О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
230
София,11.04.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.01.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1859 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] , гр.В. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 899/04.05.2016 г., по т.д.№ 4859/2015 г., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 1271/ 04.08.2015 г., по т.д.№ 272 /2011 г. за уважаване на предявения от„П./ЕВРОПА/АБ” “PERGO / E./ AB”Т. Ш. срещу касатора, като ответник, иск по чл. 124, ал.4 ГПК, във вр. с чл.26, ал.3,т.4 ЗМГО и е признато за установено по отношение на последния, че заявителят Г. Б. К., негов едноличен собственик на капитала е действал недобросъвестно при подаване на заявка за национална регистрация на марката “Pergo”- комбинирана , рег.№38679 от 08.09.2000г. за стоки от класове 19 и 27 от Международната класификация на стоките и услугите /Н. конвенция/ в Патентното ведомство на РБългария на 17.04.2000 г., която впоследствие му е прехвърлил.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правrла – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките по чл.280,ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1” Допустимо ли е съдът да приема за разглеждане иск, който излиза от пределите, посочени в чл.124, ал.4, изр.2 ГПК?”; 2.”Допустимо ли е съдебното решение да засяга правата и законните интереси на лица, които не са участвали при постановяването му, извън предвидените в закона случаи, без това да нарушава гарантираното им от закона право на защита?” и 3.” Допустимо ли е съдебното решение, с което е уважен иск по чл.124, ал.4, изр.2 ГПК , във вр. с чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, да засяга правата и законните интереси на лица, които не са участвали при постановяването му, извън предвидените в закона случаи, без това да нарушава гарантираното им от закона право на защита в процеса?”
Като израз на визираното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на ВКС: № 11 от 27.02.2015 г., по гр.д.№ 4854 /2014 г. на І г.о. и № 43 от 14.04.2014 г., по т.д.№ 6421/2013 г. на ІІ т.о.,двете постановени по чл.290 ГПК. Поддържаното противоречие в съдебната практика е обосновано с различно възприето разрешение в решения на СГС:от 04.02.2009 г., по т.д.№ 1115/2016 г. 3 с-в; от 20. 03. 2009 г., по т.д.№ 1509/2006 г. на 10 с-в, № 829 от 09.05.2016 г., по т.д.№ 3164 /2014 г. на 21 с-в; № 1344 от 22. 07. 2011 г., по т.д.№ 647/2011 г. на 3 с-в.
Значението на въпрос № 3 за точното прилагане на закона е обосновано с дадено, според касатора, недопустимо разширително тълкуване на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО в обжалвания съдебен акт и с принципите на законност и диспозитивното начало в гражданския процес, изискващи точното прилагане на чл.298, ал.1 ГПК, чл.216, ал.2 ГПК и чл.223 ГПК и обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо.
Ответникът по касационната жалба не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за достъп до касация, по следните съображения:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения срещу касатора установителен иск по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО решаващият състав на САпС, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, е счел за доказан факта на недобросъвестност на заявителя, при националната регистрация на комбинирана марката „Pergo” с рег.№ 38679 от 08.09.2000 г.за стоки от класове 19 и 27 от МКСВУ към датата на подаване на заявката за регистрацията и в Патентното ведомство на Р. България – 17.04.2000 г. и идентичност на същата с първоначално регистрираната от ищеца, на която ответното търговско дружество е приобретател. Изложени са съображения, че ЮЛ- ищец, в качеството си на притежател на правото върха марка „Pergo” за класове 19 и 27 по Н. класификация, с дата на регистрация на марката в регистъра на Общността на 16.04.1999 г., публикувана на 14.06.99 г., т.е много години преди процесната заявка пред Патентното ведомство в България, е заинтересовано лице по см. на чл.26, ал.3 ЗМГО. Следователно въз основа на безспорно доказаното по-ранно негово право от ответника върху идентична на процесната марка за идентични и сходни стоки за същите класове по НК, въззивният съд е счел, че „П. /ЕВРОПА/АБ” “PERGO /E./ AB” Т. Ш. е активно легитимиран по предявения установителен иск. С оглед последващото прехвърляне на процесната регистрирана в България марка „Pergo” от заявителя на регистрацията и – Г. К. на [фирма], гр. В., чийто едноличен собственик на капитала е последният, въззивната инстанция е приела, че приобретателят – маркопритежател към датата на подаване на исковата молба е пасивно легитимиран по предявения иск, предвид целените и произтичащи от него правни последици. Позовавйки се на задължителната съдебна практика относно съдържанието на понятието „недобросъвестност ” решаващият състав на Софийски апелативен съд е подложил на обстоен анализ поведението на заявителя на процесната марка, към датата на заявяването и за регистрация в ПВ на България, като въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, вкл. показанията на разпитаните свидетели е счел за доказано знанието у същия, че именно ищцовото търговско дружество, чийто дистрибутор на българския пазар е бил последният, произвежда и продава стоки, чрез които се е наложило на пазара, под марката „Pergo” – известна на потребители и търговци, вкл. в България. Това поведение на заявителя Г. К. – едноличен собственик на капитала на ответното търговско дружество, при регистрацията на визираната търговска марка, съзнателно насочено към извличане на лична облага чрез използване репутацията на наложената на пазара от ищеца и притежавана от него търговска марка, според съжденията на въззивната инстанция, е в пълно несъответствие на добрите търговски нрави и честната търговска практика, поради което се явява недобросъвестно.
Установеното недобросъвестно поведение на заявителя на процесната търговска марка и обстоятелството, че в хода на делото е доказана пълната идентичност между същата и търговската марка, вече използвана и утвърдена на пазара значително по- рано от ищцовото търговско дружество, касаеща стоки от същите класове на МКСУ, според въззивната инстанция, обуславя наличие на елементите от фактическия състав на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО и основателност на предявения иск.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси № 2 и № 3, при безспорното му участие като страна в процеса, са хипотетични и извън решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което нямат обуславящо значение за крайния изход на делото и не обосновават общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общата главна предпоставка за достъп до касация, според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни критерии за селекция. При отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не се формира и противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт и другите съдебни актове, на които касаторът се позовава, тъй като между тях липсва идентичен правен въпрос, който да бъде предмет на произнасянето им.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК, имащо задължителен за съдилищата, извън ВКС, характер – № 162 от 24. 01. 2012 г., по т.д.№ 1079/2010 г. на № т.о. на ВКС е даден изчерпателен отговор на въпросите, които касаторът е формулирал, но извън предмета на конкретния правен спор. Този отговор е в смисъл, че случаите, в които търговската марка, за която се твърди, че е заявена недобросъвестно, е била прехвърлена от недобросъвестния заявител на трето лице, пасивно легитимирани по установителния иск с правно основание чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО за установяване на факта на недобросъвестност на заявителя при подаване на заявка за търговска марка, могат да бъдат както заявителят, така лицето, което е притежател на марката към момента на предявяване на иска. Легитимацията на недобросъвестния заявител и на притежателя на марката не е съвместна и същите не са задължителни другари в процеса, т.е. установителната искова претенция може да бъде заявена самостоятелно към всеки един от тях.
Отделен остава въпросът как приобретателят на марката може да обвърже заявителя и съответно да защити правата си, ако те са били нарушени от последния, но той въобще не е бил предмет на делото, доколкото заявителят не е страна в процеса, нито е конституиран като трето лице- помагач, поради което не следва да бъде обсъждан.
Що се касае до въпрос № 1, той в своята същност е свързан с допустимостта на предявения иск и в този см., при съмнения за евентуална недопустимост на същия, респ. на обжалваното въззивно решение би могъл да обоснове достъп до касация, но не такъв е разглежданият случай. Искът по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО наистина е установителен иск – от категорията на посочените в чл.124, ал.4, пр.2 ГПК – за установяване съществуването на факт с правно значение. Той, обаче, е изрично е предвиден от законодателя в специалния ЗМГО и като допустим от процесуалния закон, изключва недопустимост на постановеното по него съдебно решение, на поддържаното от жалбоподателя основание.
Следователно не би могло да се приеме, че произнасяйки се по предявен иск с правно основание чл.26, ал.3,т.4 ЗМГО решаващият съд е излязъл извън предвидените от законодателя в чл.124, ал.4, пр.2 ГПК, предели. Всъщност под формата на този некоректно формулиран въпрос касаторът възпроизвежда повторно оплакванията си за неправилност на обжалваното решение, които дори и евентуално основателни, не са предмет на разглеждане в производството по селектиране на касационните жалби.
Несъмнено е, че при отсъствие на идентичност между предпоставките за касационно обжалване с основанията за достъп до касация, последните, независимо от формата под която са въведени – като касационни оплаквания или като конкретен въпрос, са извън решаващите правни мотиви в обжалвания съдебен акт и не могат да обосноват приложното поле на касационното обжалване.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 899/ 04.05.2016 г., по т.д.№ 4859/2015 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: