О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София, 09.05.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4507 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 866 от 21.06.2018 год. по в. гр. д. № 390/2018 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционните решение № 3636 от 20.10.2017 год. и решение № 4090 от 23.11.2017 год., двете постановени по гр. д. № 236/2017 год. на Пловдивски районен съд. С първото е допуснато да се извърши съдебна делба между З. В. Д., [населено място], от една страна, Ф. В. С., [населено място], и П. В. П., [населено място], от друга, на съсобствени недвижими имоти: 1. поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-38/05.07.2006 год. на изпълнителния директор на АК с адрес на имота: [населено място], м. „Г.“, с площ от 795 кв. м., при описани съседи; 2. 1/2 ид. ч. от дворно място с площ от 525 кв. м., съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, ведно с построения в имота 3. самостоятелен етаж от къща, представляващ имот с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-38/05.07.2006 год. на изпълнителния директор на АК с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2, с площ от 94 кв. м., с прилежащ сутеренен етаж при посочени съседи и 4. гараж с идентификатор ****, целият от 23 кв. м., находящ се в поземлен имот с идентификатор ***, при квоти по 1/3 ид. ч. за всеки от съделителите. С второто решение е оставена без уважение молба от 01.11.2017 год. с правно основание чл. 250 ГПК на молителя П. В. П. за допълване на решение № 3636 от 20.10.2017 год. по гр. д. № 236/2017 год. на Пловдивски районен съд, като е допуснато тълкуване на последното в смисъл: таванското помещение е предмет на делба само като прилежаща част на самостоятелен етаж от къща, представляващ имот с идентификатор *****, който е допуснат до делба.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 24552 от 16.08.2018 год. в срок от П. В. П., [населено място], чрез пълномощника му адв. М. К. и с касационна жалба вх. № 26021 от 10.09.2018 год. в срок от Ф. В. С., [населено място]. В касационната жалба на П. П. се поддържа, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Въззивният съд е разгледал нередовна искова молба, не се е произнесъл по искането за конституиране на собственика на другата 1/2 ид. ч. от дворното място, не е установил кръга от лица, съсобственици на имота /собственика на първия етаж и прилежащите помещения – избени и тавански/, липсва точно описание на делбените имоти, съответстващо на действителното правно положение.
В изложението, инкорпорирано в касационната жалба, се поставят следните въпроси, разрешени според касатора в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. При възражение във въззивната жалба, че исковата молба е нередовна по смисъла на чл. 129, ал. 2 ГПК, въззивният съд следва ли да извърши проверка и да се произнесе мотивирано по него, преди да разгледа по същество спора? /сочи се противоречие с решение № 41/28.05.2014 год. по гр. д. № 4330/13 год. на ВКС, ІІ г. о., решение № 74/26.05.2014 год. по т. д. № 2992/13 год. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 98/16.04.2014 год. по гр. д. № 5788/13 год. на ВКС, ІІІ г. о./; 2. Следва ли въззивният съд когато констатира, че първоинстанционният съд, многократно оставяйки исковата молба без движение, е нарушил изискването за равни възможности за упражняване права на страните, да приложи самостоятелно чл. 129, ал. 3 ГПК във фазата на въззивното производство? /разрешен в противоречие с решение № 315/07.12.2010 год. по гр. д. № 3555/08 год. на ВКС, ІV г. о./; 3. Допустимо ли е съдът в производство по съдебна делба да я допусне по отношение на посочен в исковата молба самостоятелен имот като служебно, без да е направено искане от съделителите, приеме, че същият не представлява такъв, а е прилежаща/обслужваща част от друг имот? /решение № 223/19.06.2013 год. по гр. д. № 1006/12 год. на ВКС, ІV г. о./ – твърди се произнасяне по непредявен иск; в противоречие с диспозитивното начало на ГПК съдът е приел, че се иска допускане на делба на Ѕ ид. ч. от дворното място като прилежаща част, а не като самостоятелен обект; 4. Ако въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, на което мотивите противоречат на диспозитива, дали въззивното решение е неправилно, недопустимо или нищожно поради нарушение на съдопроизводствените правила? /твърди се противоречие с решение № 355/03.10.2012 год. по гр. д. № 35/12 год. на ВКС, І г. о./; 5. Ако първоинстанционният и въззивният съд не са се произнесли по направени мотивирани искания за оставяне на исковата молба без движение и/или по нейната допустимост, а са разгледали делото в открито съдебно заседание с обявяване на окончателен доклад, дали са ход по същество и са постановили решение, нарушено ли е правото на възразилата страна /ответник/ да подаде писмен отговор по см. на чл. 131, ал. 2 ГПК при положение, че страната изрично е поискала такова произнасяне? /сочи се противоречие с решение № 281/29.11.2017 год. по гр. д. № 5235/16 год. на ВКС, ІV г. о. и решение № 1/26.01.2016 год. по гр. д. № 3793/15 год. на ВКС, І г. о./; 6. Следва ли в производство по съдебна делба съдът да изпрати препис от отговор, подаден от съделител, конституиран като ответник, до останалите страни по делото, при положение, че в отговора са предявени искове, искания и възражения, които касаят предмета на делото? /решение № 175/06.10.2016 год. по гр. д. № 1689/16 год. на ВКС, І г. о./; 7. Ако съдът не се произнесе изрично по обосновано направено доказателствено искане, с това нарушават ли се съществено съдопроизводствените правила и в частност правата на искащата страна да участва в производството? /решение № 16/07.02.2014 год. по т. д. № 1187/13 год. на ВКС, ІІ т. о./; 8. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила липсата на произнасяне или липсата на мотиви при произнасяне от съда по направени искания, свързани с предмета на делото или събиране на доказателства, имащи отношение към възражения и искания на страната? /решение № 27/02.02.2015 год. по гр. д. № 4265/14 год. на ВКС, ІV г. о./; 9. Представлява ли основание за отлагане на делото съгласно чл. 142, ал. 2 ГПК отсъствие на страната в чужбина, за което своевременно е уведомила съда писмено? /решение № 52/27.03.2014 год. по гр. д. № 4448/13 год. на ВКС, ІІІ г. о./ – касаторът сочи, че е нарушено правото му да участва лично и непосредствено в съдебното производство съгласно чл. 11 ГПК.
Ответникът по касация – З. В. Д., [населено място], чрез адв. Н. А., подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Моли жалбата да се остави без уважение като неоснователна, с присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК подава и Ф. С., [населено място], която поддържа касационната жалба по посочените в нея съображения.
В касационната жалба на Ф. В. С., [населено място], се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса за статута на таванското помещение и следва ли да се допусне до делба то, ако има мълчаливо съгласие на собствениците на сградата за неговия статут като обща част по предназначение, както и по въпроса в случай, че таванското помещение е със статут на обща част по естеството си, следва ли по делото да бъдат конституирани като задължителни другари всички етажни собственици, в противоречие с ТР № 34/15.08.1983 год. по тълк. д. № 11/83 год., ОСГК на ВС и решение № 296/29.06.2011 год. по гр. д. № 990/10 год. на ВКС, І г. о. В противоречие с ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК на ВКС, т. 1, т. 2 и т. 6, съдът е допуснал съдебна делба без участието на необходим другар – собственика на първия самостоятелен етаж, не е връчил преписи от становищата на ответника П. П. на касатора. В противоречие с разясненията на решение № 382/06.01.2015 год. по гр. д. № 1558/14 год. на ВКС, ІV г. о. не му е дал указания кои твърдения са неясни и неконкретни, вкл. искането за включване на таванското помещение в делбата. По въпроса за тълкуването на неясни или двусмислени решения, обективирани в диспозитива на тълкуваното решение, но не и в мотивите към него, се сочи противоречие с решение № 35/07.02.2011 год. по гр. д. № 1720/09 год. на ВКС, ІV г. о., решение № 356/13.12.2011 год. по гр. д. № 732/11 год. на ВКС, ІІ г. о., решение № 76/12.04.2013 год. по гр. д. № 880/11 год. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 36/10.02.2017 год. по гр. д. № 406/15 год. на ВКС, ІІІ г. о. /първоинстанционното решение не е било неясно или двусмислено, което да е налагало неговото тълкуване/. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът: в правомощието на въззивния съд ли е определянето на градация на правата на страната в гражданския процес, и ако въззивният съд има това правомощие – правото на защита на страната конкурира ли се с правния интерес на същата страна по гражданското дело, отнася ли се правният интерес на страната по гражданското дело като „по – общ“ от нейното право на защита.
Очевидната неправилност се обосновава с наличие на видимо тежко нарушение на разпоредбата на чл. 251 ГПК, довело до постановяването на неправилен съдебен акт – потвърждаване на решение № 4090 от 23.11.2017 год. по гр. д. № 236/2017 год. на Пловдивски районен съд, с което е тълкувано невлязлото в сила решение № 3636/20.10.2017 год. по гр. д. № 236/2017 год. на Пловдивски районен съд.
Останалите страни по спора – З. В. Д. и П. В. П., [населено място], не вземат становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложеното изложение, намира следното:
Страните са наследници /деца/ на В. П. П. и М. Д. П., починали през 2011 год., собственици на процесните недвижими имоти – втори етаж от двуетажна жилищна сграда, една втора близнак, находяща се в [населено място], построена в имот пл. № *, за който е отреден парцел * в кв. 76 по плана на [населено място], целият с площ от 500 кв. м. /нот. акт № 7/16.12.1997 год./, както и на имот с пл. № * от 800 кв. м., находящ се в м. „Г.” в землището на [населено място] /нот. акт № 65/09.07.1997 год./ и 1/2 ид. част от дворно място. Страните са съсобственици по наследство на делбените имоти при равни права. Собственик на другата 1/2 ид. ч. от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор № ***, е В. Б. В., съгласно нотариален акт № 146/19.04.2004 год.
По възражението на ответниците за недопустимост на иска за делба по отношение на 1/2 ид. ч. от дворното място, в което са построени имот с идентификатор ***** и гараж с идентификатор ****, въззивният съд е приел, че видно от исковата молба се иска делба на идеални части от дворното място като прилежащи части към двата самостоятелни обекта – етажа от къща и гаража, а не на самото дворно място като самостоятелен обект, съсобствен с трето лице. В писмено становище от 05.06.17 год. Ф. С. е поискала включване в делбата на „таванско помещение, ползвано изцяло от нас, което предвид техническите си характеристики представлява обособен мансарден етаж, приспособен за самостоятелно ползване от страните по делото, имайки предвид вътрешното разположение на помещенията и вътрешното стълбище“. Съдът е приел, че не е ясно като какъв обект се претендира таванското помещение – самостоятелен мансарден етаж или прилежаща площ. Липсват доказателства таванското помещение да представлява нещо различно от подпокривно пространство, поради което не подлежи на делба самостоятелно. То е прилежаща част към етажа от къщата, допуснат до делба. Евентуалното му бъдещо преустройство в отделен самостоятелен обект – мансарден етаж е ирелевантно за спора. Заявените от Ф. С. претенции по чл. 60, ал. 1 ЗН и разходи във връзка с неизлечимата болест на наследодателката М. П., подлежат на разглеждане във фазата по извършване на делбата.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 год., се предвиди в чл. 280, ал. 2 ГПК, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Поставените от касатора П. П. процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да съдейства за отстраняване на нередовности в исковата молба, както и самостоятелно да приложи чл. 129, ал. 3 ГПК във фазата на въззивното производство при неотстраняването им, не обуславят допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Те нямат решаващо значение за изхода на правния спор, а по съществото си изразяват оплакванията на касатора по правилността на обжалвания съдебен акт /с оглед твърденията за процесуални нарушения и необоснованост на правните изводи/, които не могат да бъдат предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби. Въззивният съд, макар при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба; ако указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили и производството по делото да се прекрати. В случая въззивната инстанция не е констатирала противоречие или нередовност на исковата молба по отношение на делбените имоти, за да даде указания на ищцата за отстраняването им. Касаторът е имал възможност да вземе становище по исковата молба и последващите я уточнения и е упражнил това свое право – подал е писмен отговор по см. на чл. 131, ал. 2 ГПК, вследствие на което исковата молба е била оставена без движение, като с последващо уточнение нередовностите са били отстранени. Въззивният съд не е нарушил процесуалните си задължения при разглеждане на делото. Произнесъл се е в съответствие със заявената претенция, при съобразяване на изложените в исковата молба твърдения и направените уточнения, искания и възражения на ответниците /касатори в настоящето производство/, с оглед задължението да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора. На страните са предоставени в процеса равни възможности да упражнят предоставените им права и да изложат защитните си тези, поради което не е налице противоречие на въззивното решение с решение № 315/07.12.2010 год. по гр. д. № 3555/08 год. на ВКС, ІV г. о. Решение № 74/26.05.2014 год. по т. д. № 2992/13 год., на ВКС, ІІ т. о. и решение № 98/16.04.2014 год. по гр. д. № 5788/13 год. на ВКС, ІІІ г. о. са неотносими. В тях се приема, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той следва да я остави без движение с указания на ищеца да ги отстрани – в случая въззивният съд не е констатирал нередовности на исковата молба. Съобразено е и решение № 41/28.05.2014 год. по гр. д. № 4330/13 год. на ВКС, ІІ г. о., че индивидуализацията на недвижим имот съобразно кадастралните данни не е част от изискванията за редовност на исковата молба; дори имотът да не е нанесен в кадастралната карта, това не може да се отрази върху действително притежаваните вещни права и съдът дължи произнасяне налице ли са такива съобразно представените по делото доказателства.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса: допустимо ли е съдът служебно да приеме, че посочен в исковата молба самостоятелен имот няма характеристиките на такъв, а е прилежаща част и като такава следва да се допусне до делба. Решението по допускане на делбата е задължително и се ползва със сила на пресъдено нещо по въпросите между кои страни, за кои имоти /вида на допуснатите до делба имоти/ и при какви квоти ще се извърши делбата. Въззивният съд е изпълнил задължението си в първата фаза на делбата да установи обема на делбената маса /характера на имотите, които се допускат до делба/ и да я индивидуализира в диспозитива на съдебния си акт. Съобразил е трайната практика на ВКС, че когато предмет на делбата е отделен обект, респ. един от етажите на сграда в режим на етажна собственост, до делба се допуска и припадащата му се част от земята. Съдът следва да допусне служебно и делба на припадащите се към обекта идеални части от общите части на сградата, дори когато в исковата молба не се иска изрично делбата им /решение № 54/20.06.2016 год. по гр. д. № 4977/15 год. на ВКС, І г. о./. Общите части не са самостоятелен обект на правото на собственост, а следват режима на собствеността върху главния обект. Те не могат да бъдат самостоятелен предмет на делба, но като принадлежност към реалните части могат да се делят – решение № 309/18.11.2011 год. по гр. д. № 215/11 год. на ВКС, ІІ г. о., решение № 279/20.06.2011 год. по гр. д. № 915/10 год. на ВКС, І г. о. В съответствие с тази практика въззивният съд е конкретизирал претенцията по отношение на дворното място, а не я е изменил, поради което не е налице произнасяне по непредявен иск. Предмет на претенцията за делба на наследството от родителите на страните е само вторият етаж от къщата като самостоятелен обект на право на собственост, а не цялата къща, поради което не е необходимо участието на останалите собственици на обекти в сградата, респ. на дворното място в делбата. Изложените оплаквания на касаторите в този смисъл са неоснователни – при наличието на съсобствени между страните имоти, на основание наследствено правоприемство, за да се изключи от делбата им някой от тях е необходимо същият да се претендира от сънаследника като негова лична собственост. Такива правоизключващи възражения не са релевирани в производството от ответниците по предявения иск за делба на наследствените имоти. Посоченото от касатора решение № 223/19.06.2013 год. по гр. д. № 1006/12 год. на ВКС, ІV г. о. е неотносимо, тъй като разрешава въпроса за задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на предявените искове с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК /в конкретния случай не е имало съмнение за приложимата правна норма/.
По въпроса представлява ли основание за отлагане на делото съгласно чл. 142, ал. 2 ГПК отсъствие на страната в чужбина, за което своевременно е уведомила съда писмено, също не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото решение № 52/27.03.2014 год. по гр. д. № 4448/13 год. на ВКС, ІІІ г. о. не е относимо. В него се приема, че съществено процесуално нарушение, водещо от лишаване от право на защита ще е налице при неотлагане на делото при неявяване на страна и нейн пълномощник поради препятствие, което те не могат да остранят. В настоящия случай въззивният съд е приел, че препятствието на касатора да участва лично в съдебното заседание е отстранимо, както и е възможно назначаването на пълномощник, който да го представлява за съответното процесуално действие, поради което не е налице твърдяното противоречие. Останалите въпроси представляват касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по чл. 288 ГПК, тъй като са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил всички относими по делото доказателства, изложил е мотиви по установената фактическа обстановка и по доводите и възраженията на страните, вкл. по искането за допускане на делба на таванското помещение, при съблюдаване на очертаните с въззивните жалби и отговора към тях предели на въззивното производство.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по подадената от Ф. С. касационна жалба срещу него. Въпросът за статута на таванското помещение в сградата и допускането му до делба е релевантен за изхода на делото, включен е в неговия предмет, но не е разрешен в противоречие с ТР № 34/15.08.1983 год. по тълк. д. № 11/83 год., ОСГК на ВС и решение № 296/29.06.2011 год. по гр. д. № 990/10 год. на ВКС, І г. о. Съгласно ТР № 34/15.08.1983 год. по тълк. д. № 11/83 год., ОСГК на ВС подпокривното пространство в сграда – етажна собственост, ако представлява незастроен обем, е обща част на сградата и не може да бъде обект на прехвърлителни сделки и съдебна делба, нито да се придобива с давностно владение, докато не бъде променено предназначението му. Когато се допуска делба на обект в сграда – етажна собственост, до делба се допускат и припадащите се идеални части от общите части на сградата, включително и от тавана, ако той е обща част. За да може таванът да бъде предмет на прехвърлителни сделки и делба /като самостоятелен обект на право на собственост/, следва предназначението му да е променено със съгласие на всички етажни собственици /решение № 296/29.06.2011 год. по гр. д. № 990/10 год. на ВКС, І г. о./. В случая по делото не са представени доказателства за постигнато съгласие между собствениците за промяна предназначението на таванското помещение, респ. наличие на одобрен архитектурен проект за преустройството и обособяването на подпокривното пространство в мансарден етаж, поради което въззивният съд е третирал таванското помещение като прилежаща част към допуснатия до делба втори етаж, /като акцесорен към главната вещ/. Не е налице и противоречие с т. 6, ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК на ВКС относно задължението за конституиране на собственика на първия етаж от сградата и на 1/2 ид. част от дворното място по изложените съображения.
Поставените процесуалноправни въпроси – за необходимостта от даване на указания на касатора кои твърдения са неясни и неконкретни, за връчване на преписи от становищата на останалите страни по делото и начина за тълкуване на неясни или двусмислени решения, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в тази връзка в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд по разглеждането на спора. Те са относими към правилността на обжалваното решение, но не и към предмета на настоящето производство по чл. 288 ГПК. Последният въпрос е общо и абстрактно формулиран, поради което не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При липсата на релевантни правни въпроси като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, сочената съдебна практика не обосновава поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не е обосновал и значимостта на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяването на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. Липсват съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да налага служебното му допускане до касационен контрол.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
С оглед този изход на настоящето производство, жалбоподателят П. В. П., [населено място], следва да заплати на ответната страна – З. В. Д., [населено място], направените разноски в размер на 800 лв., дължими за адвокатско възнаграждение, съгласно представените адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 866 от 21.06.2018 год. постановено по в. гр. д. № 390/2018 год. по описа на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба вх. № 24552/16.08.2018 год. на П. В. П., [населено място], и касационна жалба вх. № 26021/10.09.2018 год. на Ф. В. С., [населено място], подадени срещу него.
ОСЪЖДА П. В. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], да заплати на З. В. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на 800 лв. /осемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: