О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
[населено място], 28.03.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д.№ 1706/2013г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] , със седалище и адрес на управление [населено място], чрез пълномощника адв. В. П., срещу решение № 1456/17.12.2012г., постановено по в.т.д. № 804/2012г. на Пловдивския апелативен съд, с което след отмяна на решение №226 от 23.03.2012г., постановено по т.д. №715/2011г., поправено с решение № №356 от 5.06.2012г., са отхвърлени предявените от дружеството – касатор искове по чл.92 и чл.86 ЗЗД като неоснователни. Искането е за прогласяване на нищожността на решението на Пловдивския апелативен съд, алтернативно да бъде обезсилено като недопустимо или да бъде отменено като неправилно на всички основания по чл.281, т.3 ГПК. Към касационната жалба е представено изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
В отговор на касационната жалба ответникът [община] излага подробни съображения за недопускане на решението на Пловдивския апелативен съд до касационно обжалване, поради отсъствие на изискванията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Прави се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса, поради което се явява процесуално допустима.
Пловдивския окръжен съд е сезиран с обективно и евентуално съединени искове срещу [община] да заплати на ищеца [фирма] сумата от 903 735.64 лв., представляваща причинени на дружеството вреди в резултат на неизпълнение на задължение по договор от 22.10.2007г. и от 14.05.2009г. да издаде данъчна фактура с включено ДДС на стойност 901 680 лв., както и за сумата от 16 021.75 лв., представляваща мораторна лихва за времето от датата на съответния паричен превод по 10 бр. платежни нареждания за заплащане към бюджета за времето от 13.07.2011г. до 9.08.2011г. дължимото ДДС, по издадената фактура за доставка на СМР в размер на 901 680лв., ведно с лихва за забава в размер на 2055.64 лв. или общ размер на ДДС 903 735.64 лв. Вредата за дружеството се изразява в това, че за извършена доставка на СМР дружеството е издало фактура №000000218/1.06.2011г. на обща стойност 5 410 080 лв. с включено ДДС в размер на 901 680 лв. , представляваща втората част от заплащане на цената на земята по договора от 22.10.2007г. и ако [община] бе издала фактура за остатъка от земята с начислено ДДС за същата сума в същия отчетен период, в края на периода [фирма] би я посочило в дневника си за покупка по фактура, по която има право на данъчен кредит, при което задължението за заплащане на ДДС към бюджета би се компенсирало с правото на данъчен кредит по издадената от [община] фактура. Като евентуален са предявени искове по чл.49 и ч.86 ЗЗД за същите суми, ако се установи, че вредата е причинена от длъжностно лице, работещо на трудово правоотношение в [община]. Основанието е нарушение на служебните задължения от длъжностното лице, което не е изпълнило нареждане да се състави и издаде в срок фактура за доставка на земя по сключения между страните договор от 22.10. 2007г. и от 14.05.2009г., в която да е посочена действителната продажна цена, ведно с начислено ДДС по отношение на който [фирма] би имало право на данъчен кредит, респ. на възстановяване от бюджета на данъчен, ведно с мораторната лихва. Пловдивският окръжен съд е уважил исковете за обезщетение и мораторна лихва, отхвърлил е главния иск за сумата от 2 055.64 лв., представляваща платена лихва, както и иска по чл.86 ЗЗД за разликата от 14 624.91 лв. до претендирания размер от 16 021.75 лв. Също така е отхвърлен алтернативно предявения иск по чл.49 ЗЗД за същите суми, за които са предявени обективно съединените искове по чл.82 и чл.86 ЗЗД.
Пловдивския апелативен съд е приел, че е сезиран с произнасяне по главните искове по чл.82 и чл.86 ЗЗД / извън необжалваните за сумата от 2055.64 лв. и за разликата над 14 624.91 лв./. Приел е също така, че не дължи произнасяне по евентуалните искове по чл.49 и чл.86 ЗЗД, поради отсъствие на предпоставките на чл.271, ал.2 ГПК. Пречка за произнасянето е влизане в сила на решението по евентуалните искове, поради необжалването им от ищеца по делото. При тълкуване на волята на страните по чл.20 ЗЗД въззивният съд е направил извод, че в случая не става въпрос за определяне на стойността на възложени за извършване на СМР : посочената в т.1.2 на договора сума от 6 300 000 лв. не е обща стойност на задължението за учредяване на правото на строеж и на подлежащи на изпълнение от купувача СМР, срещу която цена да е уговорена продажбата на земята, а е само правна и стойността идентификация на обектите, които е трябвало да бъдат предмет на задължението на купувача за учредяване на правото на строеж и за довършване на обектите, предмет на суперфицията. Според договора насрещната престация на купувача включва : платената сума от 2 300 000 лв. и задължението /като собственик на земята/ да учреди в полза на продавача правото на строеж по отношение на обекти, които са определяеми съобразно показатели, описани в договора и да довърши изграждането им. Страните не са посочили дължима сума на това право на строеж, която допълнително да бъде платена от суперфициарния приобретател на собственика на земята, не е посочена и дължимата цена на подлежащите на извършване от ищеца СМР при довършване на обектите, по отношение на които е учредено право на строеж. Според апелативната инстанция, както стойността на уговореното прехвърляне на правото на строеж, така и стойността на СМР са били калкулирани /страните са ги имали предвид/ още при определяне на цената на правото на собственост върху земята, посочена в чл.1.1 от договора за продажба. Дължимата от продавача престация е прехвърлянето на правото на собственост върху земята и стойността на тази доставка е получаване на сумата от 2 300 000 лв., безвъзмездното придобиване на правото на строеж и довършване на обектите по отношение на които е учредено. Всяка от страните е била длъжна да издаде фактура за собствената си доставка, което е и било съответно направено. От тук е направен извод, че след като [община] не е имало основание да издава фактура или дебитно известие към първоначалната фактура за допълнително извършена доставка на такава част от земята , която да е на стойност 4 508 400 лв. без ДДС и задължението за начисляване на ДДС, не е налице причинна връзка между издаването на такава фактура / дебитно известие/ и твърдяната от ищеца вреда. Ответникът не може да отговаря за вреди, настъпили от неизпълнение на липсващо договорно задължение, за фактуриране на друга цена на земята, различна от посочената в чл.1.1 от договора за продажба.
Настоящият състав на Търговска колегия, първо отделение намира че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос: каква е действителната воля на страните в договора от 22.10.2007г. относно продажната цена на земята, установена чрез тълкуване при спазване на изискванията на чл.20 ЗЗД, е по принцип значим за делото въпрос. Същевременно обаче, изводите на Пловдивския апелативен съд за неоснователност на главния иск са в резултат на конкретна преценка на правнолеревантните факти и доказателствения материал по делото, при отчитане и тълкуване на конкретните клаузи, обективирани в договорите от 22.10.2007г. / за продажба на правото на собственост/ и от 14.05.2009г. /за учредяване на право на строеж върху недв. имот/. Тълкуването на договора е част от решаващата дейност на съда по същество, като отговорът на въпроса предполагат проверка на правилността на въззивното решението. Съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставените правни въпроси трябва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, като основанията за допускане на обжалването, са различни от основанията по чл.281, т.3 ГПК. Евентуалните грешки на съда представляват основание за отмяна на решението съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване. В случая отговорът на въпроса, както и на втория въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обявената в договора стойност на доставката, може ли да не е цената на предмета на сделката, а негова “стойностна и правна идентификация”, са обусловени от приетите от съда факти, поради което не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, което не налага обсъждане на съдебните решения по чл.290 ГПК по приложението на чл.20 ЗЗД.
Въпросът безвъзмездното предаване и съгласието на надарения да приеме даденото му безвъзмездно, съществен елемент ли е от сделката по чл.225 ЗЗД и какви са последиците от договора за дарение не е обуславящ изхода на делото правен въпрос, доколкото съдът не се е произнасял по съществените елементи от фактическия състав на договора за дарение и какви са последиците от липсата на съгласие за сключване на договора. Съдът се е произнесъл по въпроса какви са били насрещните задължения по този договора за продажба на продавача и купувача, и от там имала ли е задължение по договора [община] да издаде нова фактура за цената на земята, за да се прави преценка за причинна връзка между търсената от ищеца вреда и неиздаването на фактура. Независимо от горното, доколкото по приложението на чл.225 ЗЗД има формирана съдебна практика, не е налице и допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Формалното позоваване на закона само по себе си не е достатъчно да се допусне въззивното решение до касационно обжалване на основание този допълнителен критерий.
Процесуалноправните въпроси:1.решението на първоинстанционния съд, който след като е уважил главния иск се е произнесъл по евентуалния, без да е настъпило условието за произнасяне по него недопустимо ли е, неправилно ли е или не страда от никакъв порок. 2. ако е недопустимо решението, при въззивна жалба срещу главния иск, въззивният съд следи ли служебно да отмени решението по евентуалния иск, респективно алтернативния иск, 3. разпоредбата на чл.271, ал.2 Г ПК приложима ли е при разглеждането на алтернативно предявените искове, са значими за процеса по принцип, но не са обуславящи за конкретното дело. Според правната теория и съдебна практика вътрешнопроцесуално условие за произнасянето по евентуално съединен иск, респ. алтернативно предявен иск, е отхвърлянето на главния иск, респ. отхвърлянето на единия от алтернативно предявените искове. Въпросът за произнасяне по евентуално съединения иск е разрешен от въззивния съд при точното приложение на процесуалния закон и конкретно на чл. 271, ал. 2 от ГПК, съгласно който, при отмяна на първоинстанционното решение по главния иск, се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл и при съобразяване на задължителната съдебна практика ТР №1 от 4.01.2001г. по т.дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС. В случая ищецът не е упражнил правото си на жалба срещу решението на първоинстанционния съд, с който са отхвърлени евентуално съединените искове. Тъй като правният интерес от обжалване на решението в тази му част е на ищеца, поради негативния за него резултат на решението, решението на първоинстанционния съд е влязло в сила. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася по допустимостта на решението само в обжалваната част. Недопустимо е чрез касационното обжалване да се извършва преценка на допустимостта на решение на първоинстанционен съд, когато силата на пресъдено нещо е произвела своето действие за страните.
Независимо от горното, не е налице допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позоваването само на закона, без да са изложени аргументи съобразно критериите в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС по тълкуването на нормата, не е достатъчно основание за допускане касационното обжалване на въззивното решение. Отделно това по поставените от касатора въпроси има задължителна съдебна практика.
С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника по касация ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер 14 133 лв. при съобразяване на разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 във връзка с чл. 9, ал.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В заключение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен обжалване.
Водим от горното ВКС, ТК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1456 от 17.12.2012г., постановено по т.д. № 804/2012г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма] – Пловдив да заплати на [община] юрисконсултско възнаграждение в размер на 14 133 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: