6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София, 02.04. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4052/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Ч. от [населено място], подадена чрез адв. М. М., срещу въззивно решение № 293 от 09.07.2019г. на Плевенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 279/2019г., с което е : обезсилено като недопустимо на основание чл. 270 ал. 3 изр. 1 ГПК решение № 81 от 16.01.2019 г. постановено по гр.д. № 7907/2018 год. на Плевенския районен съд, в частта, в която разгледал непредявен иск и е осъдил „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Д. Н. Ч. разликата над сумата от 180 лв. до 1080 лв., представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 2 от КТ, която разлика е в размер на 900 лв. и е прекратено производството по делото в тази му част; отменено е решение № 81 от 16.01.2019 г. постановено по гр.д. № 7907/2018 год. на Плевенския районен съд в останалата му част, вкл. относно допуснатото на основание чл. 242 от ГПК предварително изпълнение на решението, като вместо него е постановено:отхвърляне на предявените от Д. Н. Ч. против „УниКредит Булбанк“ АД искове: с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ за признаване за незаконно уволнението й със заповед № 4119/18.09.2018 г. и неговата отмяна; с правно основание чл. 344 ал.1 т. 2 от КТ за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението; с правно основание чл. 344 ал.1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 2 от КТ за сумата от 180 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение за периода от 05.10.2018 г. до 05.04.2019 г., изразяващо се в разлика между получаваното трудово възнаграждение по трудов договор № 28/04.10.2018 г., сключен с ПК „Битова техника“ [населено място] и трудовото възнаграждение, получавано преди уволнението; осъдена е на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК да заплати на ответника сумата от 2 948,20 лв. за направените по делото в двете съдебни инстанции деловодни разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. Претендира разноски. В случай, че не се допусне касационното обжалване прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на представителя на ответника.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроса, уточнен от съда: „Като какъв е продължил действието си договорът след завръщането на замествания титуляр – като срочен до изтичане на ползвания от заместващия отпуск за гледане на дете, като нов трудов договор или не е имало действащ договор?” Твърди, че отговорът на този въпрос ще има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като в много съдебни решения, като постановеното по гр.д.№5957/2014г. на ВКС, трето гр. отделение, е прието, че : „Срочният трудов договор се прекратява със завръщане на титуляра.Трудовият договор по заместване може да съществува докато съществува заместване, тоест той е негова функция. Връщането на титуляра не създава права на заместника , нито трансформира срочния договор в безсрочен. Ново трудово правоотношение може да възникне само на основание нов трудов договор“.
Ответната страна „УниКредит Булбанк“ АД, чрез адв. М., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски в размер 1440лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1 т.1 , т.2 и т.3 от КТ.
Въззивният състав, след анализ на събраните доказателства, е приел за установено, че по силата на трудов договор от 18.06.2014 г., през периода от 19.06.2014 г. до 05.10.2018 г. между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е работила на длъжност с различни наименования и място на работа при въззивника. Първоначално ищцата е назначена на длъжност „консултант – физически лица с каса“ с място на работа [населено място], Главна дирекция Банкиране на дребно, Управление Продажби, Регион Банкиране на дребно, Звено Клиентски операции Регионален филиал – П.; че видно от трудовия договор, трудовото правоотношение между страните е възникнало като срочно на основание чл. 68 ал. 1 т. 3 вр. чл. 70 ал. 1 от КТ до завръщане на титуляра на длъжността Я. В. В.-Е., както и че страните са уговорили основно трудово възнаграждение в размер на 623,81 лв. и допълнително трудово възнаграждение в размер на 4,20 % за придобит трудов стаж и професионален опит; че с допълнително споразумение № 1477/16.04.2015 г., подписано от страните, същите са постигнали съгласие за изменение на заеманата длъжност и на мястото на работа, като ищцата се е съгласила да изпълнява трудовите функции на длъжността „консултант клиенти“ с място на работа [населено място], Главна дирекция Банкиране на дребно, Управление Продажби, Регион Банкиране на дребно – П., Класически филиал П. В. Л., Звено Търговска дейност Класически филиал П. В. Л. ; че с допълнителното споразумение, страните са запазили срочния характер на Т. – до завръщане на титуляра Я. В. ; че с второ допълнително споразумение № 3608/12.08.2015 г., подписано от страните, същите са постигнали съгласие за изменение на мястото на работа, като ищцата се е съгласила да изпълнява трудовите функции на същата длъжност в О. П. Технополис, при запазване на мястото на работа в останалата му част; че в същото страните отново са запазили срочния характер на Т. – до завръщане на титуляра Я. В.; че със заповед № 4119/18.09.2018г. е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325 ал. 1 т. 5 от КТ, считано от 05.10.2018 г. поради завръщане на замествания на работа, като заповедта е връчена на ищцата срещу подпис на 03.10.2018 г. ; че титулярът на длъжността Я. В. е ползвала платен годишен отпуск или отпуск поради временна неработоспособност без прекъсване в периода от 16.06.2014 г. до 18.11.2016 г., след което през периода 21.11.2016 г. до 05.10.2018 г. е работила по трудово правоотношение ползвайки за кратко платен годишен отпуск или отпуск поради временна неработоспособност в посочените по-горе периоди; че за периода от 26.02.2016 г. до 04.10.2018 г. ищцата е ползвала последователно платени отпуски за временна неработоспособност поради общо заболяване, бременност, майчинство, отглеждане на дете от 135 до 410 дни, гледане на дете до 2 години, по чл. 155 ал. 4 от КТ и по повод на рожден ден, или ищцата е ползвала платен годишен отпуск или отпуск поради временна неработоспособност без прекъсване в периода от 26.02.2016 г. до 04.10.2018 г.
При така приетото за установено, съдът е обосновал извод, че към деня на назначаване на ищцата на длъжността, заемана от титуляра Я. В. – 19.06.2014 г., във въззивната Банка, титулярът на длъжността е била започнала да ползва платени годишни отпуски или такива поради временна неработоспособност без прекъсване през периода от 16.06.2014 г. до 18.11.2016 г. вкл., а към деня на завръщането й на работа на длъжността – 21.11.2016г., Ч. вече е започнала непрекъснато ползване на различни отпуски, които обхващат периода от 26.02.2016 г. до 04.10.2018г. С оглед на това е приел, че липсва първата изискуема от закона съгласно разпоредбата на чл. 69 ал. 1 от КТ предпоставка за превръщане на срочния трудов договор между страните в безсрочен – да е работила реално 5 или повече работни дни на длъжността, заемана от титуляра след завръщането на последния на работа, т.е. след изтичане на срока по чл. 68 ал. 1 от КТ без възражения от страна на работодателя. Така е направил извод, че трудовото правоотношение между страните е запазило срочния си характер. Въззивният съд приел за доказано по делото възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба, че своевременно е упражнил правото си да прекрати трудовото правоотношение между страните, респ. да направи възражение относно работата на заместващата след завръщане на работа на титуляра на длъжността, тъй като както към датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните – 18.09.2018 г., така към датата на прекратяването му – 05.10.2018 г. , същата не е имала реално отработени 5 или повече работни дни на длъжността. Приел е също, че обстоятелството, че ищцата е ползвала платен годишен отпуск или отпуск поради временна неработоспособност през периода от 21.11.2016 г. до 05.10.2018 г., не може да доведе до извод за реално отработени работни дни през този период, в която насока е изискването на закона, а наред с това следва да се посочи, че през този период не е налице и втората предвидена в закона предпоставка за транформиране на срочния договор в договор за неопределено време, тъй като длъжността, заемана от нея не е била свободна, а е била заета и изпълнявана от титуляра й.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
В настоящия случай касаторът не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Въпреки това следва да се посочи, че и допълниелното основание не е налице. Основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил доводи в тази насока, а и визираните предпоставки не са налице. За да обоснове наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК касаторът излага единствено бланкетно твърдение за значимост на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсва конкретна обосновка защо касаторът счита, че въпросът е от значение за развитието на правото.
Следва да се посочи, че според константната съдебна практика на ВКС /в това число и цитираната от касатора/ срочният трудов договор се прекратява със завръщане на титуляра – прекратителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ изисква заместваният титуляр да се е завърнал реално на работа и да е започнал да изпълнява трудовите си задължения. Трудовият договор по заместване може да съществува докато съществува заместване, тоест той е негова функция. Връщането на титуляра не създава права на заместника, нито трансформира срочния договор в безсрочен. За да се трансфомира в безсрочен е необходимо наличието на две кумулативни предпоставки – 1. заместващият да продължи да престира труд в продължение на пет работни дни след настъпване на прекратителното условие без противопоставянето на работодателя и 2. длъжността да е свободна. Ново трудово правоотношение може да възникне само на основание нов трудов договор. При преценка на законността на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ, предмет на съдебна проверка са фактите на възникване на трудовото правоотношение при условията на чл. 68, т. 3 КТ и на завръщане на работа на замествания работник. Безспорно заместващият има всички права на замествания през времетраенето на договора. Затова в случай, че заместващият ползва правото на отпуск към момента на настъпване на прекратителното условие, работодателят има два подхода на разположение – да изиска предварително разрешение от инспекцията по труда и при получаването му да прекрати правоотношението, или да прекрати правоотношението непосредствено след изтичане на отпуска и връщане на работа на работника. Нормите на чл.325, ал. 1, т. 5 КТ, на чл. чл. 68, ал.1,т. 3 и ал.2 КТ, на чл.69 КТ са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а практиката по приложението им е трайна и последователна и не се нуждае от коригиране или осъвременяване.
По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно присъждането на разноски и с оглед изхода на делото такива му се следват. Към отговора на касационната е приложено пълномощно с договор за правна помощ, видно от който договореното и реално изплатено възнаграждение е в размер 1440лв. Предвид изложеното и с оглед изхода по делото съдът приема, че реално сторените разноски за настоящото производство са в размер 1440лв. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна. Възражението за прекомерност е неоснователно, тъй като договореният и заплатен размер 1440лв. е в минималния размер на дължимото такова за предявените искове, изчислен по наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 293 от 09.07.2019г. на Плевенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 279/2019г.
ОСЪЖДА Д. Н. Ч. от [населено място] да заплати на „УниКредит Булбанк“ АД деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 1440лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: