О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
София, 16.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова ч.т.д. № 844 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274,ал.2,изр.второ ГПК, образувано по частна жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Определение № 62 от 07.02.2017г. по ч.т.д.№ 2337/2016г. на ВКС, състав на ІІ т.о., с което е оставена без разглеждане подадената от дружеството частна касационна жалба. Неин предмет е определение № 488 от 12.10.2016г. по ч.т.д.№ 634/2016г. на Пловдивския АС за потвърждаване на определение № 1739 от 09.05.2016г. по т.д.№ 110/2016г. на ОС Пловдив, с което е отхвърлена молбата на същото дружество за издаване на удостоверение /за обобщение на споразумението между страните, записано в съдебната спогодба, сключена по т.д.№ 110/2016г. на Пловдивския ОС/ по чл.60 на Регламент /ЕС/1215/2012, съобразно формуляр, установен в приложение ІІ на Регламента.
С частната жалба се иска отмяна на определението и връщане за разглеждане по същество на частната касационна жалба. Поддържа се, че при излагане на съображенията си за отсъствие на основанието по чл.274,ал.3,т.1 ГПК, съставът на ВКС квалифицирал производството по чл.620,ал.1 ГПК като самостоятелно, развило се след прекратяване на основното /исково спорно/ производство поради постигната между страните спогодба. Същевременно при излагане на доводите за отричане и на предпоставката на чл.274,ал.3,т.2 ГПК приел, че издаването на удостоверение по Регламент/ЕС/ 1215/2012 е част от основното съдебно производство, в което е постигната и одобрена спогодбата, т.е., че не е предмет на самостоятелно производство по смисъла на чл.274,ал.3,т.2 ГПК. Според страната, процедурата по чл.620,ал.1 ГПК е самостоятелна и последваща основното производство, и за предпоставката по чл.274,ал.3 ГПК е от значение не дали определението прегражда вече приключилото основно исково производство, а дали прегражда неприключилото друго производство по издаване на удостоверение за съдебна спогодба по граждански и търговски дела по Регламент /ЕС/ 1215/2012, поради което е налице основанието за достъп до касация по чл.274,ал.3, т.2, предл. второ ГПК. Като самостоятелно основание за допустимост на касационния контрол в хипотезата на чл.274,ал.3,т.2, предл.първо ГПК е изложено, че в това производство е дадено разрешение по същество на въпроса дали издаването на изпълнителен лист, пораждащ единствено изпълнително действие в рамките на националната ни юрисдикция, съставлява пречка за издаване на удостоверение за сключена съдебна спогодба. Оспорва се като ненамиращ опора в закона аргументът в обжалваното определение, че производството по чл.620,ал.1 ГПК е част от основното, т.е. не може да бъде диференцирано като „друго производство по смисъла на чл.274,ал.3,т.2 ГПК. Излага се, че дори да бъде възприето като несамостоятелно, то има преграждащ характер по смисъла на чл.274,ал.3,т.1 ГПК, доколкото страната е изцяло лишена от възможност да се снабди с акт, годен да породи целените последици /признаване и изпълнение на спогодбата на територията по седалището на ответниците – чуждестранни юридически лица/. Аргументи за допустимост на частния касационен контрол са изведени и чрез позоваване на съдебна практика относима към разпоредбата на чл.619 ГПК – определения на ВКС, с които е прието, че производството по чл.274,ал.3 ГПК е допустимо по отношения на въззивни определения, с които е потвърден отказ за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент № 8905/2004 на Европейския парламент и Съвета.
За да се произнесе, съставът на ВКС, ТК, Първо т.о. съобрази следното:
За да обоснове извод за недопустимост на касационното обжалване на постановеното от Пловдивския апелативен съд възззивно определение, съставът на ІІ т.о. е изложил мотиви за неприложимост на разпоредбата на чл.274,ал.3 ГПК относно общите критерии за достъп до касационен контрол и липсата на специална разпоредба за неговата допустимост. Аргументирал е, че въззивното определение не е от категорията определения по чл.274,ал.3,т.1 ГПК, тъй като с него е потвърдено първоинстанционно определение, което не е преграждащо развитието на делото; производство е било прекратено с влязло в сила определение предвид постигната и одобрена от съда спогодба по чл.234 ГПК. Обосновал е, че възможността за обжалване не произтича и от разпоредбата на чл.274,ал.3,т.2 ГПК, тъй като издаването на удостоверение по чл.60 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански дела не е предмет на самостоятелно производство по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, а по същността си е процесуално действие на съда на държавата – членка по произход, в която е постигната съдебната спогодба, с което чрез използване на установен в приложение ІІ на регламента формуляр, се обобщава записаното в спогодбата споразумение за целите на прякото му изпълнение в друга държава – членка на ЕС. Акцентирано е, че това процесуално действие е част от основното съдебно производство, в което е постигната и одобрена съдебната спогодба, поради което за определението, с което се отказва издаване на удостоверение, са неприложими критериите за касационно обжалване по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Обстойно е мотивирано, че възможността за касационно обжалване не може да бъде изведена и от Глава 57 „Признаване и допускане на изпълнението на съдебни решения и актове при действието на правото на Европейския съюз” на действащия Граждански процесуален кодекс от 2007г., тъй като общата разпоредба на чл.620, ал.1 ГПК урежда издаването на удостоверение от компетентния съд в Република България, който е разгледал делото, за признаване или допускане на изпълнението на българско съдебно решение в друга държава членка, но не урежда обжалване по общия ред на акта, с който съдът се произнася по молбата за издаване на удостоверение; че специалните разпоредби на чл.622а и чл.622б ГПК, които нормират прякото изпълнение по реда на Регламент /ЕС/ № 1215/12, също не предвиждат възможност за касационно обжалване на акта, с който компетентният български съд се произнася по молба за издаване на удостоверение по чл.60 от Регламента.
Частната жалба е неоснователна.
Регламентът не урежда дали отказът да се издаде удостоверение по чл.60 подлежи на обжалване. Регулацията е предоставена в компетентност на съответната държава членка съобразно собствените й процесуални правила. Следователно, разрешаването на въпроса за допустимост на касационния контрол на въззивното определение следва да стане въз основа на разпоредбите на нашия процесуален закон.
В глава 57 на ГПК /Признаване и допускане на изпълнението на съдебни решения и актове при действието на правото на ЕС/ в раздел І /Удостоверения, издавани въз основа на български съдебни актове/ се съдържа разпоредбата на чл.620 ГПК – Издаване на удостоверение за признаване или допускане на изпълнението на българско съдебно решение. Съгласно ал.1, първоинстанционният съд разгледал делото, издава по писмена молба на страната удостоверение за признаване или допускане на изпълнението на българско съдебно решение в друга държава членка, когато акт на ЕС изисква това. Разпоредбата на чл.620 ГПК не урежда правила относно обжалваемостта на акта на съда по искането за издаване на удостоверение, поради което възможността за допускане на частното касационно обжалване е подчинена на изискванията на общите разпоредби на чл.274,ал.3 ГПК.
Не съответства на изложените в обжалваното определение мотиви твърдението за противоречива квалификация на характера на производството по издаване на удостоверение от българския съд /държавата членка по произход/ под формата на формуляр /приложение ІІ от Регламент/ЕС/ 1215/2012/, в което се съдържа обобщение на споразумението по постигнатата по делото пред българския съд спогодба. Я. и категоричен е изводът, към който настоящият състав се присъединява, че това производство е несамостоятелно, че представлява процесуално действие, инициирано от заинтересована страна в рамките на основното съдебно производство.
Невярна е тезата, че определението, с което се отказва издаване на удостоверението има преграждащ производството характер по смисъла на чл.274,ал.3,т.1 ГПК. Отказът за издаване на удостоверение не е равнозначен на преграждащ развитието делото акт, тъй като е налице произнасяне по искането на страната. Неудовлетворителният диспозитив – оставяне искането без уважение не е тъждествен на оставянето му без разглеждане, на прекратяване на процедурата по него. Съобразно тълкувателната практика на ВКС, преграждащи са тези определения, които временно или окончателно препятстват развитието производството. Обжалването им е средство за защита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако отказът на съда да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян. Поради това правилен е изводът в обжалваното определение за недопустимост на касационния контрол на основанието по чл.274,ал.3,т.1 ГПК.
Съгласно т.8 ТР № 4/2013г. на ОСГТК, други производства по смисъла на чл.274,ал.3,т.2 ГПК са такива свързани със съответното основно производство и обусловени от него, а по смисъла на ТР № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС, определения, с които се дава разрешение по същество на други производства, са тези съдебни актове, които по своята същност се доближават до решенията, защото разрешават материалноправен въпрос, свързан с предмета на съответното съдебно производство.
Следователно, съществено за наличието на основанието по чл.274,ал.3,т.2 ГПК е не дали „другото производство“ е самостоятелно, а дали разрешава материалноправен въпрос, свързан с премета на съдебното производство, дали разрешава спор по същество. Дори да е правилна тезата, че производството по издаване на удостоверение по чл.60 от Регламента е друго, различно от исковото производство, при произнасянето по него не се дава разрешение на материалноправен спор, актът не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което той не попада в категорията на „други производства“ по смисъла на чл.274,ал.3,т.2 ГПК, който извод изключва и достъпа до касационен контрол на основание втората точка на чл.274,ал.3 ГПК.
Неуместно и неотносимо е позоваването на практиката на ВКС относно допустимостта на касационното обжалване на определенията по чл.619 ГПК. Както е изложил съставът на ВКС в обжалваното определение, разпоредбата на чл.619 ГПК /в ал.3/ съдържа изрично правило относно възможността за обжалване на разпореждането за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание за безспорно вземане, докато разпоредбата на чл.620 ГПК относно издаване на удостоверение за признаване или допускане на изпълнение на българско съдебно решение в държава – членка, не урежда такава възможност. Както е посочено в ТР№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, законодателят е предвидил триинстанционното разглеждане по отношение на исковите производства; в случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни поначало от исковото, това е указано изрично. По тези съображения следва да бъде споделен и изводът в обжалваното определение за недопустимост на касационното обжалване на въззивното определение поради липса на специална разпоредба, регламентираща такава възможност.
Поради пълно съвпадение на изложеното с мотивите на обжалвания акт, определението на състава на ІІ т.о. следва да бъде потвърдено.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Потвърждава Определение № 62 от 07.02.2017г. по ч.т.д.№ 2337/2016г. на ВКС, състав на Второ т.о.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: