О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.23
гр. София,12.01.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осми януари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№2950 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Р. Д. и А. Р. Т. срещу определение №303 от 19.05.2015 г. по гр.д.№281/2015 г. на АС Пловдив. С определението в обжалваната част, е потвърдено определение №3147 от 13.11.2014 г. по гр.д.№3888/2013 г. на ОС Пловдив в частта, с която Д. Р. Д. и А. Р. Т. са осъдени да заплатят на [фирма] разноски в размер на по 3 786 лв. и след частична отмяна на първоинстанционното определение, Д. Р. Д. и А. Р. Т. са осъдени да заплатя на [фирма] и разноски в размер на още по 429 лв.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението в обжалваната част, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване са поставени следните въпроси: 1. Може ли да се претендира присъждане на разноски след прекратяване на делото и едва тогава да се представят доказателства, че са направени. 2. Може ли да се представят писмени доказателства, в случая договор за правна защита и съдействие, след прекратяване на делото с определение и как и с какви защитни средства другата страна може да оспори този частен документ. 3. В случай, че ответникът е завел насрещен иск, допустимо ли е ищецът при оттегляне на иска да бъде осъден да заплати всички разноски по делото и не следва ли да се счита, че част от заплатеното адвокатско възнаграждение е за представителство по насрещния иск. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №62 от 23.03.2011 г. по ч.гр.д.№218/2011 г. на ВКС, определение №101 от 12.03.2012 г. по гр.д.№102/2012 г. на ВКС, ГК, Второ отделение и определение №438 от 17.09.2009 г. по т.д.№352/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, а по отношение на третия – наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] навежда съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че [фирма], ответник по предявените от Д. Р. Д. и А. Р. Т. искове, е бил уведомен на 13.10.2014 г. за прекратяване на производството делото поради оттегляне на исковете и на 15.10.2014 г. е представил договор за правна защита и съдействие от 02.07.2014 г., с уговорено в него адвокатско възнаграждение в размер на 8 430 лв., изплатено изцяло. Посочил е, че са налице формалните основания за присъждане на пълния размер на направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като съобразно задължителната за съдилищата практика на ВКС, в случаите на прекратяване на производството поради оттегляне на исковете, разноски се дължат, като срокът за упражняване на правото на ответника и представянето на доказателства не е поставено в зависимост от срока за предявяване на списък за разноските, а отговорността на ищците обхваща всички реално направени от ответника разноски по делото, вкл. и тези по предявен обратен иск.
С оглед изложените в обжалваното определение мотиви, настоящият състав намира, че формулираните в изложението въпроси /очевидно е, че при поставянето на третия от въпросите е допусната техническа грешка, като вместо „Обратен иск” погрешно е посочено „Насрещен иск”/ са обусловили правната воля на въззивния съд, респективно се обосновава наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В случая обаче не са налице поддържаните от частните касатори селективни основания. Определението на въззивния съд е съобразено изцяло, както с цитираните в изложението определения, така и с определение №831 от 28.09.2012 г. по т.д.№153/2012 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. Във визираните съдебни актове, постановени по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, е посочено, че ответникът може да направи искане за присъждане на разноски и представи доказателства за направата им и в хипотезата на прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска и след постановяване на прекратителното определение, в срока по чл.248 от ГПК /определение №101 от 12.03.2012 г. по гр.д.№102/2012 г. на ВКС, ГК, Второ отделение и с определение №438 от 17.09.2009 г. по т.д.№352/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/, като в тези случаи отговорността на ищеца обхваща всички реално направени от ответника разноски за защита, доказателствата за които са представени по делото – защитата на ответника зависи от неговата преценка и би могла да включва и други процесуални действия, вкл. и предявяване на обратен иск /определение №831 от 28.09.2012 г. по т.д.№153/2012 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/. Както бе посочено с посочените разрешения, които се възприемат изцяло от настоящия състав на ВКС, въззивният съд се е съобразил изцяло, поради и което не се установява основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. От друга страна наличието на задължителна съдебна практика по третия от формулираните въпроси и обстоятелството, че разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК е ясна и непротиворечива, водят до извод за липса и на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №303 от 19.05.2015 г. по гр.д.№281/2015 г. на АС Пловдив в частта, с която е потвърдено определение №3147 от 13.11.2014 г. по гр.д.№3888/2013 г. на ОС Пловдив в частта, с която Д. Р. Д. и А. Р. Т. са осъдени да заплатят на [фирма] разноски в размер на по 3 786 лв. и след частична отмяна на първоинстанционното определение, Д. Р. Д. и А. Р. Т. са осъдени да заплатя на [фирма] и разноски в размер на още по 429 лв.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.