О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
София, 15.04.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2476/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Националната агенция за приходите (НАП) срещу решение №66 от 10.04.2018г., постановено по в.т.д. №98/2018г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалния закон в обжалваната му част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявения отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ относно сумите 142 991.85лв. -главница по РА№031302511/03.09.2013г., 105 597.57лв.–лихви до 29.05.2013г. и 49 812.90лв. – лихви след откриване производството по несъстоятелност на „Обзор Д.” ЕАД (н.). Твърди се, че както окръжния така и апелативния съд недопустимо са разгледали установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ по реда на част четвърта от ТЗ, въпреки предвидената императивно в чл.164, ал.4 ДОПК забрана за оспорване по този ред на публичното вземане, установено с влязъл в сила акт. Допълнително се поддържа, че в нарушение на материалния закон въззивният състав е приел, че процесните публични вземания са погасени поради изтичане на абсолютната 10-годишна давност като се излагат съображения в подкрепа на тезата на касатора, че разпоредбата на чл.685а, ал.1 ТЗ е специална по отношение на тази на чл.171, ал.2 ДОПК. Претендира се обезсилване на въззивното решение, а при условията на евентуалност – неговата отмяна в обжалваната му част и отхвърляне на отрицателния установителен иск относно посочените по-горе суми, включени в списъка на приетите вземания с определение №173 от 18.01.2017г. по т.д. 2769/2012г.на Варненски окръжен съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение поради предвидената в чл.164, ал.4 ДОПК забрана за оспорване на ревизионния акт, като твърди, че процесуалноправният въпрос е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №43/20.06.2014г. по т.д.№2471/2013г. на ВКС, І т.о. Същевременно касаторът е формулирал следния материалноправен въпрос от значение за конкретния правен спор, за който сочи, че обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: „Приложима ли е разпоредбата на чл.171, ал.2 ДОПК съгласно която с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, в случаите когато публичните вземания са предявени пред съда по несъстоятелността и давността е прекъсната и спряна на основание чл.685а, ал.1 от ТЗ?”
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са представени писмени отговори от „Обзор Д.” ЕАД (н.) и от синдика на дружеството, в които се поддържа, че не са налице релевираните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция в полза на дружеството.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил решение №837/07.12.2017г. по т.д.№93/2017г. на Варненски окръжен съд в отхвърлителната му част за сумите: 142 991.85лв. – главница по РА №031302511/03.09.2013г., 105 597.57лв. – лихви до 29.05.2013г. и 49 812.90лв и вместо него е признал за установено по отношение на НАП, синдика и кредиторите по несъстоятелността на „Обзор Д.” ЕАД (н.), че не съществува вземането на НАП, включено с списъка на приетите вземания с определение №173/18.01.2017г. по т.д. 2769/2012г. на Варненски окръжен съд за сумите 142 991.85лв. – главница по РА №[ЕИК]/03.09.2013г., 105 597.57лв. – лихви до 29.05.2013г. и 49 812.90лв. – лихви след откриване производството по несъстоятелност за периода 30.05.2013г. до 01.01.2016г. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на отрицателния установителен иск относно публичните задължения, произтичащи от декларации образец 6 за периода от 30.05.2013г. до 01.11.2016г.
Апелативният състав е приел, че по делото няма данни да е съобщен на длъжника и да е влязъл в сила ревизионния акт №031302511/03.09.2013г. на ТД на НАП-В., установяващ процесните публични вземания за задължения на „Обзор Д.” ЕАД (н.), произтичащи от неплатен корпоративен данък и лихви за периода от 01.01.2006г. до 31.12.2006г., включени в списъка на приетите вземания на НАП с определение №173/18.01.2017г. по т.д. 2769/2012г. на Варненски окръжен съд. Посочил е, че доколкото актът е съобщен на синдика на 02.10.2013г. и на 15.10.2013г. (който е потвърдил получаването му по електронна поща с обратно съобщение от същите дати), синдикът е следвало да включи вземането по РА в списъка на приетите вземания под условие в хипотезата на чл.164, ал.5 ДОПК – вземането е установено, но актът не е влязъл в сила. Според съда в този случай не е било нужно предявяване на вземането от НАП в срока по чл.688, ал.1 ТЗ, поради което е неоснователно твърдението на ищеца, че правото на НАП да предяви процесните вземания за включването им в списъка по чл.686 ТЗ, е било преклудирано.
За да отмени първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска на длъжника относно посочените в ревизионния акт публични вземания на НАП, включени в списъка на приетите вземания с определението на Варненски окръжен съд от 18.01.2017г. и за да уважи отрицателния установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ относно тези вземания, въззивният състав е приел, че оплакването за погасяване на публичното вземане поради настъпила абсолютна давност в хода на процеса е основателно. Посочил е, че съгласно чл.171, ал.2 ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Съдът е приел за релевантно обстоятелството, че в случая корпоративният данък за 2006г. е следвало да бъде внесен в срок до 31.03.2007г. (31 март на следващата година съгласно чл.93 ЗКПО), поради което давностният срок за процесните вземания е започнал да тече от 01.01.2008г., което от своя страна обуславя извода, че към 01.01.2018г. е изтекъл срокът на абсолютната давност за вземанията по РА. Въззивният състав е посочил, че разпоредбата на чл.171, ал.2 ДОПК, въвеждаща абсолютната 10-годишна давност за публични вземания, представлява санкция за бездействието в този срок на органите по приходите и публичните изпълнители, на които е възложено обезпечаването и събирането на публичните вземания, като тази разпоредба се явява специална норма спрямо разпоредбите на чл.685а ТЗ. В подкрепа на тезата, че абсолютната давност за публични вземания настъпва автоматично с изтичането на 10 години от началото на течене на давностния срок и е независима от спирането или прекъсването на давността през този период, съдът се е позовал на разпоредбата на чл.173, ал.2 ДОПК, съгласно която вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл.171, ал.2 ДОПК. В заключение в обжалваното решение е отразено, че доколкото абсолютната давност е настъпила в хода на въззивното производство, въззивният съд следва да съобрази този новонастъпил факт и да приложи изтеклата абсолютна давност за вземанията – предмет на процесния ревизионен акт.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Оплакването на касатора за евентуална недопустимост на въззивното решение представлява самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касация с оглед твърдението в касационната жалба за недопустимост на производството по иск по чл.694, ал.1 ТЗ в хипотезата на чл.164, ал.4 ДОПК – когато вземането е установено с влязъл в сила акт.
На първо място следва да се има предвид, че според въззивния състав ревизионният акт не е влязъл в сила, поради което в случая е приложима разпоредбата на чл.164, ал.5 ДОПК, а не тази на чл.164, ал.4 ДОПК. Съдът е възприел съобщаването на процесния акт на синдика единствено като съобщение до синдика за включването на акта в списъка на приетите вземания, но не и като съобщение с оглед осигуряване възможността за неговото обжалване. Отделно следва да се има предвид, че създадената с решение №43/20.06.2014г. по т.д.№2471/2013г. на ВКС, І т.о. съдебна практика на ВКС, на която се позовава касатора, не кореспондира със становището, че във всички случаи при влязъл в сила акт, искът по чл.694, ал.1 ТЗ е недопустим. Съгласно мотивите на цитираното решение разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК забранява да се оспорва факта на съществуването на публичното вземане по реда на част четвърта от ТЗ, но не обхваща оспорване, основаващо се на нововъзникнали факти, каквото е твърдението за погасяване на задължението чрез способите, очертани в чл.168 ДОПК. Ето защо и доколкото с исковата молба се поддържа самостоятелно, че процесното публично вземане е погасено по давност (погасителен способ по чл.168 т.3 ДОПК), производството по иска по чл.694, ал.1 ТЗ не е евентуално недопустимо.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от касатора въпрос: Приложима ли е разпоредбата на чл.171, ал.2 ДОПК съгласно която с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, в случаите когато публичните вземания са предявени пред съда по несъстоятелността и давността е прекъсната и спряна на основание чл.685а, ал.1 от ТЗ?”. На първо място въпросът относно това дали съдът правилно е приложил института на абсолютната давност по чл.171, ал.2 ДОПК е въпрос по правилността на въззивното решение, която не се включва в обхвата на проверката по чл.288 ГПК. Но дори да се приеме, че въпросът е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК в контекста на съотношението между разпоредбите на чл.171, ал.2 ДОПК и чл.685а, ал.1 ТЗ, в случая не е налице поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация, а именно, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От една страна разпоредбата на чл.171, ал.2 ДОПК е ясна и не се нуждае от тълкуване доколкото изключенията от въведеното правило за погасяване на всички публичните вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, с изтичането на абсолютната 10-годишна давност, са изчерпателно посочени и не могат да бъдат разширявани по пътя на тълкуването. От друга страна липсва спор в правната теория, както и противоречива съдебна практика (наличие за такава не се твърди и от касатора) относно становището на въззивния съд, че нормата на чл.171, ал.2 ДОПК се явява специална спрямо разпоредбите на чл.685а ТЗ, предвид което последните не могат да я дерогират.
Не следва да се присъждат разноски за касационното инстанция в полза на „Обзор Д.” ЕАД (н.), тъй като с отговорите на касационната жалба не се представят доказателства за направени разноски.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №66 от 10.04.2018г., постановено по в.т.д.№98/2018г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: