О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 23
София, 07.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 377 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. К. И. от [населено място], обл. В., чрез процесуалния му представител адв. Л. Я., против въззивното решение № 604 от 22 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 843 по описа на окръжния съд в гр. Враца за 2011 г. в частта му, с която е отменено решение № 1031 от 10 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 3598 по описа на районния съд в гр. Враца за 2010 г. и вместо него И. е осъден да заплати на П. А. П. от [населено място] сумата от 5852 лева обезщетение за неизпълнен договор и 920 лева обезщетение за забава за периода 1 август 2006 г. – 10 август 2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска, и разноски.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото безспорно между страните е имало договореност и предаване на жито, но не както ищецът твърди; съдът в нарушение на правилата е отказал да вземе предвид своевременно представени доказателства, но е взел предвид свидетелски показания пред въззивния съд, макар да е недопустимо да се установяват договори на стойност по-голяма от 5000 лева със свидетелски показания; дори и свидетелските показания са интерпретирани неправилно и за някои от свидетелите не е взета предвид заинтересоваността им; касаторът не притежава земя, която да може да се засее с процесните 7 тона жито, поради което следва да се заключи, че касаторът не е действал от свое име и за своя сметка, а за друго лице – като председател и представляващ земеделска кооперация; данните по прокурорската преписка и постановлението за прекратяване на производството нямат сила на пресъдено нещо за констатациите относно страните; искът е недоказан и по размер, тъй като експертизата дава оценка на пшеница за посев, а от името на кооперацията касаторът е договарял за „бункерно” жито; не е доказано какъв е видът, качеството и точното количество предадена на кооперацията пшеница; неправилен е изводът, че доказателствата, представени с отговора, не следва да се ценят, защото били оспорени, а истинността им е доказана пред първата инстанция; в противоречие на чл. 240, ал. 2 ЗЗД е прието, че има валидна уговорка при предадени 7600 кг пшеница да бъдат върнати 11200 кг пшеница, а в случая няма никакви писмени уговорки за лихва. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: валидно сключена ли е сделка с прехвърляне собствеността върху зърно, без да е налице писмен договор, по дължимостта на лихва по договор за заем, може ли да се установяват договорни отношения на стойност над 5000 лева въз основа на свидетелски показания. Представят се едно решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, две решения на ВКС по реда на отменения ГПК и определение на ВКС по реда на чл. 288 ГПК.
Ответникът П. А. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. Ч., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че през 2005 г. касаторът получил 7600 кг пшеница и че не е изпълнена уговорката за връщане в замяна на 11200 кг пшеница реколта 2006 г.; от разпита на свидетелите се установява, че подготвената за посев пшеница е предадена лично на ответника, както и задължението му да върне стока от същия вид, но в по-голямо количество – бункерно жито; неоснователно е възражението за недопустимост на гласните доказателства, предвид установеното пред първата инстанция начало на писмено доказателство във връзка с твърдението на ответника по иска, че задължението да върне житото е на трето лице; показанията на свидетелите на ответника не трябва да се кредитират, тъй като те нямат преки впечатления от отношенията между страните; няма данни за осчетоводяване на пшеницата в счетоводството на кооперацията; разпитаните пред въззивния съд свидетели са присъствали при предаване на стоката и на уговорките между страните.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не се установява поддържаното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Касаторът поддържа, че въззивният съд е дал разрешения в противоречие с практиката на ВКС, но представя задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК само по първия правен въпрос. Представените решения на ВКС по отменения ГПК обосновават приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а определението по чл. 288 ГПК не представлява съдебна практика, тъй като не разрешава гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, поради което не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът валидно сключена ли е сделка с прехвърляне собствеността върху зърно, без да е налице писмен договор, според касатора е разрешен от въззивния съд в нарушение на 28 от Закона за съхранение и търговия със зърно, изискващ търговските сделки, с които се прехвърля собствеността върху зърно, да се сключват в писмена форма. Като практика на ВКС, в която поставеният въпрос е тълкуван противоречиво, се сочи решение № 159 по т.д. № 154/2009 г., ІІ т.о. Д. на касатора за противоречие с практиката на ВКС би бил основателен, а разрешението на въззивния съд би било в нарушение на материалния закон в случай, че процесната сделка беше възприета и квалифицирана от съда като търговска, тъй като именно за търговските сделки за прехвърляне на собствеността върху зърно ЗСТЗ изисква писмена форма. В случая съдът приема, че процесната сделка е между две граждански лица, поради което посоченото правило не намира приложение, от което следва липсата на основание за допускане на касационното обжалване по първия правен въпрос.
На второ място касаторът поставя проблема за дължимостта на лихва по договор за заем, като твърди, че при прието от съда дадено количество от 7600 кг пшеница и задължение за връщане от 11200 кг, то очевидно е уговорена лихва; при прието от съда правно основание на сделката по чл. 240 ЗЗД, лихвата е следвало да се уговори писмено – чл. 240, ал. 2 ЗЗД, а такава писмена уговорка липсва. Даденото от въззивния съд разрешение обаче е друго – съдът приема, че за предаденото количество пшеница за посев касаторът е следвало да върне бункерно жито, поради което не е направено заключение за уговорка за лихва между страните по сделката. Тъй като поставения правен въпрос не касае обусловил изхода на спора извод на въззивния съд, въпросът не обосновава допускане на касационното обжалване, а представените съдебни решения – решение № 1253 по гр.д. № 265/1999 г. и решение № 1276 по гр.д. № 577/1999 г., V г.о., не следва да се обсъждат относно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
И последният правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване. По въпроса за това може ли да се установяват договорни отношения на стойност над 5000 лева въз основа на свидетелски показания, при уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 291 ГПК в решение № 546 по гр.д. № 856/ 2009 г., ІV ГО, касационният съд приема, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. В случая предаването на пшеницата не е спорно. При липсата на писмен документ за предоставяне на вещта в заем за послужване, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставянето на вещта представлява съществен елемент на договора, и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя е доказване на договора, а със събраните свидетелски показания е опровергана тезата на касатора за липсата на материалноправна легитимация да отговаря по иска.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационната инстанция, но доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 604 от 22 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 843 по описа на окръжния съд в гр. Враца за 2011 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: