1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 23
гр. София, 14.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1149 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Сънрайз“ ООД чрез адвокат И. Ц. П., обжалва решение № 18 от 11.01.2019 . по в.т.д. 636/18 г., Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 278 от 5.6.2018 г. по описа на Окръжен съд – [населено място], с което съдът бил уважил иска на Д. Р. за установяване, че „Сънрайз“ ООД дължи на Р. сумата от 35 204,94 лв.
Излага подробни съображения относно нарушение на съдопроизводствените правила. Нарушение на материалния закон и необоснованост.
Моли да бъде отменено решението и искът да бъда оставен без уважение като неоснователен и недоказан.
В изложението по чл. 284, ал. 3 , т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които според него съставляват основания за допускане на решението до касационно обжалване:
1. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено това, може ли да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор? Въззивният съд само въз основа на преминаване на сумите бил се произнесъл, че е налице предаване на сумите , на основание договор за заем. По този начин бил разрешил поставения въпрос в противоречие с константната практика на Върховния касационен съд на Р България по въпроса за валидно предаване на твърдяната от ищцата заемна сума, макар че всички плащания на същата към дружеството били направени на едно и също основание, а именно „Вноска съдружник“. Това произнасяне противоречало на приетото с решение № 192 от 7.11.2014 г. по гр.д. 2519/14 г. 2 ГО на ВКС, решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. 167/11 г., 4 ГО на ВКС, което съставлявало основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – по поставения въпрос въззивният съд бил се произнесъл в противоречие с формираната константна практика на Върховния касационен съд.
2. Обвързан ли е съдът от посочената в частен документ дата? Твърди, че е налице основание, което следва да се квалифицира по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Разрешаването на този въпрос било в противоречие с константната практика на ВКС, изразена в решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр.д. 801/2009 г. 4 ГО, решение № 57 от 29.4.2013 г. по гр.д. 354/12 г., 4 ГО, решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр.д. 801/09 г. , решение № 506 от 8.09.2010 г. по гр.д. 705/09 г., 4 ГО. Решение № 50 от 21.07.2017 г. п огр.д. 4880/14 г. 4 ГО, решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. 7175/14 г., 4 ГО. Поставя въпроса във връзка с договор за заем от 5.1.2009 г.и запис на заповед от 31.12.2009 г., служещ като обезпечение, представени от ищцата.
3. Счита, че е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на въпросите:
3.1. Използваният в чл. 183 от ГПК израз „Заверен препис“ следва ли да се тълкува в смисъл, че преписът е идентично копие на оригинала на съответния документ?
3.2. Следва ли документ, представен като оригинал във връзка с разпоредбата на чл. 183 от ГПК, който обаче съществено се различава от представеното копие, да бъде третиран като несвоевременно представено доказателство по смисъла на чл. 159 от ГПК?
Посочените въпроси се поставяли във връзка с представен към исковата молба договор за заем, чийто оригинал не бил представен и били установени различния. Приетото от съда относно приемането на нов договор било в разрез с нормата на чл. 183 от ГПК. Изводите на съда били конкретно обусловени от това доказателство. Това било създало възможност за заобикаляне на преклузията за представяне на нови доказателства, които били на разположение на страните при предявяване на иска, респ. депозиране на отговора. Така посочените аргументи обосновавали предпоставката по чл.280, ал.1 т. 3 от ГПК.
Д. Р. оспорва касационната жалба. Оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Сочейки съдържанието на чл. 280 от ГПК счита, че касаторът следва да постави релевантни въпроси, които са свързани с правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, а не да обхваща приетата по делото фактическа обстановка. В случая поставените въпроси не отговаряли на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Въпросите, поставени от касатора не били обуславящи за крайния правен резултат по делото. А само частично съобразени с решаващите мотиви на съда.
Върховният касационен съд на Р България състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на касационния жалбоподател на 01.02.2019 г. На 01.03.2019 г. по пощата е подадена касационната жалба като на основание чл. 62, ал.2, изр. 1 от ГПК следва да се приеме, че срокът по чл. 283 от ГПК е спазен.
С решение № 18 от 11.01.2019 г. по т.д. 636/18 г., Апелативен съд – [населено място] е потвърдил изцяло решението на Окръжен съд Стара Загора, с което е признато за установено, че „Сънрайз“ ООД дължи на Д. Р. сумата от 35 204,94 лв, представляваща неизплатено задължение по запис на заповед от 31.12.2009 г. с падеж 31.05.2016 г. ведно със съответната законна лихва от 07.12.2016 г. до изплащане на вземането както и сумата от 1 497,17 лв разноски по делото, съгласно издадена заповед за изпълнение № 3523 от 08.12.2016 г. по ч.гр.д. 5713/16 г., Районен съд – [населено място]. Въззивният съд е приел, че е налице редовен запис на заповед, на основание, който Д. Р., представяйки оригинала му пред заповедния съд, се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение и разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Приел е, че в срок е подадено възражение от длъжника „Сънрайз“ ООД и искът за установяване на вземането на посоченото основание е допустим. Прието е, че ищцата е посочила в исковата молба връзката между записа на заповед и договор за заем и са въведени и възражения от ответника. Възраженията били насочени към съществуването на договор за заем от 05.01.2009 г. и е оспорено сключването му, като е прието, че тези възражения са неоснователни. Съдът е установил съществуването на договора, представен на л. 330 – 334 от делото. С оглед този договор въззивният съд приема, че страните са се съгласили сумата да бъде предоставена в срок от седем дни от поискването й устно или писмено и връщането й да стане до 31.05.2016 г. Реално получената сума е обусловила подписването на двустранен протокол от 31.01.2009 и издаване на запис на заповед за предоставената и изразходвана сума с падеж на уговорения в договора срок на връщане. Договорът бил подписан от Д. Р. и от „Снърайз“ ООД чрез К. Теста като било установено авторството на документа. Прието е за неоснователно поддържаното възражение, че липсва идентичност между представения оригинал на договора за заем и копието към исковата молба. Според въззивния съд, на основание чл. 183 от ГПК е представен заверен препис в срока по чл. 127, ал.2 от ГПК. Оригиналът бил приет по делото и всички различия между преписа и оригинала не дефинирали документа като писмено доказателство, представено след срока по чл. 147 от ГПК. Установено е преминаването на суми от Р. към „Сънрайз“. Прието е, че с протокола е потвърдено извършването на описаните по-горе преводи и получаването на сумите от ответното дружество, но изрично е посочено и основанието на извършените преводи – договора за заем от 05.01.2009 г. Прието е , че е налице обезпечителна функция на записа на заповед с договора за заем и че липсват доказателства да е налице погасяване на задължението по каузалното правоотношение поради това, че не е установено несъществуването на вземането по записа на заповед е призната дължимостта на сумата на посоченото основание.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси следва да се преценят дали отговарят на посочените предпоставки
С оглед поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК правен въпрос по т. 1 настоящият съдебен състав намира, че както бе посочено правният въпрос, следва да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващата воля на съда. В случая въззивният съд не е разрешил спора по въведеното в процеса каузално правоотношение, разглеждайки само прехвърлянията на суми от Д. Р. на „Сънрайз“ ООД , а е приел действителността на записа на заповед, издаден от дружеството на 31.12.2009 г., като е приел, че с оглед въведеното каузално правоотношение по договор за заем е налице протокол към договор за заем от 05.01.2009 г., сключен между Д. Р. и „Сънрайз“ ООД и в него е извършено признание на основанието на задължението. В този смисъл въззивният съд не е направил извод само въз основа на вносните документи за прехвърляне на сумите от Д. Р. на „Сънрайз“ ООД, а обсъждайки в съвкупност доказателствата по делото – вносните документи, счетоводната експертиза, протокола към договора за заем от 31.12.2009 г., е направил извод за наличие на сключен договор за заем. В този смисъл посоченият въпрос по т. 1 не съставлява общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Посочената съдебна практика, макар и трайна и последователна, не е във връзка с разрешението, обусловило изхода на делото, дадено от въззивния съд. При липса на поставен правен въпрос като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, то не може да се приеме, че допълнителното основание може да обуслови извод за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на посоченият правен въпрос в т. 2 действително въззивният съд е приел, че е налице издаване на посочените документи на 31.12.2009 г, приемайки обективираните в частните документи дати. В този смисъл решението по този въпрос е обусловило решаващата воля на съда по отношение на датата на удостоверяване на протокол към договор за заем от 31.12.2009 г. и датата на издаване на записа на заповед. Но това решение не е постановено в нарушение на константната практика на ВКС по отношение достоверността на датата на частните документи. При направеното оспорване в процеса въззивният съд е приел, че с оглед доказателствата по делото –банкови преводи и съдебно-счетоводна експертиза за счетоводните записвания на получените от дружеството суми, може да се направи извод за това, че през 2009 г. са преведени сумите, удостоверени в протокола от 31.12.2009 г. Поради това и след анализ на всички доказателства въззивният съд не е приел, че има антидатиране на документите. По този начин, установявайки фактите и с други доказателствени средства съдът е направил собствени изводи относно датата на съставяне на документа и пораждане на задължението. По този начин постановеното и обжалвано решение не е в отклонение от посочената от касатора практика и константната практика на ВКС, известна на настоящия състав и обективирана в решение № 748/ 17.02.2011г. по гр. д. №801/2009 г. IV ГО на ВКС, решение № 197/ 23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/2013 г. ВКС, 3 ГО, решение № 50/21.07.2017 г. по гр.д. № 4880/2014 г. ІV ГО на ВКС., решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2014 г. 4 ГО на ВКС, решение № 213/15.01.2018 г. по гр.д. №856/2017г. на 3 ГО на ВКС, решение № 84/23.06.2009 г. по т.д.№ 681/2008 г. на 2 ТО на ВКС, съгласно която частните документи нямат материална обвързваща доказателствена сила и ако бъдат оспорени удостоверените, сочени в тях изявления и дата подлежат на доказване при спазване правилата за доказване в процеса. Поради отсъствие на допълнително соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК относно константната практика на Върховния касационен съд, настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за допускане на решението до касационно обжалване по посочения правен въпрос 2.
По отношение на посочения правен въпрос 3 настоящият съдебен състав намира, че не е налице разрешаване на посочения от касатора правен въпрос. Въззивният съд , изследвайки доказателството, заверено по реда на чл. 183 от ГПК е приел, че съществува договор за заем със съдържанието на представения оригинал. Но този извод не е обусловил решаващия изход на спора по делото. Въззивният съд с оглед разясненията в т. 17 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2013 г. по тълк.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че издаденият запис на заповед е валиден, признал е връзката между записа на заповед и каузално правоотношение, за което е анализирал събраните доказателства в тяхната съвкупност и е приел, че няма доказателства да е погасено задължението на дружеството „Сънрайз“ ООД към Д. Р., на основание договора за заем. Приел е, че липсва погасяване на задължението по разкритото казуално правоотношение и това е довело до извода за съществуване на вземането, на основание издадения запис на заповед, за което вземане е издадена заповедта по ч.гр.д. 5713/2016 г., районен съд – [населено място] като по този начин и абстрактното задължение, на основание записа на заповед е установено за съществуващо. Поради това и въпросите относно приложението на чл. 183 от ГПК относно представения от ищцата договор за заем от 05.1.2009 г. не е решаващ за установяване съществуването на вземането. В случая действително е въведен още от ищцата фактът на връзка на издадения запис на заповед с каузалано правоотношение по договор за заем между ищцата и дружеството. Но с оглед доказателствената тежест в процеса по чл. 422 от ГПК относно установяване на вземането, за което е издадена заповед по чл. 417 от ГПК, в тежест на ответника е да докаже погасяване на задължението, което е възникнало на основание каузално правоотношение. Абстрактният характер на записа на заповед означава, че поетото задължение съществува и само ако бъде установена връзката му с породено на определено договорно основание задължение и бъде установено погасяване на това задължение, може да се признае, че задължението на основание записа на заповед не съществува като погасено. В този смисъл въпросът за представяне на оригинала на документа по чл. 183 от ГПК, не е обусловил решаващите изводи на съда и изхода на делото.
По изложените съображения ще следва да не се допуска касационно обжалване на обжалваното съдебно решение.
Въпреки формулираното искане за присъждане на разноски то ответницата по касационната жалба Д. Р. не следва да се присъждат такива за производството по чл. 288 от ГПК поради липса на доказателства за това, че са направени такива разноски.
Върховният касационен съд на Р България
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18 от 11.01.2019 г. по т.д. 636 /2018 г., Апелативен съд – [населено място].
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: