3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
гр. София, 16.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1734 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Драгоево“ ЕООД, [населено място], [община] срещу решение № 155 от 17.01.2019г. по т. дело № 3298/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което са потвърдени решение № 69 от 20.06.2017г. по т. дело № 107/2016г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 5 състав и определение № 573 от 301.2017г. по същото дело и „Драгоево“ ЕООД е осъдено да заплати на „Евротур – Т“ ЕООД, [населено място] сумата 8 350 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от „Драгоево“ ЕООД срещу „Евротур – Т“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът „Драгоево“ ЕООД не дължи на ответника „Евротур – Т“ ЕООД връщане /предаване на владението/ на следната движима вещ: роторна трошачка тип „Макрум 4098“, предмет на сключен между страните договор за оперативен лизинг на движимо имущество от 17.03.2008г. с цена 307 200 лв. с включен ДДС, за което е издаден в полза на ответника изпълнителен лист по ч. гр. дело № 414/2010г. на Районен съд Велики Преслав. С потвърденото определение е допълнено първоинстанционното решение, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 8 000 лв., представляваща направени по делото разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че необосновано са преценени отразените в приемо-предавателния протокол от 15.03.2015г. данни, потвърдени в издадения сертификат за инспекция, както и съдържащите се в заключението на съдебно-техническата експертиза констатации. Поради нарушаване на правилата на формалната логика въззивният съд е направил необосновани изводи, че ищецът не е установил при главно и пълно доказване твърденията си, че изпълняемото право по изпълнителния лист се е погасило чрез извършено от него връщане на процесната движима вещ. Касаторът сочи, че въззивната инстанция неправилно е приела, че върнатите части не са идентични с получените от ищеца при сключване на договора за лизинг. Прави оплакване за постановяване на решението в противоречие с процесуалните правила – съдът е препратил към мотивине на първоинстанционния съдебен акт по чл. 272 ГПК, без да изложи собствени мотиви и без да обсъди събраните по делото доказателства и оплакванията във въззивната жалба.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 324/22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 990/24.03.2010г. по гр. д. № 47/2009г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 229/14.12.2016г. по гр. д. № 2221/2016г. на ВКС, ГК, III г. о. и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. При разрешаване на спора по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да извърши самостоятелна преценка и анализ на наличието и/или липсата на всяка една от предпоставките на чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК?
2. При разрешаване на спора по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка и анализ на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, съответно да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, съответно да изготви собствени мотиви?
3. При разрешаване на спора по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени фактически и правни констатации по делото /мотиви/ или на основание чл. 272 ГПК може само да препрати към мотивите на първоинстанционния съд?
4. При разрешаване на спора по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК следвало ли е въззивният съд да направи връзка между фактите, а именно, че ищецът не би могъл да предаде нещо друго, освен части от процесната трошачка, тъй като се касае до огромна по обем и тонажи машина, която не би могла да бъде транспортирана и съответно предадена в цялостния й окомплектован вид, в който същата функционира и че процесната машина е възможно да бъде приета, върната, съответно транспортирана единствено след разконсервирането й на съставните й части?
5. При разрешаване на спора по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК следвало ли е въззивният съд да направи анализ не само на преките доказателства, които обосновават извод за пълно и главно доказване, но и на косвените доказателства, макар те да установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, могат да служат за установяване на основния факт дали процесната трошачка е върната на ответника?
6. При разрешаване на спора по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК следвало ли е въззивният съд да обсъди съдържащите се във въззивната жалба възражения преди да се позове на препращане към мотивите на първата инстанция?
Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът „Евротур – Т“ ЕООД оспорва касационната жалба и по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Поддържа становище, че твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, тъй като въпроси 1, 2, 3 и 6 са много общи, не са ясно и точно формулирани, а въпроси № 4 и № 5 са относими изцяло към правилността на съдебния акт в контекста на касационните основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281 ГПК. Ответникът излага и съображения, че мотивите на въззивната инстанция са изцяло в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика – съдебният състав се е произнесъл по спорния предмет след преценка на всички доказателства и защитни тези на страните. Поддържа също, че процесуалноправните въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и решението не е очевидно неправилно. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че по искане на взискателя „Евротур – Т“ ЕООД е образувано изп. д. № 20158770400919г. по описа на ЧСИ А. Т., с район на действие [населено място] за предаване от „Драгоево“ ЕООД на следната движима вещ, дължима на основание прекратен договор за лизинг: моторна трошачка „Макрум 4098“, инв. № 103/89, с пазарна цена 307 200 лв. с ДДС, посочена в изпълнителен лист, издаден на 25.07.2012г. въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 414/2010г. на РС Велики Преслав при уважен иск по реда на чл. 422 ГПК с решение № 61/20.04.2012г. по т. д. № 538/2010г. на Шуменски окръжен съд. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника 11.11.2015г., а предаването на движимата вещ е насрочено от ЧСИ за 25.11.2015г. С определение № 532/01.12.2015г. по ч. гр. д. № 572/2015г. на Райаонен съд Велики Преслав, постановено на основание чл. 390 във връзка с чл. 397, ал. 1, т.3 ГПК, изпълнението на изпълнителното производство по посоченото изпълнително дело е спряно.
Съдебният състав е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и изложените правни изводи и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като по този начин ги е направил свои собствени. Независимо от това, въззивният съд е обсъдил събраните доказателства /протоколите от 19.03.2008г. и 25.03.2008г., двустранно подписания приемо-предавателен протокол от 09.03.2015г., издадения на 17.03.2015г. от „Булгарконтрола“ АД Сертификат за инспекция № 2/0394 и заключението на съдебно-техническата експертиза/ и въз основа на тях е приел, че ищецът не е установил главно и пълно твърденията си, че изпълняемото право по изпълнителен лист от 25.07.2012г. по ч. гр. д. № 414/2010г. на РС Велики Преслав се е погасило чрез извършено от него връщане на процесната движима вещ.
Констатирал е, че двустранно подписаният приемо-предавателен протокол от 09.03.2015г. за предаване на роторната трошачка от ищеца на ответното дружество е подписан със забележки от страна на ответника, в които е отразено, че са докарани резервни части, които не са от една и съща трошачка и не са в комплект, не е върнато релейното ел. управление на трошачката, роторът е с много счупени детайли, наварявания по дисковете и е негоден за употреба, голямата ремъчна шайба не се върти, доставеният двигател е 6 кv и е със счупен фланец, негоден за употреба, горният корпус е деформиран с наварени детайли по него, което го прави неизползваем, като всички доставени части не са проверени за функционална годност и е отразено също, че върнатата трошачка не е трошачката, която е предоставена по договора за лизинг. С издадения на 17.03.2015г. от „Булгарконтрола“ АД Сертификат за инспекция № 2/0394 се потвърждава съответствието на отразените в приемо-предавателния протокол забележки на лизингодателя и установеното налично състояние на върнатите части от трошачката.
От заключението на съдебно-техническа експертиза се установява, че с протоколи от 17.03.2008г. и 25.03.2008г. на лизингополучателя са предадени части от лизинговата машина, като не е посочено предаването на два броя врати съгласно позиция 3 от Приложение № 2 към договора за лизинг, без които същата не би могла да бъде въведена в експлоатация; лизингополучателят е върнал на ответника два броя врати, но не е върнал изрично посочени съставни части на роторната машина. В заключението е отразено кои части от машината не са върнати от лизингополучателя на лизингодателя, както и че в конкретния случай не може еднозначно да се потвърди или отрече принадлежността на върнатите съставни части и детайли от роторната трошачка и идентичността им с тези, които са предадени с приемо-предавателните протоколи по лизинговия договор. Посочено е също, че описаните в Сертификат за инспекция № 02/0394 от 17.03.2015 г. съставни части на машината са напълно идентични с тези, описани в приемо-предавателния протокол от 09.03.2015 г. Съдебният състав е съобразил изразеното от вещото лице в съдебно заседание становище, че без частите, описани в протокола от 09.03.2015г., включително без пусковия шкаф, който не е върнат, машината не може да функционира. Приел е, че на 09.03.2015г. /неточно посочено 15.03.2015г./ са върнати отделни части на роторна трошачка, които са негодни за използване по предназначение, като не са върнати основни части на процесната машина, без които същата не би могла да функционира.
Въз основа на посочените писмени доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза въззивната инстанция е заключила, че не може да се направи еднозначен извод за погасяване на задължението на ищеца да върне на ответника роторна трошачка тип „Макрум 4098“, предмет на прекратения договор за финансов лизинг от 17.03.2008г. Поради това, че ищецът не е установил главно и пълно твърденията си, че изпълняемото право по издадения изпълнителен лист се е погасило чрез извършено от него връщане на процесната движима вещ, въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора в т. т. 1, 2, 3 и 6 от изложението към касационната жалба процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
В практиката на ВКС, обективирана в решение № 324/22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 237/24.06.2010г. по гр. д. № 826/2009г. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира въззивното решение, като се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/ по аргумент от разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК.
В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд/ е направил оплакване за неправилност на въззивното решение, тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че с приемо-предавателен протокол от 09.03.2015г. ищецът е предал на ответника единствено части от процесната трошачка, както и че сертификатът за инспекция № 02/0394 от 17.03.2015г. установява връщане само на част от съставните части на машината; първоинстанционният съд не е възприел съществен факт, а именно че се касае до огромна по обем и тонажи машина, която не би могла да бъде транспортирана и съответно предадена в цялостния й окомплектован вид, в който същата функционира; неправилно е прието в първоинстанционното решение, че ищецът не е доказал, че е върнал всички предадени му части от процесната машина, нито че върнатите части са идентични с предадените при сключване на договора за лизинг; СОС неправилно е възприел заключението на съдебно-техническата експертиза; решението е постановено при съществено нарушение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК – неправилно е разпределена от първоинстанционния съд доказателствената тежест между страните. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция, независимо, че е препратила към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е обсъдила събраните по делото относими писмени доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза в тяхната съвкупност и взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми. Заключението на съдебно-техническата експертиза е обсъдено във връзка с протоколите към договора за лизинг /от 17.03.2008г. и 25.03.2008г./, двустранно подписания приемо-предавателен протокол от 09.03.2015г. и издадения на 17.03.2015г. от „Булгарконтрола“ АД Сертификат за инспекция № 2/0394 и въз основа на тях е прието, че не са върнати основни части на роторната трошачка, без които същата не би могла да функционира, и че ищецът не е установил главно и пълно твърденията си, че изпълняемото право по издадения изпълнителен лист се е погасило чрез извършено от него връщане на процесната движима вещ. Съдебният състав е изложил и съображения относно разпределянето на доказателствената тежест с доклада по делото в съдебно заседание на 11.04.2017г. в първоинстанционното производство. Съобразно константната практика въззивната инстанция е извършила преценка на предпоставките на чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК – съществуване на изпълняемо право и настъпване на твърдените факти и обстоятелства след приключване на съдебното дирене, по което е издадено изпълнителното основание, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и които имат погасителен ефект по отношение на спорното право, т. е. в случая предаване на роторната трошачка на ответника, респективно всичките й части.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по посочения в т. 4 от изложението към касационната жалба въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въпросите не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е отхвърлил иска поради това, че машината следва да бъде върната само в окомплектован вид, но не и предадена на части, предвид огромния й обем и тонаж, а е обосновал извода си за неоснователност на иска с обстоятелството, че не са върнати основни нейни части, без които същата не би могла да функционира, като е съобразила и обстоятелството, че не може еднозначно да се потвърди или отрече принадлежността на върнатите съставни части и детайли от роторната трошачка и идентичността им с тези, които са предадени с приемо-предавателните протоколи по договора за лизинг.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по релевантните процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, предвид липсата на промяна в относимите правни норми и промяна в обществените отношения.
По отношение на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да заплати на „Евротур – Т“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 9 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 155 от 17.01.2019г. по т. дело № 3298/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОСЪЖДА „Драгоево“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [община], [улица] да заплати на „Евротур – Т“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], област София, [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 9 000 лв. /девет хиялди лева/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.