5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
София, 21.04.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2633 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника [фирма], [населено място] против Решение № 186 от 14.07.2016г. по в.т.д.№ 251/2016г. на Апелативен съд В. в частта за отмяна на решението по т.д.№ 14/2015г. на ОС варна и осъждането на дружеството да заплати та ищеца Т. А. Ч. сумата 15 525.85лв. – неиздължена част от предоставен заем по договор от 17.10.2002г.; сумата 13 307.80лв. – договорна лихва, дължима за периода 17.10.2002г. – 17.10.2012г. на основание чл.2 от същия договор; както и сумата 20 616.77лв. – договорна лихва за периода 18.10.2012г. – 18.12.2014г. на основание чл.4,ал.3 от същия договор. Решението в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в отхвърлителната част е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа, че в решението не са изложени мотиви и е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.266 ГПК. Конкретни касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК не са изложени. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните. Твърди се противоречие с т.19 на ТР № 1/04.01.2001г. ОСГК на ВКС и цитирани решения по чл.290 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд не обсъдил доводите, че сключеният по-късно – на 17.04.2003г. договор /между Т. Ч., П. О. и И. О./ дава основание за извод, че с него е „отречена характеристиката на заемно задължение, произтичащо от предаването на договорената сума пари”; че от чл.3 от същия е видно, че складът, за чиято покупка ищецът твърди, че е предоставил заемните средства, не е бил заплатен; че договорките в чл.3 и 4 от по-късно сключения договор не кореспондират с договорките в процесния договор за заем; че последният не е породил валидна облигационна връзка поради липсата на валидно взето решение от О. на [фирма], по силата на което ищецът има правомощия да договоря сам със себе си по предоставянето на дружеството на заемни суми. Поставени са и материалноправни въпроси, по които допълнителна предпоставка не е посочена: 2/ За възникване на валидно задължение по договор за заем между лице – съдружник в дружеството и самото дружество, необходимо ли е изрично решение на О.; 3/ За валидното възникване на обременително задължение на дружеството по силата на пълномощно, необходимо ли е изрично решение на ОС и изрично пълномощно, съдържащо в себе си взетото решение; 4/ За да породи задължение за дружеството договор за заем, следва ли същият да съдържа реална уговорка за предоставяне на сума или е допустимо да бъде поето задължение под условие. Поставени са и процесуалноправни въпроси, по които допълнителната предпоставка е по т.1 на чл.280 ГПК с позоваване на цитирани решения по чл.290 ГПК: 5/ С оглед на обстоятелството, че предметът на доказване в едно производство се очертава от страните и конкретно доказателство е прието от първоинстанционния съд, допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изключи същото, приемайки, че то е извън предмета на доказване; 6/ Допустимо ли е въззивният съд да възприеме, че вече приети доказателства, въз основа на които са формирани мотивите и убеждението на първоинстанционния съд, са ирелевантни за делото; 7/ С оглед ограничения въззив, допустимо ли е въззивният съд да приеме, че вече приети доказателства, въз основа на които са формирани мотивите и убеждението на първоинстанционния съд, са ирелевантни за производството, при положение, че такова оспорване липсва във въззивната жалба. По последния процесуалноправен въпрос: 8/ Допустимо ли е съдът да остави без уважение доказателствените искания на страната поради процесуална преклузия, а в последствие да мотивира решението си именно на новите твърдения, наведени във въззивната жалба, допълнителна предпоставка не е посочена.
В писмен отговор Т. А. Ч. оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че съдилищата са сезирани обективно съединени искове с правно основание чл.240 ал.1 и 2 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД. За установено е приела, че на 15.10.2002г. е било проведено общо събрание на съдружниците в [фирма], [населено място] /Т. Ч. и П. О., притежаващи целия капитал на дружеството/, на което е взето решение [фирма] да закупи за сумата от 40 000лв. склад, построен върху имот пл.№ 30 по плана на Ю. промишлена зона в [населено място], собственост на [фирма]; че за финансиране на покупката, съдружниците са възложили на ищеца осигуряване на необходимите средства в размер на 45 000лв., включващи нотариални такси и необходимите за ремонт на имота. Констатирано е, че съгласно решението на ОС, съдружникът Ч. е упълномощен да действа от името на дружеството, като сключи договор за заем, вкл. и сам със себе си и да договори условията за връщане на заема, но за период не по-малък от 10 години от получаването му. Прието е, че в изпълнение на взетите решения, на 17.10.2002г. е сключен процесният договор, по силата на който заемодателят Т. Ч. е предоставил на [фирма] сумата от 45 000лв. за покупка и ремонт на склада като в чл.6 е посочено, че договорът има силата на разписка, с която се потвърждава, че сумата е дадена в брой на кредитополучателя, а в чл.3 е договорена лихва в размер на 11 % годишно; кредитополучателят се задължил да погаси заема и дължимата лихва в срок до 10 години, считано от 17.10.2002г.; при забава след този срок страните се договорили да бъде заплащана лихва в размер на 33 % годишно върху целия размер на остатъка от неиздължената сума от главница и лихви, считано от 18.10.2012г.; съгласно чл.5 от договора, при забава след договорения срок 17.10.2012г. и продължаване на тази забава повече от три години, кредитополучателят ще погаси изцяло задължението си към заемодателя чрез прехвърляне на собствеността върху недвижимия имот без вещни тежести. За беспорно е прието, че на 17.10.2002г. е изповядана прехвърлителната сделка досежно складовото помещение за продажната цена на имота 39 991,90лв. /равна на данъчната оценка/. За неоснователно е прието /при кредитиране на заключението на съдебно почерковата експертиза/ възражението на ответното дружество за неавтентичност на договора за заем и на протокола от общо събрание на съдружниците на [фирма] от 15.10.2002г. Анализирано е представеното от ответника доказателство – разходен касов ордер от 31.12.2004г., съгласно който дружеството е възстановило на ищеца „временна финансова помощ” в размер на 39 991.90лв. Мотивирана е неоснователността на твърдението на ищеца, че този документ не доказва /поради липса на номер и данни за лицето, което го е издало и подписало/ частично погасяване на заетите от дружеството средства. Изложено е, че дори документът да не съдържа изискуемите от закона реквизити, той обективира признание на ищеца за получаване на посочената в него сума, а и автентичността на писменото доказателство не е била оспорена. По тези съображения, както и въз основа на констатацията на експертизата за липсата на счетоводни данни към този момент дружеството да е разполагало със средства за заплащане на цената от други източници, както и с аргумента, че сума в същия размер е възстановена на ищеца, съставът на апелативния съд е приел от фактическа страна за доказано обстоятелството, че заемът от 45 000лв. е предоставен на ответното дружество. Посочено е, че твърдението на въззивника, че сумата от 39 991.90лв. представлява дадена от ищеца друга сума по друг краткосрочен договор за заем, е недоказано. Въз основа на заключението на приетата пред първата инстанция счетоводна експертиза е прието, че за процесния период липсва пълен счетоводен архив на дружеството, поради което не може да се установи дали и кога полученият заем е осчетоводен, но към 01.01.2003г. кредитното салдо на дружеството по сметка 499 „Кредитори” е било в размер на 39 991.90лв.; с изплащане на сумата по РКО от 31.12.2004г. в същия размер, задължението по сметка 499 е закрито. Счетено е, че другите събрани по делото доказателства – договор от 17.04.2003г. между ищеца и съдружниците И. О. и П. О., годишни данъчни декларации на ищеца за процесния период и др. стоят извън предмета на доказване, поради което не са обсъждани като ирелевантни. Възражението на ответника за нищожност на уговорените лихви поради противоречието им със закона и морала е счетено да неоснователно по изложени подробни мотиви. С оглед приетото за установено частично плащане на 31.12.2004г. на сумата 39 991.90лв. с разходния касов ордер, съставът на апелативния съд е направил изчисления, основани на разпоредбата на чл. 76,ал.2 ЗЗД – че първо е погасена лихвата, а с оставащата сума – част от главницата и към 01.01.2005г. непогасената главница е 15 939.75лв.; за периода 01.01.2005г. – 17.10.2012г. уговорената възнаградителна лихва е в размер на 13 807.81лв., а за периода 18.10.2012г. до 18.12.2014г.- възнаградителнвата лихва е в размер на 21 269.51лв. до който размер исковете за счетени за основателни.
Съставът на ВКС приема, че искането за допускане на обжалването е неоснователно:
Първият, пети, шести и седми въпроси не са правни, а са твърдения за допуснати процесуални нарушения, което изключва възможността за допускане на касационното обжалване по тях. Касационните основания не са тъждествени на основанията за допускане на касационното обжалване и не могат да послужат като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. При излагане на тезата си за игнориране на договора от 17.04.2003г., сключен между Т. Ч., И. О. и П. О., касаторът не държи сметка, че той е с неясно съдържание и без установена връзка и относимост с процесния договор за заем.
В последния /осми/ въпрос, по който не е посочена допълнителна предпоставка, касаторът визира като „нови твърдения във въззивната жалба“ евентуалното искане на въззивника Т. Ч. за частично уважаване на исковете му, ако апелативният съд прецени, че с разходният касов ордер от 31.12.2004г. е извършено частично погасяване на предоставената с договора от 17.10.2002г. заемна сума. Следователно, въпросът е некоректно поставен, тъй като евентуалното искане за частично уважаване на претенцията не е равнозначно на въвеждане в спора на „нови твърдения“.
Вторият и третият въпрос по начина, по който са поставени, не са въведени в предмета на спора. Касаторът е оспорил автентичността на решението на О. за сключването на договора за заем и за оправомощаването на ищеца да сключи договора /включително и да договоря сам със себе си/ и оспорването е прието за недоказано. При формулирането на въпросите касаторът не дължи сметка, че нито ТЗ, нито дружественият договор на „Т.” изискват решение на О. при поемане от дружеството на задължение на заемател, а и както се посочи изводите на решаващия съд са, че е взето решение от общото събрание както за сключването на договора за заем, така и за овластяването на представляващия дружеството съдружник да договаря сам със себе си.
Четвъртият въпрос е основан на тезата на касатора за недоказаност в процеса на получаването на взетата в заем сума от дружеството, която е приета от апелативния съд за неоснователна, като в обжалваното решение са изложени подробни аргументи. Въззивната инстанция не е мотивирала извод, че заемът не е реален договор и че за да възникне задължение за заемателя, не е необходимо сумата да е била предадена.
С оглед изхода на производството, касаторът следва да заплати на насрещната страна сумата 2 500лв. по приложения към отговора договор за правна защита и съдействие от 25.10.2016г., в който е отразено плащането на сумата на брой.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 186 от 14.07.2016г. по в.т.д.№ 251/2016г. на Апелативен съд В..
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на Т. А. Ч. сумата 2 500лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: