О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
София, 16.03.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 1595/2009 година и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 12 от 3.04.2008 г. по гр.д. № 2050/ 2004 г. на СГС, оставено в сила с решение № 197 от 19.03.2009 г. по гр.д. № 1401/ 2008 г. на Софийски апелативен съд е отхвърлен иска, предявен от А. Г. Н. против Национално ловно- рибарско сдружение „Съюз на л. и рибол. в България” за заплащане на сумата 20 000 лв. за извършени подобрения в имота на ответника- апартамент № 12, гр. С., пл. Славейков, № 1, вх. Б, ет.3.
Ищецът е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържа оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че ищецът е извършил подобренията в качеството си на добросъвестен владелец, поради което следва да му се присъди увеличената стойност на имота, или съдът да преквалифицира претенцията и да му присъди поне направените разходи за тези подобрения като на недобросъвестен владелец.
Поставя като съществен за делото материалноправния въпрос за това дали придобиването на правото на собственост върху процесния имот от трето неучастващо в делото лице, чиито права не са предмет на висящия процес, прави приобретателя добросъвестен владелец или не. Като процесуалноправен поставя въпроса следва ли съдът да преквалифицира владението като недобросъвестно, ако стигне до такива изводи и да присъди сумата на направените разноски за подобренията ? С оглед конкретните факти по делото намира, че казусът е уникален и с това обосновава допустимост на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По втория въпрос счита, че решението е в противоречие с практиката на ВКС, като сочи за пример р. № 319 по гр.д. № 606/2008 г. на ВКС, І г.о.
Ответникът оспорва жалбата като неоснователна, като намира че не са налице и основания за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
По делото е установено, че майката на касатора- М. П. , е била наемател в апартамента, като в настанителната заповед е посочено, че той е собственост на Л. рибарски съюз- правоприемник на Български рибарски съюз, придобил същия апартамент с нотариален акт за покупко-продажба от 1937 г. След прекратяване на наемните отношения и поради това, че наемателят не освобождава жилището, собственикът е предявил през 1994 г. ревандикационен иск срещу майката на ищеца. По време на висящността на този процес тя сключила договор с държавата за закупуването на същия апартамент . С влязло в сила решение от 8.07.2003 г. е прието, че имотът е собственост на С. на л. и рибол. , а не на държавата, поради което искът е уважен и то срещу настоящия ищец, като наследник и правоприемник в процеса на М. В. При наличието на висящ процес през м.май и юни 2001 г. касаторът твърди, че е направил ремонт на жилището и го отдал под наем като офис. С оглед уважаване на ревандикационния иск счита, че е имал качеството на добросъвестен владелец и претендира обезщетение от 20 000 лв. в размер на увеличената стойност на имота вследствие на подобренията.
За да отхвърли иска въззивният съд е изложил съображения, че нито ищецът, нито неговата майка, са били добросъвестни владелци, тъй като са знаели, че има спор относно собствеността на имота и подобренията са извършени преди този спор да е бил разрешен. Прието е също така, че закупуването на имота от държавата при висящ спор за собствеността му с друг ищец, не прави ответника добросъвестен владелец.
С оглед на описаните обстоятелства не може да се приеме, че е налице основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което предполага празнота в правното или неяснота в правната уредба, липса на съдебна практика или неправилна такава, която следва да се коригира. Въпросите за това кога едно владение е добросъвестно или не са уредени в закона, като има и трайно установена практика относно начина на ликвидиране на отношенията във връзка с подобрения в чужд имот. В този смисъл са р. № 85/ 68 г. на ОСГК, ППВС № 6/ 74 г., ТР № 88/ 64 г. на ОСГК и др. Съдебната практиката е постоянна и в разбирането, че с предявяване на ревандикационния иск добросъвестният владелец става недобросъвестен такъв, тъй като знае, че ако в този период извърши подобрения, може да се окаже, че е подобрил чужд имот. На още по-голямо основание владелецът ще е изначално недобросъвестен, когато започва владението при вече предявен иск за собственост на имота и в това състояние извърши и подобренията, като се има предвид и това, че до този момент е държал имота за друг собственик. Проблемът е свързан и с опровергаване на презумпцията по чл.70 ЗС в случаите на придобиване на имота от несобственик, като при преценката дали опровергаването е успешно, съдът изхожда от всички обстоятелства по делото и изводите му зависят от конкретната обстановка. В случая съдът е направил извод за качеството на владението не само от факта на сключения с държавата договор за покупката на същия имот, но и с оглед на всички други данни по делото, включително и на тези, че още в настанителната заповед е било посочено, че апартаментът е собственост на ищеца, както и че подобренията са извършени при вече предявен ревандикационен иск за същия имот. Обосноваността на тези изводи може да бъде проверявана в производството по касационната жалба, но не и при обсъждане на основанията за нейната допустимост. Взетото решение е резултат от установените по делото фактически обстоятелства, които колкото и да са специфични, не си покриват с основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Няма основание за разглеждане на жалбата и с оглед поставения процесуален въпрос за възможността съдът да преквалифицира иска от такъв по чл.72 ЗС, в иск на недобросъвестния владелец по чл.74, ал.1 ЗС. Действително съществува такава съдебна практика, която почива на разбирането, че правната квалификация на иска се дава от съда и това е дейност по приложението на закона, но за да постъпи съдът по този начин, е необходимо да са изложени обстоятелства и да са събрани доказателства, относими към фактическия състав на чл.74, ал.1 ЗС, докато в случая ищецът е търсил защита само в качеството си на добросъвестен владелец с иска по чл.72 ЗС.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на жалбата до разглеждане и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197 от 19.03.2009 г. по гр.д. № 1401/ 2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: