О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
гр. София, 30.04. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 3400/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. П. Г., [населено място], [община], чрез процесуалния му представител адвокат Г. М., срещу въззивно решение № 31 от 26.04.2017 г. по в. гр. д. № 55/2017 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Поставят се следните въпроси : 1.Дали с факта на трасиране на имота се установява владение над него; 2. Следва ли да се кредитират показания на свидетел от нотариално производство, осъждан на основание чл. 209, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 2б НК; 3.Следва ли да се кредитират показания на свидетел от нотариално производство, който е баща на управителя на ответното дружество. Посочва се, че въззивното решение е постановено при неизпълнение на служебното задължение на въззивния съд да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при докладване на делото и при липса на разпределена доказателствена тежест между страните на основание чл.146, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, ВКС, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, решение № 16/2014 г. по т. д. № 1187/2013 г., ІІ т.о., ВКС, решение № 108/2013 г. по гр. д. № 814/2012 г., І г.о., ВКС, решение № 307/2012 г. по гр. д. № 284/2011 г., ІІ г.о., ВКС, решение № 328/2010 г. по гр. д. № 158/2009 г., ІV г.о.
Ответниците по касационната жалба [фирма], [населено място], и Г. И. Т., [населено място], не взимат становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 73/2016 г. постановено по гр. д. № 154/2016 г. по описа на Районен съд – Тополовград, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Н. П. Г. иск за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място], и Г. И. Т., [населено място], [община], че ищецът е собственик на основание давностно владение на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ 68583, а именно: 5300/9499 идеални части от нива от 9499 кв.м., VІІ категория, в местността „Вети лозя”, имот № 199030 по КВЗС, при подробно описани граници, ведно с около 457/522 идеални части от сграда с площ от 522 кв.м./силажна яма/, като имотът е образуван от имоти № 199027 и № 199026 /5300/9499 идеални части от имота представлява нива от 5300 кв.м., VІІ категория в местността „Вети лозя” и имот №199027 по КВЗС в землището на [населено място].
Въззивният съд приел, че с решение № СР473/23.02.2001 г. на ПК – Т. на наследниците на И. Д. Ф., бивш жител на [населено място], починал на 29.06.1943 г., сред които наследници е ответникът Г. И. Т., е възстановена собствеността върху недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], [община], представляващ нива от 5,300 дка, м. „Вети лозя”, имот № 199027 по КВСЗ. В удостоверение за наследници не фигурира името на ищеца Н. П. Г.. Ответникът Г. И. Т. се е снабдил с нотариален акт № 54/2014 г. за собственост по давностно владение на процесния имот,а с нотариален акт № 55/2014 г. е продал същия на [фирма]. Дружеството е придобило по силата на договор № 57/10.09.2014 г. за покупко – продажба на недвижим имот частна общинска собственост, нива, находяща се в землището на [населено място], [община], представляваща поземлен имот № 199026 по КВСЗ с площ от 4,199 дка, м. „Вети лозя” /съседен на процесния имот № 199027/. С констативен нотариален акт № 187/2014 г., съставен на основание чл. 587, ал.1 ГПК, дружеството е признато за собственик на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], [община], а именно: силажна яма с площ от 522 кв.м. от които 451 кв.м., изградени и попадащи в имот № 199027 по КВЗС, представляващ нива от 5,300 дка, в местността „Вети лозя” и 71 кв. м. изградени и попадащи в имот № 199026, представляващ нива от 4,199 дка, в местността „Вети лозя”, без земята върху която е изградена силажната яма. По инициатива на дружеството е извършено трасиране на имоти с № 199026 и № 199027 като двата имота са обединени в имот с № 199030 с площ от 9,499 дка. Съдът е констатирал, че към настоящия момент имот № 199027 е част от имот с № 199030 със собственик [фирма], който го е декларирал като свой и в данъчната служба на общината. Ищецът не е доказал упражняването на фактическа власт върху процесния имот в продължение на изискуемия от закона 10 годишен срок – непрекъснато, несъмнено и явно, с намерение за своенето му, доведено до знанието на ответниците, респ. до знанието на наследниците на И. Д. Ф. /на които имотът е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ/. Съдът е констатирал противоречие в свидетелските показания относно началния момент на твърдяното от ищеца завладяване на имота. В тази връзка е обсъдил показанията на свидетелите М., А. и К., които са твърдяли, че Г. е започнал да отглежда животни в стопанския двор на [населено място] през 2005 г. и на свидетелите Н. и К., според които Г. се е върнал да живее и да отглежда крави в през зимата на 2007 г. Прието е, че не е установено, че още с връщането си в [населено място], Г. е установил фактическа власт върху процесния имот № 199027. Той носи тежестта да докаже, че е придобил право на собственост върху процесния имот чрез давностно владение и не е провел пълно доказване на релевантните за спора факти, поради което без значение по делото е неявяването на ответника Г. И. Т. в насроченото по делото открито съдебно заседание, за да отговори на поставените от ищеца въпроси.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Така, както са формулирани, поставените от касатора въпроси са неотносими. Те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и изхода на делото, поради което не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основният извод на въззивния съд е, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал да е осъществил владение по смисъла на чл. 79 ЗС, съответно завладяване на идеални части от процесния имот чрез твърдяната от него „окупация“. Не е доказано да са осъществени елементите от фактическия състав на придобивната давност, а именно: упражняване на фактическата власт върху процесния имот повече от 10 години /corpus/, явно, непрекъснато, несъмнено и спокойно, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост и при намерение за своене, което да е доведено до знанието на собственика /animus/, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че владеещият упражнява собственически правомощия в пълен обем за себе си. Изводите на въззивния съд за липса на владение са направени след обсъждане на всички доказателства по делото /свидетелски показания и констативни нотариални актове за собственост/ в тяхната съвкупност, с оглед спорните по делото факти и в съответствие с ТР № 4/2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г., ОСГК, ВКС. С него се приема, че позоваването на придобивна давност има за последица придобиване на правото на собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС. В случая ищецът не е доказал владението, упражнявано в изискуемия от закона срок. В тази връзка са ценени и титулите за собственост на ответниците, съобразно доказателствената си сила и задължителните указания, дадени в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, ВКС. В последното се приема, че констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /чл. 483, ал. 1 ГПК /отм.// притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, в което се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. В тежест на ищеца, който не се е легитимирал с титул за собственост на процесния имот /съответно не е доказал придобиването му по силата на упражнено от него давностно владение/, е да опровергае констатациите на нотариуса и да докаже несъществуването на признатото в полза на ответниците права, което не е сторено. По въпросите, касаещи кредитирането на свидетелските показания, следва да се има предвид, че въззивният съд след обсъждане на показанията в решаващите изводи е приел, че от тях /всички, в т.ч. и на водените от ищеца свидетели/ не се установява начален момент на твърдяното владение, както и че то е упражнявано върху процесния имот.
В останалата си част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа касационни оплаквания по съществото на спора за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение. Те касаят преценката и обсъждането на доказателствата по делото, съответно обосноваността на изводите на съда, и не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г., обосноваващи прилагане на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Те са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Приложената съдебна практика е неотносима. Същата е във връзка с оплакванията на жалбоподателя за извършени от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 31 от 26.04.2017 г. по в. гр. д. № 55/2017 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: