Р Е Ш Е Н И Е
№ 229
София, 03.04.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 10.12.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря Л.З.
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 956 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 19.07.2012 год., по гр.д.№ 16896/2012 год., с което е потвърдено решение № І-44-63 от 29.03.2011 год., по гр.д.№ 56744/2009 год. на СРС и са отхвърлени, като неоснователни, предявените от касатора, в качеството му на ищец, срещу К. Я. Й., представляван от особения представител по чл.47, ал.6 ГПК- адв. С.И., обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумите: 8 671.90 лв., договорна мораторна неустойка за периода месец април 2009 год. – 12.11. 2009 год.; 10 614.51 лв. – уговорена компенсаторна неустойка за предсрочно прекратяване на сключен между страните договор за финансово обвързан лизинг и по чл.345, ал.2 ТЗ за сумата 1777.15 лв.- платена застрахователна премия по застраховка „ каско” на лизингования автомобил.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Аргументирайки твърдяната процесуална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт касаторът възразява срещу извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, като счита, че по този начин въззивният съд е отказал да формира самостоятелни правни и фактически изводи и независимо от констатирания порок в решението на СРС, изразяващ се в необсъждане на представеното с исковата молба писмено доказателство – счетоводна справка, установяваща забавеното изпълнение на длъжника, е изградил краен правен извод, че визираното процесуално нарушение не се е отразило на крайния правен резултат по делото, поради неотносимостта на документа към предявената искова претенция за неустойка.
С касационната жалба е изразено несъгласие и с извода на въззивния съд, че в тежест на ответника не е надлежно възникнало неустоечно задължение, доколкото сключения между страните договор за лизинг не е развален / прекратен/, тъй като волеизявлението на кредитора – лизингодател не е достигнало до длъжника – обратната пощенска разписка не съдържа данни за връчването и на последния, а единственото отбелязване, че „пратката не е потърсена от получателя”, което е ирелевантно за изпълнение изискването на чл.36 от Закона за пощенските услуги.
С определение № 588 от 27.08.2013 год. на ІІ т.о. на ВКС е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд, само в частта, по предявената в обективно съединяване искова претенция по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 10 614.51 лв. – компенсаторна договорна неустойка по чл.66 от сключения между страните договор за финансовообвързан лизинг. Счетено е, че възприетото от въззивния съд разрешение на определения за значим за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право – за начина, по който следва да бъде получено от длъжника изпратено по пощата писмо с обратна разписка, материализиращо едностранното изявление на кредитор по двустранен договор, за да е редовно връчването е в противоречие с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, израз на която е решение № 283 от 06. 04. 2010 год., по гр.д.№ 507/ 2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна, чрез особения си представител – адв. С.Иванова- САК, в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал.2 ГПК, намира:
Разгледана по същество касационната жалба, в посочената по- горе част, е основателна.
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.66 от сключения на 10.12.2008 год. между страните договор за финансовобвързан лизинг с клауза за изкупуване за сумата 10 614.51 лв. въззивният съд е споделил изцяло изградения от първостепенния съд краен правен извод, че в случая предпоставките на чл.87, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.288 ТЗ за разваляне на облигационната връзка между съконтрахентите, не са осъществени, поради което отсъства основание за ангажиране договорната отговорност на ответника като лизингополучател, съобразно договорената компенсаторна неустойка за предсрочно прекратяване и по правилото на чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Изложени са съображения, че при липсата на доказателства ищецът, като лизингодател, да е изпълнил основното си задължение, установено с чл.49 от процесния договор – да издаде на лизингополучателя пълномощно за правоуправление на лизинговия автомобил на територията на страната, същият, в качеството си на кредитор, не може успешно да упражни предоставеното на изправната страна субективно потестативно право на извънсъдебно едностранно разваляне на договора поради виновното неизпълнение на длъжника – ответник. Допълнителен аргумент в подкрепа на приетата неоснователност на претенцията за компенсаторна неустойка, според въззивния съд, е и липсата на ангажирани по делото доказателства, че изявлението на ищеца за едностранно разваляне на лизинговия договор, поради виновното договорно неизпълнение на ответника, е достигнало до адресата си, предвид безспорното неспазване на разпоредените от чл.37-49 ГПК начини за връчване на съответната пощенска пратка – препоръчано писмо.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира следното:
По правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване:
Съгласно формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна за съдилищата в страна практика на ВКС, материализирана в решение № 283/ 06.04.2010 год., по гр.д.№ 507/2009 год. на ІІІ г.о., за да е надлежно връчването по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила на чл.37-49 ГПК, или съобразно специалния закон – чл.36 от Закона за пощенските услуги.
В същия смисъл е и служебно известното на настоящия съдебен състав решение на ВКС № 35 от 07.05.2012 год., по в.гр.д.№ 1877/2010 год. на V г.о., също постановено по новия съдопроизводствен ред.
ІІ. По същество на касационната жалба:
Възприетото от състави на ГК на ВКС разрешение на формулирания от касатора правен въпрос, обусловил достъп до касационен контрол, което настоящият съдебен състав изцяло споделя, позволява да се приеме, че волеизявлението на ищеца за разваляне на процесния договор за лизинг, поради виновно неплащане на лизинговите вноски от ответника, обективирано в изпратено до последния писмо с обратна разписка, връчено на адресата, съобразно изискването на чл.36 ЗПУ, във вр. с чл.5, ал.3 от Общите условия за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, е породило целените правни последици, които поради периодичния и продължителен характер на лизинга са приравнени с тези при прекратяване на облигационната връзка между съконтрахентите, т.е. не е налице обратно действие.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е и договорната клауза на чл.70, във вр. с чл.69 от лизинговия договор, израз на предоставената с чл.9 ЗЗД свобода на договаряне, според която всяко писмено известие или друга кореспонденция, изпратени по пощата с препоръчано писмо или директно на посочен в договора адрес за кореспонденция, ще се считат получени от страната до която са адресирани и ще пораждат правните последици, свързани с получаването, ако има настъпила промяна в адреса за кореспонденция на съответната страна и същата не е уведомила своевременно другата за това.
Следователно, доколкото от съдържанието на раздел Х от процесния договор е видно, че лизингополучателят е посочил за кореспонденция с ищцовото ТД именно адреса, на който двукратно са били изпращани препоръчаните писма с обратна разписка, съдържащи изявлението на лизингодателя за разваляне на лизинга, то доказателствената сила на пощенското удостоверяване, че същите са доставяни на адресата с необходимото за всяко от тях съобщение, но са останали непотърсени, не е опровергана, но и само по себе си соченото обстоятелство не би могло да обоснове правен извод за ненастъпване на правните последици на чл.87, ал.1 ЗЗД, поради неуведомяване на последния. Безспорно установен в хода на процеса е факта, който е обусловил и назначаване на особен представител на ответната по спора страна, че вписания в договора адрес за кореспонденция с лизингополучателя Й. е окончателно напуснат от него, след извършена значително преди започване на делото продажба на имота.
Затова, като е възприел за основателно въведеното в тази насока защитно възражение на ответника без да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, относими към достигане изявлението за едностранно прекратяване на договора до длъжника, вкл. установената от съконтрахентите фикция за получаваната кореспонденция Софийски градски съд неправилно е приложил процесуалния закон и е изградил необосновани правни и фактически изводи.
Що се касае до приетото за основателно защитно възражение за неизправност на кредитора – лизингодател, обосновано с неизпълнение на задължението му за издаване на пълномощно на лизингополучателя за правоуправление на лизинговия автомобил на територията на страната, то същото – заявено след срока на депозирания по реда на чл.131 отговор въобще не е подлежало на обсъждане.
Отделен в тази вр. е въпросът, че предвид липсата на спор между страните относно предаването на автомобила, предмет на лизинговия договор на лизингополучателя още на 17.12.2008 год., факт удостоверен и с приложения приемо – предавателен протокол, както и отсъствие на каквото и да било противоречие помежду им до момента на предявяване на иска, основано на лишаване на получателя на лизингованата вещ от пълномощно за правоуправлението и/или възникнали за същия административни проблеми по повод неупълномощаването му за водач на моторното превозно средство, то е останало и недоказано в процеса.
С оглед изложеното обжалваното решение, в посочената по- горе част, като неправилно, следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, съставът на касационната инстанция следва да реши по същество възникналия правен спор, като уважи предявената осъдителна искова претенция по чл. 92, ал.1 ЗЗД.
Видно от изрично постигнатото между съконтрахентите съгласие, обективирано в чл.66 от раздел ІХ на процесния договор за лизинг, във всички случаи на предсрочното му прекратяване по вина на лизингополучателя лизингодателят има право на неустойка в размер на 5 лизингови вноски.
Следователно при безспорно установеното в хода на делото предсрочно прекратяване на сключения между страните договор за финансово обвързан лизинг чрез едностранното извъсъдебно волеизявление на лизингодателя, обусловено от виновно неизпълнение на задължението на лизингополучателя – неплащане на дължимите лизингови вноски за периода м.04. – 11.11.2009 год., предпоставките за ангажиране договорната отговорност на последния за обезвреда, съобразно договорената компенсаторна неустойка са налице.
Съгласно общото правило на чл.92, ал.1 ЗЗД същата, освен присъщите и обезпечителна и своеобразна гражданско – санкционна функции, служи и като обезщетение за вредите от неизпълнението на неизправния длъжник, без да е нужно те да се доказват, какъвто характер са и придали страните и в разглеждания случай.
Що се касае до размера на претендираната неустойка, то той, макар и неконкретизиран цифрово, е в достатъчна степен определяем съобразно посочения в договора критерий – 5 лизингови вноски.
От приложения и неоспорен по делото погасителен план, подписан двустранно от съконтрахентите и неразделна част от лизинговия договор се установява, че месечната лизингова вноска възлиза на сумата 904.52 евро. Следователно обстоятелството, че в неустоечната клауза на чл.66 от договора страните изрично са посочили „лизингова вноска”, без уточнение за прибавен към нея ДДС, каквото разграничение се съдържа в погасителния план, означава, че именно отразената в самостоятелна графа с наименование „вноска” сума е и базата за изчисляване следващата се на кредитора неустойка за неизпълнение. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е съществуващото според погасителния план, различие в размера на всяка отделна лизингова вноска при включен в нея ДДС, което съпоставено с употребения в чл.66 от договора общ израз „пет лизингови вноски” би обезсмислило последния.
Исковата претенция за неустойка е заявена за заплащане в български лева и предвид постановките в ТР № 2/1.12.1997 год. на ОСГК на ВКС, че паричните задължения са всякога дългове за стойност, независимо от уговорената валута, то следва да се приеме, че в разглежданата хипотеза не съществува законова пречка ищецът да получи вместо валидно договореното в чл.66 от лизинговия договор валутно вземане неговата левова равностойност.
Или изчислена левовата равностойност на валутното вземане на ищеца за компенсаторна неустойка от 4 522.60 евро по фиксинга на БНБ от 1.95583 за 1 лв., към датата на предявяване на иска – 21.12.2009 год., предвид отсъствие на уговорен срок за изпълнение и на изрична покана по см. на чл.84, ал.2 ЗЗД, позволява да се приеме, че искът по чл.92, ал.1 ЗЗД е основателен за сумата 8 845.44 лв., до който размер следва да бъде уважен.
В останалата част за исковата сума от 10 614.51 лв. претенцията за неустойка, като неоснователна, подлежи на отхвърляне.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски за всички инстанции, съобразно уважената част на иска,възлизащи на 1892.20 лв., в които на осн. чл. 78, ал.8 ГПК се включва и юрисконсултско възнаграждение общо от 2000 лева.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на Върховния касационен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА въззивното решение на Софийски градски съд от 19. 07. 2012 год., по гр.д.№ 16896/2012 год., в частта, с която е потвърдено решение № І-44-63 от 29.03.2011 год., по гр.д.№ 56744/2009 год. на СРС за отхвърляне на предявения от [фирма], гр.София срещу К. Я. Й., представляван от особения представител по чл.47, ал.6 ГПК- адв. С.И. иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 8 845.44 лева до пълния заявен размер от 10 614.51 лв. – уговорена компенсаторна неустойка по договор за финансовообвързан лизинг и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. Я. Й. от [населено място], с ЕГН: [ЕГН] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 8 845.44 лв./ осем хиляди осемстотин четиридесет и пет лева и четиридесет и четири ст./, представляваща левовата равностойност на договорна неустойка за предсрочно прекратяване на сключен между страните договор за лизинг от 10.12.2008 год. в размер на 4 522.60 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 21.12.2009 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски за всички инстанции, съобразно уважената част от иска в размер на 1892.20 лв./ хиляда осемстотин деветдесет и два лева и двадесет ст./
В ОСТАНАЛАТА част за разликата над сумата 8 845.44 лв. до пълния заявен размер на исковата сума от 10 614.51 лв. оставя в сила въззивното решение на СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: