1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 229/15.4.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 109 по описа за 2020 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 390/ 03.10.2019 г. по гр.д. № 515/ 2019 г., с което Плевенски окръжен съд, потвърждавайки решение № 836/ 10.05.2019 г. по гр.д. № 9066/ 2018 г. на Плевенски районен съд, на основание чл. 127, ал. 2 СК е определил местоживеене на малолетното дете З. Д. Г., [дата на раждане] при бащата Д. Г. К., предоставил е на бащата упражняването на родителските права и е определил режим на лични отношения с майката В. Ю. А., като я е осъдил да заплаща месечна издръжка в размер на 140.00 лв.
Решението се обжалва от майката В. А. с искане да бъде допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) по материално-правния въпрос: 1. При предоставяне на родителските права на единия родител следва ли съдът да вземе пред вид и пола на детето като критерий, кой родител е по-пригоден да ги упражнява? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие с ППлВС № 1/ 12.11.1974 г. на Върховния съд. По същество се оплаква, че решението е неправилно.
Ответникът по касация Д. К. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноските в настоящото производство.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет, подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, но повдигнатия въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните:
По молбата с правна квалификация чл. 127, ал. 2 СК въззивният съд е изходил от позицията, че и двамата разделени родители на малолетната З. са изразили желание да отглеждат дъщеря си, имат необходимите родителски качества, материални и битови условия за отглеждането на детето и могат да разчитат на своите близки (тези, които са включени в т.нар. „разширено семейство“). За да разреши спора в полза на бащата Д. К., въззивният съд е съобразил следните обстоятелства:
· ниската възраст на детето – на пет години и половина;
· това, че от раждането си З. живее в семейството на бащата, което включва бабата и дядото по бащина линия, леля и братче на десет години;
· след като майката е напуснала дома и семейството на бащата, оставяйки тогава четиригодишната З. да живее с тях, се наблюдава емоционална дистанцираност между майка и дъщеря, макар и не до степен на родителско отчуждаване;
· в семейството на бащата З. се чувства щастлива, спокойна, обгрижена и защитена;
· създала е подходяща за своята възраст емоционална и социална среда в детската градина, която посещава;
· майката се е установила в друго, макар и сравнително близко населено място, създавайки съжителство с мъж, когото З. не познава и в дом, който З. никога не е посещавала;
· към баща си З. проявява доверие и привързаност, а тя го възприема като трайно присъстващата фигура на родителя, определяща правилата и границите за възпитанието й, но също удовлетворяващата нейните потребности се чувства в сигурност и защитена;
· заключението на експерта-психолог, че е необходимо З. в крехката си възраст да се предпази от това да попадне в непозната, емоционално травмираща я среда;
· опасността това да се случи, ако на основание съдебното решение детето трябва да напусне родния дом и да заживее в непознатата семейна и социална среда със своята майка, от която се чувства емоционално дистанцирана и с непознатия за З. неин партньор;
· необходимостта в течение на времето, деликатно, с помощта на двамата си родители З. да възстанови близки и емоционални отношения с майка си.
При тези конкретно проявени и установени по делото обстоятелства, въззивният съд е заключил, че интересите на детето налагат в полза на бащата да се реши спора между родителите по чл. 127, ал. 1 СК.
При тези мотиви в обжалваното решение, настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че въззивният съд е пренебрегнал женския пол на детето З., възлагайки упражняването на родителските права върху бащата. В ППлВС № 1/ 12.11.1974 г., а и в чл. 59, ал. 4 СК, полът на детето е само едно от обстоятелствата, които съдът следва да съобрази при решаването на спора между родителите по чл. 127 СК. Центърът на този спор е, обслужването на висшия интерес на детето.
Чл. 14 от Конституцията на Република България поставя децата в особена социална група, която е под закрилата на държавата и обществото и делегира на обикновения законодател да предприеме такива решения (мерки за закрила по смисъла на Конвенцията за правата на детето) за да ги равнопостави с останалите граждани, навършили необходимата възраст, за да са в състояние сами да се грижат за себе си и за своите дела – чл. 2 от Закона за лицата и семейството. В мерките, които обикновеният законодател предвижда като акт на дължима държавна закрила към децата, значение имат социалната и правовата държава, които се съчетават с принципа на висшите интереси на детето. Висшият интерес на детето е първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо от какъв субект се предприемат (чл. 3, § 1 от Конвенцията за правата на детето. Българската държава има задължението и по Конституция (чл. 14), и по Конвенцията (чл. 3, § 1) да осигури на детето такива закрила и грижи, които са необходими за неговото благосъстояние.
Съгласно националното законодателство, дете е всяко физическо лице до навършването на 18 години (чл. 2 от Закона за закрила на детето. В § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето законодателят дефинира най-добрия (висшия) интерес на детето чрез „преценката на желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта , пола, миналото и други характеристики на детето, опасността или вредата, която е причинена на детето или може да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата и други обстоятелства, които имат отношение към детето“.
Следователно висшите интереси на детето са в основата на всяка мярка за закрила. Такива са мерките в Закона за закрила на детето, но и в Семейния кодекс. Възможността по чл. 127, ал. 2 СК съдът да реши спора между родителите (непостигнатото помежду им съгласие) относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му е мярка за закрила на детето, чрез която съдът по чл. 127, ал. 2 СК е длъжен да проведе предвиденото във върховния закон (чл. 14) и в Конвенцията (чл. 3 § 2). За висшите интереси на детето съдът е длъжен да следи и служебно. Следователно цитираните актове от най-висок ранг задължават съдът чрез производството по чл. 127 СК да проведе, охрани и защити интересите на детето.
При изложените мотиви в обжалваното решение, настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че въззивният съд е пренебрегнал женския пол на малолетната З., възлагайки упражняването на родителските права върху бащата. В ППлВС № 1/ 12.11.1974 г., в чл. 59, ал. 4 СК, полът на детето е само едно от обстоятелствата, които съдът следва да съобрази при решаването на спора между родителите по чл. 127 СК. Центърът на този спор е, обслужването на висшия интерес на детето. В случая, този интерес е обслужен, а не пренебрегнат чрез въздигането на един единствен критерий – в случая, по признака „пол“ – като основен, а не равностоен към всички останали, които въззивният съд е преценил. Следователно въпреки че повдигнатия от касатора материално-правен въпрос обуславя обжалваното решение, начинът по който въззивният съд го е решил не противоречи, а съответства на ППлВС № 1/ 12.11.1974 г. И в този акт на извършено от Върховния съд нормативно тълкуване, което има запазено значение и в производството по чл. 127 СК, полът на малолетното дете е равностоен, а не единствен критерии за решаването на отнесения до съда спор между родителите. Изложеното изключва допълнителното основание (предпоставка) по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора, ответник по основателната насрещна молба по чл. 127, ал. 2 СК на бащата на детето Д. К., следва да се поставят направените от последния разноски и в касационното производство.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 390/ 03.10.2019 г. по гр.д. № 515/ 2019 г. на Плевенски окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Ю. А. Е. [ЕГН] да заплати на Д. Г. К. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 500 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.