О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
гр. София, 17.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 862 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение № 837 от 22.12.2014г., постановено по в.т.д. № 212 / 2013г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане молбата на банката – вх. № 6385 / 12.11.2014г., за възстановяване на заплатена от нея на 04.02.2013г. държавна такса по сметката на Апелативен съд – Варна в размер на 203 406 лева.
Частният жалбоподател моли да се отмени атакуваното определение по съображения, подробно изложени в жалбата.
Ответниците по частната жалба не представят отговор .
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна.
За да остави без разглеждане подадената от банката молба за връщане на заплатената държавна такса по въззивната жалба, апелативният съд е приел от фактическа страна, че държавната такса е внесена във връзка с обжалване на решение на окръжния съд, с което са уважени предявени от синдика срещу дружеството в несъстоятелност и банката искове с правно основание чл.647, т.1 ТЗ, като първоинстанционното решение е обезсилено с влязло в сила решение на въззивния съд и производството по отменителните искове е прекратено, с оглед отмяна на решението за откриване на производството по несъстоятелност спрямо търговеца – длъжник. Изведено е, че независимо от изхода на делото държавната такса не подлежи на връщане, включително и когато искът е недопустим. Застъпено е съображението, че за реализиране на отговорността по чл.78, ал. 4 ГПК за заплащане на съдебни разноски по прекратеното производство е могло да се претендират разноски и да се прави искане по чл.248 или чл.250 ГПК, но тази възможност е преклудирана, тъй като необжалваното въззивно решение е влязло в сила на 11.08.2013г. Мотивирано е, че дори да се приеме, че платената по-рано такса подлежи на връщане след изменението на чл.649 ТЗ – редакцията на ДВ бр.20 / 28.02.2013г., искането е обвързано, съгласно чл.82 ГПК, с едногодишен срок от изискуемостта на вземането, който тече от 04.03.2013г. /влизане в сила на посоченото изменение на ТЗ/ и е изтекъл към момента на подаване на молбата за връщане на внесената държавна такса.
Определението е неправилно.
Въззивният съд е извършил смесване, от една страна, на правоотношението между съда и страната във връзка с дължимостта на държавната такса за предоставяната услуга, което е на власт и подчинение, като съдът при необходимост служебно постановява принудителното събиране на държавната такса по реда чл.77 ГПК, вкл. и след приключване на делото, с отговорността за разноските по делото по чл.78 ГПК, от друга страна, при която е налице облигационно правоотношение между самите страни по спора, покрива разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, обусловена е винаги от изхода на спора и може да бъде реализирана само по искане на страна във висящ исков процес.
Банката е сезирала съда с искане по чл.4б от Закона за държавните такси за връщане на внесената от нея по въззивната жалба държавна такса, позовавайки се на недължимост на таксата, начална – съгласно чл.620, ал.2 ТЗ, съответно поради отпадане на основанието за плащането й от банката, с оглед разпоредбата на чл.649, ал.6 ТЗ, на която е дадено обратно действие с пар.14 вр. пар.10 от ПЗР на ЗИДТЗ /ДВ бр.20 / 2013г./, в сила от 04.03.2013г. Подадената от банката молба не съставлява искане по чл.248 ГПК вр. чл.78 ГПК за изменение / допълване на решението в частта за разноските, поради което неправилно въззивният съд е обосновал недопустимостта на молбата за връщане на недължима държавна такса с изтичане на срока за подаване на молба по чл.248 ГПК.
Липсва основание и за приложение на разпоредбата на чл.82 ГПК, според която внесените суми за разноски и гаранции в пари и ценности се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани в срок една година от датата, когато са станали изискуеми. Правилото на чл.82 ГПК, урежда специален придобивен способ за държавата спрямо непотърсените чужди пари и ценности /като депозити за свидетели и вещи лица, гаранции по допуснати обезпечения/, които се съхраняват от съда /паричните средства по набирателната сметка/ и които, ако не бъдат потърсени в срока по чл.82 ГПК, се считат безстопанствени, поради което се внасят в полза на държавния бюджет. То не намира приложение спрямо внесените от страните държавни такси, които постъпват не по набирателната сметка, а по бюджетната сметка на съда т.е. постъпват в бюджета на съдебната власт, като част от структурата на държавния бюджет по чл.42, ал.1 ЗПФ и чл.4, ал.2 ЗУДБ /отм./, без да са налице предпоставките на чл.82 ГПК.
Предвид изложеното, атакуваното определение, като неправилно, следва да бъде отменено, като делото се върне на апелативния съд за произнасяне по молбата по чл.4б ЗДТ.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, на основание чл.274, ал. 2, изр.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ определение № 837 от 22.12.2014г., постановено по в.т.д. № 212 / 2013г. на Апелативен съд – Варна.
ВРЪЩА делото на Апелативен съд – Варна за произнасяне по постъпилата по в.т.д. № 212 / 2013г. молба вх. № 6385 / 12.11.2014г. на [фирма] за връщане на заплатена от банката на 04.02.2013г. държавна такса по сметката на Апелативен съд – Варна в размер на 203 406 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.