно решение № 809 от 17.06.10г., постановено по гр.д.№ 242/10г. на Варненския окръжен съд, VІІІ с-в, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 3509 от 25.11.09 г. по гр.д.№ 1716/07г. на Варненския районен съд и вместо него е признал за установено на основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ по иска на Н. С. Д. и П. С. М. против Е. Г. Й., че ответницата не е собственик на поземлен имот пл.№ 69 по П. за местността “Б. дере” в землището на кв.”В.”,[населено място].
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с решение № 1413 от 11.10.06г. на ОСЗГ-Варна на ищците в първоинстанционното производство е признато право на собственост върху нива с площ от 2, 5 дка, находяща се в терен по § 4 П., част от която е процесният имот, както и че за същите е налице правен интерес от воденето на отрицателния установителен иск, тъй като съобразно редакцията на ЗСПЗЗ, действаща към момента на постановяване на решението, фактическият състав на реституционната процедура не е завършен – необходимо е издаването на заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 П., каквато в случая липсва. Във връзка с основателността на иска е прието, че по делото не е установено на наследодателя на ответницата Д. Д. Ю. да е било предоставено право на ползване върху процесния имот по реда на ПМС № 21/63г., от което същата черпи права.
Като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за наличие на правен интерес на “бившия собственик” да предяви отрицателен установителен иск срещу лицата, които са намират във владение на спорния имот, когато последните са изплатили земята на собствениците и с влязла в сила заповед по § 4к, ал.7 П. им е признато право на собственост върху същия имот, както и по въпроса дали лицето, което се намира във владение на спорния имот, е собственик на същия, т.е. дали за били предпоставките по § 4а П., обуславящи правото на изкупуване, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата считат, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Във връзка с първия поставен по-горе въпрос липсва противоречие с представеното от касаторите Р № 993 по гр.д.№ 3351/08г. на ВКС, ІІІ г.о. (същото е постановено по реда на чл.290 ГПК), с което е прието, че за собственика на един имот не съществува правен интерес от водене на отрицателен установителен иск срещу лице, което е във владение на имота му, доколкото разполага с възможността да защити правото си ревандикационен иск, тъй като настоящият случай е друг – прието е че реституционната процедура не е завършила и че ищците понастоящем не са собственици на процесния имот, поради което същите не биха могли да защитят правата си чрез предявяване на иска по чл.108 ЗС. Дори да се приеме, че противоречие между двете решения съществува, то не е във връзка с поставения, а по друг въпрос, което в случая е без значение, тъй като съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.1 ВКС не може да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от този, който сочи касаторът, освен по нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
Вторият поставен от жалбоподателкта въпрос е такъв по съществото на спора, чийто отговор е свързан с конкретна преценка на доказателствата по делото и съгласно посоченото тълкувателно решение същият не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. О. повече, че представената във връзка с него съдебна практика се отнася до различни от настоящата хипотези.
Т. прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая във връзка с посочените предпоставки никакви доводи не са изложени, а само е цитиран законът, поради което следва да се приеме, че и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед на казаното подадената от Е. Г. Й. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 809 от 17.06.10г., постановено по гр.д.№ 242/10г. на Варненския окръжен съд, VІІІ с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: