2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София,11.04.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.261/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №119 от 7.10.2016г., постановено по в.т.д.№200/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд, с което след отмяна на решение №187/12.05.2016г. по т.д.№438/2015г. на Окръжен съд Бургас, е отхвърлен предявения от [фирма] иск са осъждането на [фирма] – [населено място], да му заплати сумата 52 550.80лв., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на материалния закон въззивният съд неправилно е тълкувал нормата на чл.39 от Закона за управление на отпадъците. Излагат се съображения, че договорът за заем на отпадъци, които нямат битов характер, попада в приложното поле на чл.39 ЗУО, тъй като договорът заем е реален и предаването на вещта е условие за неговото съществуване. В тази връзка се оспорва решаващия извод на въззивния съд, че за предаването и приемането на процесните отпадъци по договор за заем не е необходимо писмена форма на договора. Същевременно касаторът поддържа, че при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и конкретно в противоречие с нормата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК, при липса на дадено съгласие от страните съдът е кредитирал свидетелски показания, с които се установява договор на стойност над 5 000лв. В касационната жалба се излагат доводи и за необоснованост на въззивното решение, свързано с извода на съда, че договорът за заем е валиден. Касаторът твърди, че поради нищожността на договора е налице начална липса на основание по см. на чл.55 ал.1 ЗЗД. Претендира отмяна на въззивното решение, уважаване на предявения иск и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен въпрос, се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение №37/25.06.1969г. по гр.д.№32/69г. на ОСГК на ВС, според което „лицето, което твърди, че предаването на вещите е извършено въз основа на заем, следва да установи това с допустимите от закона средства”. Сочи се, че в противоречие с решение №666/6.12.2007г. по т.д.№387/2007г. на ВКС, І т.о., съдът е кредитирал свидетелски показания за установяване съществуването на процесния договор на стойност над 5 000 лв. /посочената стойност е съобразена със сега действащата разпоредба на чл.164 ал.3 ГПК – ДВ бр.59/20.07.2007г./. Поддържа се, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, т.2, и т.3 ГПК. Същевременно се твърди наличието на необходимост от разрешаване на правен въпрос от значение за точното прилагане на закона по см. на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с оглед направеното от апелативния съд погрешно тълкуване на чл.39 от Закона за управление на отпадъците, че не е необходима писмена форма за сключването на договори за разпореждане с отпадъци , а такава е необходима единствено за предаване и приемане на тези отпадъци на съответните площадки.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място], в който се твърди, че не са налице предпоставките по чл.280 ал. ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. Сочи се, че всички възражения и твърдения се отнасят до правилността на обжалваното решение, но не и до конкретните основания за допускане на касационно обжалване. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба с оглед липсата на касационни основания за отмяна на обжалваното решение. Претендират се направените пред касационната инстанция разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение, постановено по т.д. №438/2015г. на Окръжен съд Бургас и за да отхвърли изцяло предявените от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че ищецът [фирма] е предал на ответника [фирма] на 8.04.2015г. и на 9.04.2015г. 180,500т. отпадъци от черни и цветни метали (ОЧЦМ) и че на 18.04.2015г. и на 19.04.2015г. ответникът е върнал на ищеца 47,460т. от същото качество ОЧЦМ.
Във връзка със спора между страните относно основанието, на което това предаване е било осъществено, въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл.39 ал.1 от Закона за управление на отпадъците /ЗУО/ предвижда, че предаването и приемането на ОЧЦМ, които нямат битов характер, се извърша само при наличие на сертификат за произход и въз основа на сключен писмен договор. Според съда нормата регламентира изискванията към предаването и приемането на отпадъци, когато тези действия се извършват във връзка с тяхното събиране, транспортиране и третиране, имайки предвид систематичното й място – в главата „Изисквания за събиране, транспортиране и третиране на отпадъците“ на цитирания нормативен акт. В тази връзка въззивният състав счита, че уредбата по чл.39 ЗУО касае предаването и приемането като фактически действияи като част от процедурите по управление на отпадъците на специално уредени площадки за осъществяването им – чл.38 от ЗУО, а не предаването и приемането като задължения по договор. Съдът е стигнал до извода, че разпоредбата на чл.39 ЗУО не поставя специфични условия за сключването на сделките с ОЧЦМ, когато тези дейности се упражняват от търговец, поради което за валидността на съглашенията по договори с ОЧЦМ не е необходима писмена форма.
Позовавайки се на показанията на разпитания пред първата инстанция свидетел Б. и свързвайки ги с останалите ангажирани в производството доказателства, въззивният състав е приел, че е бил сключен договор за заем на заместими вещи, представляващи отпадъци от черни и цветни метали, по силата на който [фирма] е предал визираното по-горе количество отпадъци от метали срещу задължението на [фирма] да върне стока от същия вид, количество и качество в срок от една седмица от предаването. Съдът е обосновал извода за наличие на заемно правоотношение и с установеното в производството обстоятелство, че заемателят е върнал част от уговореното количество, а заемодателят е приел това изпълнение, без да отправя възражения, че претендира цена на предадена стока.
Въззивният състав е приел, че правилата за извъндоговорните отношения, породени от неоснователно обогатяване, не могат да намерят приложение за конкретния спор, поради което предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД се явява неоснователен. Съдът акцентира върху факта, че ответникът [фирма] дължи връщането на остатъка от стоката по силата на договорно правоотношение по договор за заем съобразно уговореното между страните. Посочил е, че след като не е осъществен фактическият състав на преминаване на блага от едно имущество в друго без призната от правото причина за това, задължение за възстановяване на нарушено имуществено равновесие поради неоснователно обогатяване не се поражда. Според въззивния съд заемодателят [фирма] разполага с гарантирана от правния ред възможност да търси реално изпълнение и/или обезщетение с оглед неточното изпълнение на задължението на [фирма], произтичащо от договора за заем.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърденията в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за противоречие на въззивното решение с посочената от касатора съдебна практика относно доказателствената тежест при установяване на заемно правоотношение, както и относно недопустимостта на свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лв., по своята правна същност представляват конкретизиране на оплакването в касационната жалба за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Няма формулиран конкретен въпрос и с оглед оплакването за нарушение на материалния закон, състоящо се в неправилно тълкуване от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл.39 от Закона за управление на отпадъците. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдения на касатора за наличие на предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Липсата на формулиран от касатора конкретен правен въпрос прави невъзможна както преценката за наличието на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, така и преценката за наличие на поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата 2 000лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуална защита пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №119 от 7.10.2016г., постановено по в.т.д. №200/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 2 000лв. /две хиляди лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :