О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 23
гр. София, 15.01.2020 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2133 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 45 от 15.02.2019 год. по гр. д. № 306/2018 год. Разградският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 4.10.2018 год. по гр. д. № 212/2017 год. на районния съд, гр. Исперих в частта му, с която са отхвърлени исковете на А. Е., В. К. и С. К. по чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на А. А. Х., че първият е собственик на 4/9 ид. ч., а последните две – на по 2/9 ид. ч. от имот, представляващ УПИ * в кв. 28 с площ 2 411 кв. м. в [населено място], [улица], с построената в него жилищна сграда със застроена площ 50 кв. м., с прилежащи мазе и таван, гараж със застроена площ 24 кв. м., второстепенна жилищна сграда със застроена площ 24 кв. м. и жилище с площ 22 кв. м., отхвърлени са и исковете им с правно основание чл. 108 ЗС за приемане за установено по отношение на А. Н. М. и С. М. М., че са собственици на същите идеални части от този имот и за осъждането на ответниците М. да им отстъпят собствеността и предадат владението му и иска по чл. 59 ЗЗД за осъждането на ответниците М. да заплатят солидарно на ищците сумата 6 000 лв., представляваща наем за ползването на имота в период от пет години назад, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.03.2017 год.
Посочено е в мотивите на въззивното решение, че в частта по насрещните искове на първоначалните ответници срещу ищците за заплащане на извършените в процесния имот подобрения съдът не следва да се произнася поради липса на интерес от обжалването – тези искове са отхвърлени.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците А. Е. /А. О. Е./, В. К. и С. К., граждани на Република Турция, всички чрез пълномощника им адв. В. К. от [населено място], с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат отмяната му, като вместо него се постанови друго решение, с което предявените от тях искове за собственост бъдат уважени, да се отмени издадения нотариален акт, съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК и им се присъди претендираното обезщетение за ползване на имота. Претендират и присъждане на направените по делото във всички инстанции разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулирани са правни въпроси в контекста на изложените съображения за неправилността на изводите относно поддържаното от ответниците придобивно основание.
Релевирано е и наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на съдебния акт.
Ответниците по касационната жалба – А. Н. М. и С. М. М., чрез пълномощника им адв. И. в представените два отговора оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, респ. оспорват касационната жалба като неоснователна. Претендират присъждане на разноските по делото.
Ответницата А. А. Х. не е взела становище.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от ищците, сега касатори, искове за собственост на спорния недвижим имот в [населено място], въззивният съд приел, че ответниците А. и С. М. са придобили спорния имот на основание придобивна давност – считано най-късно от 2005 год. същите са осъществявали фактическа власт за себе си, като намерението им за своене не се нуждае от доказване съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС. Същата не е оборена от другата страна в процеса, обратно – от събраните доказателства относно извършените от ответниците М. подобрения в имота, както и от снабдяването им през 2007 год. с нотариален акт за собственост това тяхно субективно отношение към имота като свой се установява по несъмнен начин. Владението им е било непрекъснато в необходимия срок от десет години, при знанието и без противопоставянето на останалите страни по делото, наследници на бившите собственици на имота – О. и Ф. Е., каквито те не са, поради което съдът приел за неприложимо разрешението в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС относно доказателствената тежест при позоваване на давност от съсобственик. В случая на упражняваното от ответниците М. владение върху спорния имот в необходимия за това срок към момента на позоваване на оригинерния придобивен способ никой от наследниците не се е противопоставил, нито го е оспорвал, което се установява от събраните по делото гласни доказателства.
Изводът за придобиване от ответниците М. на собствеността върху спорния имот на основание давностно владение е обоснован въз основа преценката на съда на събраните гласни и писмени доказателства, поради което и предявеният срещу тях от настоящите касатори иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен като неоснователен, както е приет за неоснователен и предявения установителен иск за собственост на идеалните части от имота, на основание наследствено правоприемство, предявен срещу ответницата А. Х. Като последица от отхвърляне на исковете за собственост е отхвърлен и този за заплащане на претендираното обезщетение за ползването на имота от ответниците М. за претендирания петгодишен период преди предявяването на иска.
До тези части на първоинстанционното решение е ограничено произнасянето на въззивният съд в постановеното от него решение. Съдът приел, че в останалата част за ищците, сега касатори, не е налице правен интерес от обжалването – предявените срещу тях насрещни искове за заплащане на направените подобрения в имота са отхвърлени, поради което и не е налице произнасяне на въззивния съд.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато, поради следните съображения: На първо място поставеният правен въпрос: Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви към решението си, в които да обсъди исканията и възраженията на страните представлява довод за допуснати процесуалноправни нарушения с оглед твърденията за липса на произнасяне по направени възражения на касаторите, но не и правен въпрос, обусловил крайните изводи на съда по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Затова и при липса на първата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането на сочената съдебна практика на ВКС. В приложеното изложение се съдържат само оплаквания по същество на спора относно придобивното основание, поддържано от ответниците, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Такъв довод представлява и формулирания въпрос: При упражняване на фактическа власт заедно със съсобственик–сънаследник владелецът, който не е сънаследник, следва ли да демонстрира по отношение на другите наследници намерението си за своене на имота, тъй като изводът на въззивния съд не е обусловен от произнасянето по него. Същият съдържа факти, подлежащи на установяване в производството съгласно поддържаните от страните твърдения, поради което и произнасянето по тях въз основа преценката на доказателствата не може да обоснове наличие на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Последното, наред с липса на съображения за наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновава извод за липса и на това основание за допускане на касационното обжалване – налице е формално позоваване на липса на съдебна практика, което противоречи на разясненията в т. 4 на цитираното търкувателно решение относно предпоставките на това основание за допускане на касация. Отделно от това, по поставения въпрос е налице произнасяне по цитираното от касаторите гр. д. № 1517/18 І г. о. в смисъл, че и в тази хипотеза, за да се окачестви фактическата власт като владение, третото лице трябва да извърши действия, които явно и несъмнено да показват, че я упражнява за себе си. В случая, проявите на извършване на ремонти в сградите и двора от ответниците М., при знанието на касаторите за тях с оглед посещенията им в имота, и при липса на противопоставяне от тяхна страна, е обосновало направения от съда извод за наличие на намерение за владение на имота като техен. В подкрепа на този извод е прието и снабдяването им с документ за собственост през 2007 год. При тези релевантни за спора факти е направен и извода за наличие на противопоставеното от тях придобивно основание, което изключва относимостта на цитираната в изложението съдебна практика, а наличието на такава изключва соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Твърдението за нарушение на закона също не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, вкл. и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като в настоящето производство не се констатира приложение на закона в смисъл, обратен на вложения в закона, нито делото е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, респ. същото не е постановено при нарушение на основни начала на гражданския процес или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, за да се приеме наличието на такъв порок на въззивното решение, който да обоснове това основание.
С оглед горните съображения за липса на релевираните основания за допускане на касационно обжалване касаторите следва да заплатят на ответниците А. и С. М. направените в настоящето производство разноски в размер на 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 45 от 15.02.2019 год. по гр. д. № 306/2018 год. на Разградския окръжен съд.
Осъжда А. Е. /А. О. Е./, В. К. и С. К., граждани на Република Турция, с посочен адрес в [населено място], [улица], чрез адв. В. К., да заплатят на А. Н. М. и С. М. М., двамата от [населено място], [община], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на сумата 300 лв. /триста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: