11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
София, 02.04.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3981/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Транзакт Юръп“ ЕАД, подадена чрез адвокат В. от САК, срещу въззивно решение № 1758 от 11.07.2019г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 5323/2018г., с което e потвърдено решение № 1569 от 12.03.2018г., постановено по гр.дело № 4047/2016г. на Софийския градски съд, ГО, 3 състав и „Транзакт Юръп“ ЕАД е осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Б. Я. А. сумата 8 050 лева разноски по делото. С първоинстанционното решение е признато за установено на основание чл.422 вр.с чл.415 вр.с чл.124 от ГПК, че „Транзакт Юръп“ ЕАД дължи на Б. Я. А. сумата 325 711, 79лева, представляваща незаплатено възнаграждение за процесуално представителство по 14 броя съдебни и изпълнителни производства, ведно със законната лихва, считано от 04.11.2015г. до окончателно плащане и дружеството е осъдено да заплати на ищеца сумата 22 455,64 лева разноски по делото.С определение № 20484/01.10.2018г., постановено по гр.дело № 4047/2016г. на СГС, ГО, 3 състав, е изменено решение № 1569/12.03.2018г. в частта за разноските, като дружеството е осъдено да заплати на ищеца разноски в общ размер 21 078,47 лева, от които 13 028,47 лева за държавна такса и 8 050 лева за адвокатско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на иска. Претендират се разноски и се релевира възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.) „Определяем ли е или не размерът на адвокатското възнаграждение, договорено между страните под формата на резултативен хонорар, съгласно чл.36, ал.4 ЗАдв, като процент от събрана сума по изпълнително производство, предвид факта, че всяко изпълнително производство има конкретно определен материален интерес с оглед на изпълнителния титул, въз основа на който е образувано?“, 2.) „Договореният между клиент и адвокат резултативен хонорар (възнагаждение за успех) под формата на парична сума, която следва да бъде изчислена като процент от събрана парична сума по изпълнително производство, представлява ли „дял от предмета на защитавания от адвоката правен спор“ или „дял в натура“ по смисъла на чл.15 от Етичния кодекс на адвоката?“, 3.) „Противоречи ли на материалния закон клауза в договор за правна защита и съдействие, според която страните се съгласяват дължимото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство да бъде определяно и заплащано като парична сума, изчислена като процент от ефективно събрана парична сума по изпълнително дело, без изрично в договора да е посочен размера на сумата?“ Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с ТР на ОСГТК по т.д.№6/12г. и с решението на ВКС, трето гражданско отделение, по гр.д.№ 653/12 г. Евентуално поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по тези въпроси поради непълнота на правната уредба. Поставя и въпросите – 4.) „Протоколът, обективиращ решението на адвокатския съвет, с което се замества волята на страните относно размера на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.36, ал.3 ЗАдв. обвързващ ли е за съда , при наличие на изрично и своевременно заявено оспорване на съдържанието на този документ, съответно съдът длъжен ли е в тази хипотеза да открие производство по чл. 193 ГПК и да се произнесе по оспорването, респективно да го обсъди в мотивите си?“ и 5.) „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди всички наведени от страните искания, доводи, твърдения, възражения и защитни позиции и следва ли да изложи мотиви относно приемането/неприемането на всяко от тях, както и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства и да направи самостоятелна преценка?“ Сочи, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос като твърди противоречие с ТР№5/ № 5 от 14.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС, както и с решения на ВКС по приложението на чл.193 ГПК, а в евенуалност – т.3 на чл.280 ГПК, с твърдение за липса на съдебна практика. Във връзка с втория въпрос – №5 по изложението, сочи чл.280 т.1 ГПК поради противоречие с решения на ВКС.
Ответната страна Б. Я. А., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат А. Ц. Г., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване в размер 8050лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявен е от Б. Я. А. против „Транзакт Юръп“ ЕАД иск с правно основание чл.422 ГПК да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 325 711, 79лева, ведно със законната лихва, считано от 04.11.2015г. до окончателно плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 67490/2015г. по описа на СРС.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск по чл.422 ГПК, в производството, по който ищецът цели да установи, че ответникът му дължи парична сума, представляваща неизплатени адвокатски възнаграждения по 14 съдебни производства, по които ответното дружество е било страна, а ищецът е бил негов процесуален представител, чийто размер е определен на основание чл.36, ал.3 ЗАдв от АС при АК-П., по искане на адвоката и за която сума има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
Приел е, че уважаването на иска по чл.422 ГПК предполага доказване кумулативното наличие на няколко предпоставки, а именно: между страните през процесния период да е съществувало валидно облигационно правоотношение; ищецът да е изправна страна по последното и да е изпълнил своите задължения; ответникът да не е извършил дължимата насрещна престация; да е налице изпадане в забава – т.е. вземането да е изискуемо; че съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения или в хода на производството по иск по чл.422 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че спорното право е възникнало, а в тежест на ответника е да установи фактите, които го погасяват, изключват или унищожават, тоест ответникът следва да проведе насрещно пълно и главно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици.
Посочил е, че отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по Закона за адвокатурата, който принципно предвижда дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор (чл. 36, ал. 2 ЗАдв); че за разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в писмена форма (устното упълномощаване е само по изключение – чл. 25, ал. 1 ЗАдв), за договора между адвокат и клиент не е предвидена писма фирма; че съгласието между адвокат и клиент е валидно и ако не е оформено писмено; че въпросът дали договорът по чл. 36 ЗАдв е сключен писмено и дали доказателства за наличието му са представени по делото, по което адвокатът се е задължил да оказва правно съдействие, няма отношение към въпроса възникнало ли е задължение за клиента да плати адвокатско възнаграждение и изискуемо ли е то; че възнаграждението е дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие, или когато е сключен в писмена форма, но възнаграждението не е уговорено по размер; че в отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл.36, ал.1 ЗАдв; че при липса на договор или когато страните по договора не са определили размера му, то възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения; че в тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди възнаграждение, определено по Наредбата, а Законът за адвокатурата и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл.36, ал.3 ЗАдв; че съдът не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне – в този смисъл се е позовал на приетото в решение № 102 от 16.07.2018г. по гр. д. № 3762/2017г., III ГО на ВКС, решение № 208 от 22.06.2015 г. по т. д. № 3961/2013г., ІІ ТО на ВКС, решение № 236 от 24.10.2017г. по гр. д. № 576/2017 г., IV ГО на ВКС.
Съдът е посочил и това, че според чл. 37 от Закона за адвокатурата, за вземанията си, които произтичат от неизплатени възнаграждения и разноски, адвокатът може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал.1 ГПК независимо от техния размер. Затова допустим и предявен при наличие на правен интерес е както осъдителен иск по общия исков ред, така и специалния установителен иск по чл. 422 ГПК относно дължимо адвокатско възнаграждение от представлявания на упълномощения от него процесуален представител по дело, по което нямат сключен договор за правна помощ, определено от Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал.3 ЗАдв.
След анализ на доказателствата, доводите и възраженията на страните, съдът е обосновал извод, че в конкретния случай е установено изрично възлагане от ответника на ищеца да осъществи процесуално представителство по 14 броя съдебни производства. Посочил е, че видно от представените многобройни пълномощни, ответникът е упълномощавал многократно ищеца да осъществява процесуално представителство по заповедни, искови и търговски дела, инициирани от дружеството срещу ответниците И. Г. Т., „М. Медия Груп“ЕАД, „Балмакс“ ЕООД и М. А. С.. Счел е за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че по делото няма представено нито едно изрично пълномощно, въз основа на което ищецът като адвокат да е натоварен да извършва процесуални действия по конкретно дело. Посочил е, че преценката за съответствието между извършеното от пълномощника правно действие и волята на упълномощителя се извършва във всеки отделен случай съобразно очертаните в пълномощното граници на представителната власт. С оглед общите правила за валидност на сделките и доколкото по своето естество упълномощаването е едностранна сделка и към нея, по силата на чл. 44 от ЗЗД, намират съответно приложение правилата относно договорите, е необходимо да има яснота относно страните, предмета и правата и задълженията, които да индивидуализират конкретното правоотношение чрез съществените му белези. В случая, пълномощните с рег. № 15510 от 05.11.2009г., с рег.№ 7250/07.12.2010г., с рег.№574/20.02.2012г. и пълномощно с рег.№ 4260/26.09.2013г., с които изпълнителният директор на „Ти Би Ай Кредит“ЕАД – предишното наименование на отвеника, е упълномощил ищеца – адвокат от Софийска адвокатска колегия, да представлява дружеството пред всички съдилища в РБ и пред частни съдебни изпълнители и да образува заповедни и искови производства, по които дружеството е страна, както и да образува изпълнителни производство и извършва изрично изброени процесуални действия, са писмени, с нотариална заверка на подписите и няма спор относно авторството на изявленията от страна на упълномощителя, както и по отношение на личността на пълномощника. Намерил е, че в пълномощните точно и ясно са посочени и правните действия, които пълномощникът може да извършва от името на упълномощителя, тези действия са така описани, че е видна недвусмислената воля на упълномощителя да бъде представлявано дружеството пред съдилищата и пред съдебните изпълнители в РБ, да се образуват от името на дружеството искови, заповедни и изпълнителни дела и да се извършват процесуални действия до приключването им. Приел е за безспорно, че ищецът, в качеството си на процесуален представител на ответника, е извършвал процесуалните действия, за които е бил упълномощен-подготвял и подавал заявления за издаване на заповед за изпълнение и е образувал искови производства, като е подготвял и подавал искови молби; че по делото не са представени доказателства, въз основа на които да се направи обоснован извод, че между страните по спора е налице писмен договор за правна защита и съдействие по посочените искови и заповедни производства, в който размерът на адвокатското възнаграждение да е конкретно определен; че ответникът е представил консултантски договор, сключен на 14.02.2006г., който обаче е сключен между трети за спора лица – две търговски дружества, едното от които е представлявано от ищеца ; че в този договор не се съдържа твърдяната от ответника уговорка за конкретно възнаграждение по процесните 14 съдебни производства, нито самият договор препраща към правоотношения по обсъдените пълномощни, по които упълномощител е ответника; че по делото не са ангажирани каквито и да е доказателства, установяващи, че ищецът и ответното дружество са постигнали съгласие относно размера на адвокатското възнаграждение на ищеца по 14-те съдебни производства; че такъв извод не следва и от допълнително споразумение № 4 от 06.03.2014г.,подписано от ищеца в качеството му на адвокат -представител на дружеството „Буллойерс“ ООД, и към което не са представени цитираните в него 4 броя приложения, за да се направи преценка за действителната воля на страните – кои съдебни производства са приключили, кои са висящи и по кои остава да се дължи адвокатско възнаграждение, за да се приеме, че именно с това споразумение, ответното дружество и адв. Я. са постигнали съгласие за размера на адвокатското възнаграждение. Посочил е също, че в представения договор за процесуално представителство от 23.10.2014г., дори да се приеме, че е сключен от името на адв. Б. А. и че касае процесуалното представителство по дела, водени срещу конкретно посочените четиримата длъжници на ответника, също не се съдържа определен по размер адвокатски хонорар. В този документ е посочено, че възнаграждението на адвоката се определя като процент от събрана сума и се дължи в 30 дневен срок от получаването й от дружеството.
Въззивният съд е посочил, че според чл. 36, ал. 4 ЗАдв възнаграждението на адвокат може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес, т. е. възнаграждението трябва да е определено или определяемо като стойност върху защитения интерес. Същият текст е възпроизведен в чл.14, ал.5 от Етичния кодекс на адвоката, но с допълнението в чл.15, че адвокатът няма право преди приключване на делото да сключва с клиента си споразумение, с което размерът на адвокатското възнаграждение се определя като дял от предмета на защитавания от адвоката правен спор. И без тази изрична забрана смисълът на разпоредбата е ясен – възнаграждението трябва да има стойностно изражение – абсолютна сума или процент от определен материален интерес. То не може да бъде дял в натура от предмета на защитавания от адвоката спор, определен със споразумение преди приключването на делото. Тази извод следва и от чл. 46 ЗАдв, съгласно който адвокатът не може лично, чрез подставено лице или със скрит пълномощник да сключва каквито и да е сделки със своя доверител относно предмета на делото. При това положение да се направи извод, че ищецът и ответникът са постигнали съгласие за размера на адвокатското възнаграждение на адв. Я. и че адвокатът е приел, че възнаграждението му по 14-те съдебни производства ще бъде процент от събрана сума, без изрично да е посочен размера на сумата, би било необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.
Предвид изложеното САС е намерил за установено, че ответникът е натоварил ищеца да извърши правни действия, насочени към образуване на искови и заповедни производства за събиране на дължими на ответното дружество суми, чрез подаване на заявления за издаване на заповед за изпълнение и предявяване на искове и осъществяване на процесуално представителство в полза на ответника; че от обсъдените доказателства е установено категорично, че страните по делото са били обвързани от валидна облигационна връзка, разкриваща белезите на договор за поръчка, и в частност неформален договор за правна помощ, в изпълнение на който ищецът е предприел съответните действия; че неформалният договор е сключен между страните за процесуално представителство, включващо както явяване в съдебни заседание по конкретните дела, така и изготвяне на съдебни книжа и заявления за издаване на заповеди за изпълнение и извършване на всички процесуални действия, насочени към защита правата на ответника с цел благоприятен изход в заповедните или исковите производства; че не намира опора в материалите по делото, но и ответникът дори не въвежда довод, че оттеглянето на пълномощните е по основателни причини и че от това следва, че на адвоката се дължи не цялото възнаграждение, а само според действително извършеното съобразно чл.26, ал.2 от ЗАдв; че от принципа pacta sund servanda следва, че оттеглянето на пълномощието, което по същество влече след себе си и развалянето на договора за адвокатска защита и съдействие, ще бъде по основателни причини, когато е наложено от някаква форма на неизпълнение или друго недобросъвестно поведение от страна на адвоката, а по делото не се твърди, нито от доказателствата се установява недобросъвестно поведение и злоупотреба с доверие от страна на адв. Я.; че със своето процесуално поведение адвокатът е насочил усилията си не само към образуване на заповедните и искови производства, но е предприел и извършвал процесуални действия, като е положил дължимата грижа за правилния и срочен ход на делата. Приел е и това, че с оглед специфичния характер на иска по чл.422, ал.1 от ГПК, съдът е длъжен да се ограничи до проверка за наличието на основанията за възникването, съществуването и изискуемостта на вземането такива, каквито са въведени от ищеца преди това в заявлението по чл.410 от ГПК; че в настоящия случай, с оглед установената липса на договор за правна защита в писмена форма с уговорено в него адвокатско възнаграждение, приема, че страните са обвързани с друго облигационно отношение със същия предмет, произтичащо от Решението на Адвокатския съвет към Адвокатската колегия –П.; че според чл.36, ал.3 ЗАдв при липсата на договор за правна защита и съдействие, в който да е посочен размерът на адвокатското възнаграждение, по искане на адвоката или на клиента адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет и поради това решението на Висшия адвокатски съвет се издава, за да замести волята на страните по отношение размера на възнаграждението и определеното по този ред адвокатско възнаграждение създава облигационно задължение, каквото възниква и от договора за правна помощ между повереника и адвоката; че с обсъждането по делото на наличието или липсата на сключен писмен договор между страните, отговаря на оплакванията във въззивната жалба и не излиза извън предмета на делото, а и обсъждането се налага именно за да се установи дали източникът на задължението на ответника е именно основанието, посочено от ищеца в подаденото от него заявление по чл.410 от ГПК, или друго такова, като например твърдението на ответника, че с ищеца са договорили в даден момент размера на адвокатското възнаграждение.
Обосновал е извод, че ответникът дължи заплащане на адвокатско възнаграждение на ищеца именно въз основа на решението на Адвокатския съвет при АК-П.; че това решение е взето въз основа на заявените едностранно от ищеца обстоятелства и представените от него доказателства към молбата му до Адвокатския съвет, които обаче съдът приема за доказани в настоящото производство с участието на ответника, а именно- възникването на облигационното отношение и изпълнението на задълженията по него от страна на ищеца, и второ – адвокатско възнаграждение по процесните дела в общ размер 325 711,79 лева (като част от тази сума е претендирана и със заявлението по чл.410 от ГПК и за която сума е издадена заповедта за изпълнение). В решението на Адвокатския съвет не е обсъждано, съответно не е отчетено, наличието на договори за правна защита и съдействие по останалите 7 съдебни производства, каквито доказателства се представиха в производството по чл.422 ГПК (заради които и ищецът е оттеглил исковите претенции по отношение на тези седем дела). Сумата 325 711,79 лева се дължи ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК – 04.11.2015г. до окончателното плащане.
По повод оплакването във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неоткриване на производство по чл. 193 ГПК относно оспорване съдържанието на т.5 от Протокол № 12/29.10.2015г. на АС при АК-П., САС е намерил същото за неоснователно. Отбелязал е, че в отговора на исковата молба такова оспорване е изрично заявено, но както е посочено в мотивите към ТР № 5/2012г. от 14.11.2012 г.по тълк.дело № 582012г. на ОСГТК на ВКС целта на производството по оспорване истинността на документ по чл.193 и чл.194 ГПК е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото – формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност. В случая е пиел, че представеният по делото Протокол № 12/29.10.2015г. в частта относно т.5 представлява официален диспозитивен документ и при заявеното оспорване на съдържанието на т. 5 от документа, а не на неговата автентичност, не следва да се открива производството по чл.193 ГПК.
За неоснователно е приел и възражението на ответника, че уговореното с договор за правна защита и съдействие от 20.09.2010г. възнаграждение в размер 20 000 лева по т.д. № 118/2010г., е погасено по давност. В тази връзка е посочил, че когато конкретното вземане за адвокатско възнаграждение не е определено по размер, както е в случая, същото става изискуемо от момента на неговото определяне – в случая размерът на възнаграждението на адв. Я. по т.д. № 118/2010г. е определен на 2.10.2015г. с решението на Адвокатския съвет към АК-П. и от този момент е станало изискуемо.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Първите три въпроса по изложението не обуславят решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Въпросите са поставени в контекста на становището на касатора за установените по делото факти, каквито съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Решаващият извод на съда е за липса на договор за правна защита в писмена форма с уговорено в него адвокатско възнаграждение ; че страните са обвързани с друго облигационно отношение със същия предмет, произтичащо от Решението на Адвокатския съвет към Адвокатската колегия –П.; че ответникът дължи заплащане на адвокатско възнаграждение на ищеца именно въз основа на решението на Адвокатския съвет при АК-П.. Изложените от съда съображения във връзка с поставените въпроси са в отговор на възраженията на страните и в подкрепа на основния решаващ извод за липса на договор с уговорено възнагаждение. В този смисъл какъвто и отговор да се даде по тях не би се обосновал различен краен резулат. Същевременно отговорът на тези въпроси предполага преценка на събраните доказателства и на установените по делото факти, което не може да се извърши в тази фаза на поизводсвото.
Не е налице основание за достъп до касация и във връзка с останалите два въпроса. Официалните диспозитивни документи се ползват се съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК с материална доказателствена сила относно удостоверените обстоятелства. В случая правопораждащият юридически факт – решението на компетентния орган за определяне на дължимото възнаграждение, не е свидетелстващ, а диспозитивен документ, както е приел въззивният съд. Като такъв той може да бъде оспорван относно неговата автентичност, но не и относно съдържанието му, което съставлява волеизявление на орган. Поради това приложените решения от касатора, в които е изразено становище относно доказателствената сила на частни свидетелстващи документи, не установяват противоречива съдебна практика. В теорията и практиката няма спор, че официален диспозитивен документ подлежи на оспорване само ако е неистинен. Ако признатите в него права не съществуват в действителност, достатъчно е доказването на съответните правопроизводящи или опорочаващи факти, така че при спор относно верността на отразеното в тях не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК, като всяка от страните може да доказва с всички доказателствени средства твърденията си. Нормите са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а многобройната и трайна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване според настоящия състав. Предвид това не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и във връзка с последния въпрос, поставен в изложението. Формулираният въпрос за задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл. 280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т. 1 на чл. 280 ГПК. Съдът не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса съдебна практика на ВКС, в това число и посочената от касатора. Не се установява противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 8050лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в посочения размер и е реално заплатено. Същото е към минимума по Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, поради което възражението за прекомерност е неоснователно.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1758 от 11.07.2019г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 5323/2018г.
ОСЪЖДА „Транзакт Юръп“ ЕАД да заплати на Б. Я. А. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 8050лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: