О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
гр. София, 21.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1542/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 2305 от 10.12.2014 г., постановено по т. д. № 4576/2013 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 7 от 17.02.2012 г. по т. д. № 549/2010 г. на Благоевградски окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 34 294.84 лв. до сумата 113 594.04 лв. поради погасяване по давност на претендираните вземания. В осъдителната част за сумата 34 294.84 лв. въззивното решение не е обжалвано и съгласно чл.296, т.2, пр.1 ГПК е влязло в сила.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска в пълен размер и за присъждане на направените по делото разноски.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „Дали искането от страна на длъжника, отправено до неговия кредитор, за потвърждаване на вземанията и задълженията от и към длъжника и/или отговора на кредитора за наличие на тези вземания представляват признание на вземанията от длъжника към кредитора”.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отхвърли иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на разликата над сумата 27 094.80 лв. до 113 549.04 лв., претендирана на основание сключен между страните договор за изработка от 25.01.2005 г., с който [фирма] като строител – главен изпълнител на обект Хотелски комплекс „Х. бей – 4 звезди” – [населено място], е възложил на [фирма] като подизпълнител извършването на строително – монтажни работи по част вътрешни електроинсталации на обекта, Софийски апелативен съд е приел за основателно противопоставеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД относно вземанията, формиращи посочената разлика. След преценка на фактите и на доказателствата по делото съдът е направил извод, че погасителната давност за вземанията на ищеца – изпълнител е започнала да тече от падежда на всяко вземане, определен в зависимост от уговорените от страните условия за плащане и при отчитане на подписаното на 24.10.2005 г. двустранно споразумение, и е изтекла преди предявяване на иска по делото на 28.12.2010 г.
Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищеца [фирма], че погасителната давност за процесните вземания е прекъсната с признаване на вземанията от ответника, извършено с писмо – потвърждение на вземания към 31.12.2008 г. Писмото е изготвено от [фирма] в отговор на получено писмено искане от [фирма], с което дружеството е поискало да бъде посочен размерът на вземанията и задълженията, които [фирма] счита, че има към него, във връзка с проверка на годишния му финансов отчет. Като е съобразил обстоятелството, че писмото изхожда от кредитора [фирма], а не от длъжника [фирма], решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че то съдържа адресирани до длъжника твърдения на кредитора за съществуване на вземанията, а не волеизявление на самия длъжник за потвърждаване на вземанията/задълженията, поради което не обективира изходящо от длъжника признание по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД и няма за последица прекъсване на давността.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК; Правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да бъде допуснато.
Частичното отхвърляне на предявения от касатора осъдителен иск е обусловено от решаващия извод на въззивния съд, че претендираните с иска вземания, произтичащи от сключен между страните договор за изработка, са погасени по давност. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос – дали отправеното от длъжника до кредитора искане за потвърждаване на вземания и задължения от и към кредитора и отговорът на това искане от кредитора представлява признание на вземанията от страна на длъжника, е формулиран във връзка с извода на съда, че погасителната давност за вземанията не е прекъсната с изпратеното от касатора писмо за потвърждаване на вземания. Посоченият въпрос е от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като произнасянето на въззивния съд, че не е налице признание на задължението от длъжника с последиците по чл.116, б.”а” ЗЗД, произтича от преценката на съдържанието на писмото – потвърждение и от възприетите в резултат на нея факти, а именно – че писмото не обективира волеизявление на длъжника за признаване на вземанията, а твърдение на кредитора за съществуване на вземанията. Поради неговата значимост за правилността на въззивното решение въпросът не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по отношение на него не може да се допусне.
Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване е недоказаността на поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението са наведени твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС, но не са посочени конкретни съдебни актове с характеристиките на задължителна и/или на казуална съдебна практика /т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, съдържащи други разрешения на релевантен за изхода на конкретното дело правен въпрос. Непосочването на относима съдебна практика изключва възможността за преценка на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и прави неоснователно искането за достъп до касация на същите тези основания.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и не би могло да се приеме за осъществено, предвид ясния и недвусмислен текст на разпоредбата на чл.116, б.”а” ЗЗД, която свързва прекъсването на погасителната давност с изходящо от длъжника признание на претендираното от кредитора вземане. По приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД съществува константна и непротиворечива практика на ВКС, в т. ч. и задължителна по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /решение № 582/21.12.2010 г. по гр. д. № 1384/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., постановени по реда на чл.290 ГПК/, в която е възприето разрешението, че прекъсването на погасителната давност в хипотезата на чл.116, б.”а” ЗЗД е последица от насочени към кредитора волеизявления или действия на длъжника, направени преди изтичане на давността и съдържащи недвусмислена воля за потвърждаване на конкретни вземания на кредитора. Касаторът не е изложил аргументи за неправилност на съществуващата съдебна практика и/или за необходимост от нейната промяна или осъвременяване. При наличие на ясна правна уредба по въпроса в кои случаи е налице признание на вземането с последиците по чл.116, б.”а” ЗЗД и на съдебна практика по приложението й, която не се нуждае от промяна и/или осъвременяване и с която въззивното решение е съобразено, решението не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а също и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по т. д. № 4576/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2305 от 10.12.2014 г., постановено по т. д. № 4576/2013 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :