О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
Гр.С., 02.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4191 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Х. Грудков и Б. Х. Грудков срещу решение №.6068/23.08.17 по г.д.№.6881/16г. на Софийски градски съд, ІІ А състав – с което е потвърдено решение от 11.06.13 по г.д.№.11219/12 на Софийски районен съд, ГО, 34с., за отхвърляне на предявените от касаторите искове – първият с правилна правна квалификация по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД вр. с чл.44 ЗЗД за прогласяване нищожност на пълномощно с нотариална заверка на подписа поради липса на воля на упълномощителя, вторият – с правно основание чл.42 ал.2 ЗЗД за обявяване на недействителност на договор за покупко-продажба на недвижими имот, сключен въз основа на горецитираното пълномощно.
Ответните страни С. В. Ф. и В. К. С. оспорват жалбата; претендират разноски.
К. жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че, предвид задължителните указания в предходното отменително решение на ВКС относно правната квалификация на предявените искове, е сезирана с такива с правно основание чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД вр. чл.44 ЗЗД за прогласяване на нищожност на упълномощителна сделка от 9.10.07г. и иск с правно основание чл.42 ал.2 ЗЗД за обявявяне на недействителност на сключения въз основа на нея договор за покупко-продажба на недвижим имот във формата на нотариален акт №.135 от 12.10.17. Във връзка с първата претенция съдът е посочил фактическите обстоятелства, от които се извличат твърденията за порок на сделката – влошено здравословно състояние на упълномощителя, което не е съпроводено със слабоумие или душевна болест – като това тежко състояние е довело до неспособност за валидно волеобразуване – лицето се е намирало в състояние на помрачено съзнание; тежкото здравословно състояние поставяло болния в пълна зависимост от хората, осигурявали му системни грижи за хигиена, хранене и лечение – което изключва възможността той свободно да е изразил и реализирал воля при сключване на упълномощителната сделка /отразено е, че релевираното едва пред въззивната инстанция фактическо твърдение за осъществено спрямо наследодателя насилие от страна на нотариуса при подписване на пълномощното, не следва да се разглежда, тъй като е въведено недопустимо в процеса в нарушение на чл.116 ГПК-не е било заявено в исковата молба или в рамките на преклузивните срокове за допустимо изменение на иска чрез добавяне на ново основавие – до приключване на делото в първата инстанция-поради което не е предмет на предявения иск/. Съдът е посочил, че при оценка заключението на послесмъртната експертиза следва да се има предвид, че то не се базира на преглед на освидетелстваното лице и обективно липсва непосредствено общуване, възприемане на невербалните сигнали и на начина на участието му в освидетелстването; при формиране на изводите трябва да се отчете значението на всички доказателства и да се извърши съвкупния им анализ без да се дава превес на заключенията на медицинските експертизи.
В конкретния случай по делото се установява от събраните доказателства /писмени, гласни, заключения на съдебно-психиатрични експертизи/,че към момента на упълномощителната сделка наследодателят на ищците се е намирал в тежко здравословно състояние – нелечимо онкологично заболяване в терминален стадий с множество усложнения, довели до смъртта му около седмица по-късно на 16.10.07г. В състоянието на терминален стадий всеки един пациент е поставен в психологическа и физическа зависимост от хората, които го обгрижват. Според приетите заключения на вещите лица във времето на упълномощителната сделка освидетелстваният най-вероятно не е притежавал психическа годност да формира и отстои свободно волеизявление, не е бил в състояние да разбира и ръководи действията и постъпките си. В заключенията, обаче, липсва категоричност; по делото не са установени и конкретин факти, които да обосновават категоричност на този извод. Напротив, от гласните доказателства се установява, че упълномощителят е съзнавал и искал настъпването на последиците на упълномощаването. Съдът се е позовал на показанията на св.Ч. и св.М., присъствали при издаването на процесното пълномощно /кредитирайки ги като обективни, вътрешно непротиворечиви и отразяващи непосредствени възприятия/ – от които се установява, че упълномощителят е разговарял със св.Ч. непосредствено преди издаването на пълномощното; споделил е, че иска да прехвърли апартамента на малката дъщеря на С.; тя видяла, че той се опитал да подпише, но не успял – поради което и се наложило да положи отпечатък от палеца си върху документа /което свидетелката възприела лично/; в същия смисъл са и показанията на св.М. – който заявява, че нотариусът прочел документа на Х., подал му пълномощното да го подпише, той се опитал многократон да го разпише, но му било трудно – и тогава нотариусът обяснил, че трябва да се положи отпечатък от палеца и той лично поставил палеца на Х. върху листа. Съдът е посочил, че обстоятелството, че упълномощителят е правил опити за полагане на подпис под пълномощното /което е индиция за волево действие за обвързване с правните последици от сделката/, изключва твърдението на ищците, че той не е бил способен да волеобразува и поради тази причина е бил положен отпечатък от палеца върху документа. Показанията на свидетелите не се опровергават от заключенията на вещите лица по назначените медицински експертизи–те не са категорични относно невъзможността за волеобразуване; освен това във всички експертизи е посочено, че най-вероятно е имало някаква забавеност, нарушение на вниманието и концентрацията – и съответно проясняване на съзнанието, което нарушава базисните психически годност на индивида, като по делото няма данин за качествени нарушения на съзнанието; установените количествени нарушения имали различни проявни формиот сомнолентност и обнобилоцио до проясняване на съзнанието; по делото няма данни, че към момента на извършване на сделката наследодателят на ищците се е намирал в помрачено съзнание. На следващо място изводите на вещите лица, че полагането на пръстов отпечатък вместо подпис може да се дължи на липса на ясно съзнание или отказ на Х. Грудков да подпише, не почиват на конкретни обективни факти по делото, които да обосновават тези изводи-поради което следва да се приеме, че в тази част заключенията са немотивирани. По делото не са ангажирани доказателства и относно твърдението, че упълномощителят не е можел да формира и отстоява свободно волята си поради безпомощното състояние, в което се е намирал, и зависимостта си от лицата, които са полагали грижи за него – напротив, от показанията на св.К. и св.З. /психиатър и клиничен психолог, изготвили частна нотариална консултация/ се установява, че той е изразил лично пред тях желанието си да предостави пълномощно на жената, с която живее от дълги години, и която полага много добри грижи за него, въз основа на което тя да разполага с неговото имущество; изявления в този смисъл е направил и пред св.Ч.. Това е и житейски обяснимо именно поради обстоятелството, че ответницата С.Ф. е полагала грижи за упълномощителя през дългото време на съвместното им съжителство, както и предвид бързо развиващото се заболяване, чийто летален изход в кратък период от време е бил неизбежен. По делото няма данни, че ответниците са изисквали учредяване на представителна власт за извършване на разпоредителни действия с имуществото му, а той е искал да се противопостави, но не е могъл поради зависимостта му от полагането на ежедневни грижи от тяхна страна за неговото съществуване. Съдът е заключил, че от събраните по делото доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност, не може да се направи еднозначен и категоричен извод, че към релевантния момент 9.10.07г. заболяването на упълномощителя и получените вследствие на него увреждания са рефлектирали по такъв начин върху интелектуалните и волевите му способности, че той да е загубил напълно способността да изрази свободно правно валидна воля за разпореждане със свои права. При това положение и предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест, следва да се приемат за ненастъпили тези факти, чийто юридически факт е останал недоказан – липсата на доказателства, установяващи по несъмнен начин, че към момента на упълномощителната сделка упълномощителят е бил с помрачено съзнание, изключващо валидно волеобразуване, обуславя извод за неоснователност на предявения иск. При този изход на спора по иска по чл.26 ал.2 пр.2 вр. с чл.44 ЗЗД, неоснователен е и обусловения иск по чл.42 ЗЗД за недейстивтелност на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 12.10.07г. В случая по делото е установено, че пълномощникът С. Ф. е упражнила валидно учредената представителна власт въз основа на надлежно овластяване от продавача – поради което сключеният договор за покупко-продажба е породил действие и за представлявания.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1. „Може ли да се приеме, че е налице липса на съгласие /воля/ по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД при наличие на няколко съдебно-психиатрични експертизи, приети по делото, според които посмъртно освидетелстваното по документи лице най-вероятно не е могло да формира и свободно да отстои волята си?”; 2. „Налице ли е основание за нищожност по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие /воля/ при полагане на пръстов отпечатък от грамотно лице, за което не съществуват медицински причини /недъг/ за неполагане на подпис върху нотариално заверено пълномощно?”; 3. ”Длъжен ли е нотариусът преди да удостовери волеизявлението на грамотно лице да изиска медицински документи и да се увери от тях, че съществуват медицински причини, доказващи недъг, свързан с трайно увреждане на здравето, който обуславя необходимост да се положи отпечатък от десен палец съгласно чл.475 ал.2 ГПК/отм./ и неизпълнението на това задължение прави ли удостоверяването и самият документ нищожни?”; 4.”Правилно ли е да се приеме, че полагането върху упълномощителен документ на палеца на грамотно лице с тежки здравословни проблеми от нотариус е форма на насилие, упражнено върху него и водещо до опорочаване на волята на самото лице, удостоверена в документа?”.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
Във връзка с първия изведен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице. Въпросът е конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по случая, като отговорът му следва да бъде даден след разглеждане на спора по същество, с акта по същество – решението. Дори да се приеме, че е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, по въпросите относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и съотношението между заключение на медицинска експертиза, което предлага вероятности и недостатъчно категорични отговори, и свидетелства на очевидци относно състояние, констатирано от тях, е налице задължителна практика на ВКС /реш. №.264/12.02.15 по г.д. №.6457/13, ІІІ ГО, реш.№.508/18.06.10 по г.д.№. 1411/09, ІІІ ГО, реш.№.217/09.06.11 по г.д.№.761/10, ІV ГО и др./. В същата се сочи, че като степен за възможността едно събитие да настъпи или да е настъпило, вероятността се определя от връзката между установен и неустановен по делото факт; за възприемането или изключването на определена вероятност е от значение конкретното, свързано с установен по делото факт обяснение, а не абстрактно – теоретичното възприемане на вероятността; ако съдът възприеме медицинско заключение с даден отговор за „най-вероятна причина” без да изгради вътрешно убеждение за наличие или липса на причинна връзка и без да съобрази кои от фактите, респективно връзките между тях, свързани с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални /в случая медицински знания/ и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно- следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на доказателствения материал, се допуска съществено процесуално нарушение. Съдът не би следвало да възприема вероятност, ако при съвкупната преценка на всички доказателства по делото тя е следвало да бъде изключена. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В. съд е процедирал в съответствие с горепосочената практика. Изрично е посочил как се разпределя доказателствената тежест, кои факти подлежат на доказване и кои от тях приема за установени – вкл. при обсъждане от една страна на заключенията на съдебно-медицинските експертизи, съдържащи извод за вероятност, и от друга страна останалите доказателства, вкл. показания на свидетели очевидци на упълномощаването и на психиатър и клиничен психолог, изготвили частна нотариална консултация след освидетелстване /на 29.09.07 и 1.10.07г./ – дадени под страх от наказателна отговорност – които установяват конкретни факти за състоянието на упълномощителя към релевантния за спора момент на упълномощаването.
Останалите въпроси също не биха могли да обусловят допускане до касационно обжалване. Правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е само този въпрос, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /т.1 ТР №.1/09 ОСГТК на ВКС/. По изведените от касатора въпроси с номера от две до четири въззивният съд не е излагал изрични мотиви и не ги е обсъждал, като относно релевираното едва пред въззивната инстанция фактическо твърдение за осъществено спрямо наследодателя насилие от страна на нотариуса при подписване на пълномощното е изрично посочено и, че то не следва да се разглежда, тъй като е въведено недопустимо в процеса в нарушение на чл.116 ГПК и поради което не е предмет на предявения иск. Само за пълнота следва да се посочи, че в практиката на ВКС, в това число задължителната /реш.№.621/ 13.07.11 по г.д.№.1195/09, I ГО, реш.№.708/16.07.09 по г.д.№.633/09, I ГО, реш.№.187/20.02.09 по г.д.№.633/08, І ГО/, се съдържа тълкуване на понятието „недъгавост” и възможността за преценка от нотариуса дали да се положи палец, респективно на причините, които налагат полагането на такъв. Прието е, че под „недъгавост“ по смисъла на чл.475 ал.2 ГПК (отм.) следва да се има предвид такова физическо увреждане, вродено или придобито, в резултат на което лицето изобщо не може да положи подпис или не може да положи идентифицируем такъв – тъй като подписът трябва да бъде положен саморъчно, това ще бъдат случаите напр. на загуба на ръка или липсата на пръсти, водеща до загубване на хватателната способност на ръката; заболявания, в резултат на което лицето не може да извършва или да координира движенията на ръката и пр.; в други случаи, когато болестното нарушение на двигателната способност на ръката не е пълно, в правомощията на нотариуса е да прецени дали се налага полагането на заместващ подписа отпечатък от палеца на лицето. Недъгавостта като понятие е по-стар термин на инвалидността /представлява синоним на тази дума/ и включва всякакъв вид заболявания, които имат за последица някакъв вид недъг, т.е. някакво трайно увреждане на здравето. Когато това увреждане е свързано с невъзможност да се положи подпис /параф/, като израз на волеизявление, законодателят е предвидил потвърждението на изразената воля да стане с отпечатък от десния палец. Това е свързано с уникалността на дактилоскопските линии, които правят всеки пръстов отпечатък строго индивидуален и представляват идентифициращ белег в много по-висока степен от идентифициращите белези на почерка и подписа. В този смисъл полагането на отпечатък от палеца е предвидено за защита интересите на лицата, които страдат от някакъв недъг, с оглед установяване автентичността на направените от тях изявления /той ги защитава от възможна подправка при не особено обработен почерк и подпис поради затруднението за писане/. Затова ако лицето, чийто подпис е с неидентифицируеми белези поради заболяване, е положило отпечатък от палеца, не е нарушен чл.475 ал.2 във вр. с чл.485 ал.2 от ГПК /отм./, защото е спазено законовото изискване, даващо по-голяма сигурност за автентичността на направеното изявление; в този случай нотариалното удостоверяване не е нищожно.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора, на ответните страни се дължат направените разноски пред ВКС в размер на 600лв.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.6068/23.08.17 по г.д.№.6881/16г. на Софийски градски съд, ІІ А състав.
ОСЪЖДА К. Х. Грудков, ЕГН [ЕГН], и Б. Х. Грудков, ЕГН [ЕГН], да платят на С. В. Ф., ЕГН [ЕГН], и В. К. С., ЕГН [ЕГН], 600лв. /шестотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: