О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 23
гр. София, 15.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4153/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. Б. С., както и на И. П. М., Р. П. Р. и Т. Г. П. срещу въззивно решение № 16 от 27.02.15г., постановено по в.гр.д.№ 356/13г. на Бургаския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 89 от 25.07.14г. по гр.д.№ 2046/11г. на Бургаския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място], че К. Б. С., И. П. М., Р. П. Р., Т. Г. П., И. Щ. А. и М. Щ. Р. не са собственици на имот с пл.№ 576 по кадастралния план на [населено място] с площ от 12 008 кв.м.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ответниците по предявения отрицателен установителен иск за собственост не се легитимират като собственици на процесния имот по силата на земеделска реституция по реда на ЗСПЗЗ, тъй като същият попада в отреден през 60-те години на миналия век терен за пионерски лагер, което мероприятие е реализирано от държавата преди 1991г.- върху имота е изпълнено комплексно застрояване, включващо две триетажни сгради, една едноетажна сграда-столова кухня, лятна умивалня, спортна площадка, алея, осветление и тревни площи, заснети в кадастралния план на [населено място] от 1988г. С оглед на това е прието, че имотът е загубил земеделския си характер и не е подлежал на реституция съгласно чл.10б1 ал.1 ЗСПЗЗ. Прието е също, че ответниците не са придобили имота /същият е включен през 2005г. в капитала на ищцовото дружество и понастоящем се владее от него/ и по давност, тъй като по делото не е установено да са осъществявали фактическа власт върху него в продължение на 10 години.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът К. Б. С. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1.допустимо ли е съдът да се позове на доказателства, обосновали решаващ извод, които следва да се изключат от доказателствения материал по делото на основание чл.183, пр.2 ГПК; 2. съществува ли процесуално задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички жалби и всички възражения и оплаквания в тях, респ. непроизнасянето по някои от тях съставлява ли съществено процесуално нарушение; 3. задължен ли е съдът да постанови решение като в мотивите обсъди и оцени всички събрани и приети по делото относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; 4. следва ли съдът да приеме, че ищецът не е доказал правния си интерес, в случая фактите от които произтича правото му на собственост, тъй като не е провел надлежно доказване и съответно има ли допуснато нарушение от страна на съда; 5. валидни /годни/ ли са писмените доказателства, приложени към исковата молба като ксероксни копия и заверени „вярно с оригинала” от неизвестно лице /от лице без право да заверява/ и може ли съдът да ги обсъжда и да основава решението си на тях и 6. допустимо ли е и има ли съществено процесуално нарушение на съда, ако един от решаващите му изводи по съществен се основава на факти и доказателства, които не съществуват по делото, не са твърдяни, не е искано установяването им и не са събирани доказателства за това.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на останалите трима касатори също се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по посочените по-горе шест въпроса, като и при условията на т.3 по въпроса – при косвен съдебен контрол върху индивидуален административен акт в гражданско производство кои процесуални правила следва да се спазват по отношение тежест на доказване и събиране на доказателства – тези на гражданския или на административния процес и следва ли ответниците, предявили възражение за нищожност поради некомпетентност да доказват, че актът е подписан от некомпетентен орган.
Ответникът по жалбите [фирма], [населено място] счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Според диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая поставените от касаторите правни въпроси не обуславят изхода на спора и не са решени в противоречие с представената задължителна и незадължителна практика на ВКС, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първите два въпроса се поставят във връзка с направено оплакване, че съдът не е изключил от доказателствата по делото два акта за държавна собственост, представени в ксероксни копия, а не в оригинал или официално заверени преписи и че не се е произнесъл по възражението, че процесният имот е общинска собственост. Тези обстоятелства в случая не обуславят изхода на спора, тъй като съгласно задължителната практика на ВКС /ТР № 8/12г. на ОСГТК и др./ при предявен отрицателен установителен иск за собственост ответникът следва да докаже фактите, от които произтича правото му на собственост, а ищецът – фактите, от които произтича правният му интерес от предявяването на иска, който е налице не само когато той притежава самостоятелно право, но и когато се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.
Третият въпрос е поставен във връзка с направено оплакване, че въззивният съд не е обсъдил събраните пред първата инстанция гласни доказателство относно обстоятелствата кой е владял процесния имот към момента предявяването на исковата молба и по-късно, респ. за установяване течението на претендираната от ответниците придобивна давност; има ли постройки и какво е тяхното състояние и т.н., както и че не са обсъдени представените договори за покупко-продажба на идеални части от имота и за делби, както и допълнителната съдебно-техническа експертиза във връзка с оспорване на акт за държавна собственост от 1990г. Този въпрос не е решене в противоречие с представените две решения на ВКС, тъй като свидетелските показания и посочените писмени доказателства са обсъдени, а посочената експертиза е неотносима към предмета на спора, отнасящ се до правото на собственост на ответниците по отрицателния установителен иск. Направеното оплакване във връзка с основната експертиза е свързано с преценката на доказателствата, каквато ВКС не би могъл да извърши в настоящото производство.
Четвъртият въпрос не е решен в противоречие с ТР № //13 на ОСГТК на ВКС, тъй като, както се посочи по-горе правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост не е налице само когато ищецът притежава самостоятелно право върху имота, което са оспорва, но и в посочените хипотези, които в случая са налице, доколкото съдът е приел, че имотът е във владение на ищеца.
Следващите два въпроса са формулирани във връзка с направени оплаквания, че ищецът не е доказал правото си на собственост върху имота, респ. че за него не са проведени отчуждителни процедури и не е доказано плащане на обезщетение, които обстоятелства са правно ирелевантни. В случая основното съображение за уважаването на иска е че са налице пречките по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за реституция на имота поради неговото комплексно застрояване от държавата преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, с оглед на което ответниците не се легитимират като негови собственици. Според съдебната практика в тази хипотеза няма изискване за законност на строителството, нито за вида на сградите, а е от значение само завареното фактическо състояние на имота към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Ето защо неотносим към предмета на спора е и допълнително поставения във втората жалба въпрос за косвения съдебен контрол върху индивидуален административен акт във връзка с направеното възражение за нищожност на заповед № 797/1963г. на ДКСА за одобрение на регулационния план на [населено място].
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 16 от 27.02.15г., постановено по в.гр.д.№ 356/13г. на Бургаския апелативен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: