О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София, 22.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1349/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. К. от [населено място], обл. Б. – чрез пълномощника й адв. П. К., срещу въззивно решение № 2299 от 11.12.2014 г., постановено по гр. д. № 2637/2014 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 2189 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 15409/2012 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Т. Г. К. против [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 36 000 лв. и съобразно изхода на делото е разпределена отговорността на страните за разноски.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна. Основното оплакване на касаторката е, че въззивният съд не е преценил правилно доказателствата и фактите по делото и е нарушил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, в резултат на което е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в занижен размер, несъответстващ на принципа за справедливост и несъобразен с лимита на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите към момента на увреждането.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация Застрахователно акционерно дружество „О. – Застраховане” – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 22.04.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Т. Г. К. против [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 20 000 лв. до претендираните 36 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че сумата 20 000 лв. е достатъчна за обезщетяване на неимуществените вреди – болки и страдания, претърпени от ищцата в резултат на получените при пътно – транспортно произшествие на 28.12.2011 г. телесни травми. Размерът на обезщетението е определен след преценка на конкретните факти по делото, релевантни за принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Отчетени са момента на реализиране на увреждащото произшествие, възрастта на пострадалата към този момент, броя и вида на получените при произшествието телесни травми, интензитета и продължителността на понесените във връзка с травмите болки и страдания. Относно травматичните увреди и последиците от тях съдът е взел предвид заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза, от което е приел за установено, че в резултат на пътнотранспортното произшествие ищцата е получила контузия на лявото коляно, костен откъс от вътрешния кондил на лявата голямопищялна кост, контузия на лявата раменна става и разкъсноконтузна рана на дясната теменна област на главата; За преодоляване на травмите е извършена имоболизация на ставата на лявото коляно за период от 45 дни, през които пострадалата първоначално е била обездвижена, а по-късно се е придвижвала с патерици; След приключване на имобилизацията е проведено физиолечение и рехабилитация за възстановяване на активните движения в ставите и преодоляване на мускулната хипотрофия; Общият възстановителен период е продължил около седем месеца, през които пострадалата е търпяла болки и страдания; От контузията на двете стави не са възникнали усложнения; Вследствие травмата на главата ищцата е получила посттравматично главоболие и нарушение във вестибуларната функция, но към момента на прегледа от вещото лице същите са отзвучали напълно и не се налага лечение по повод на тях. Съобразявайки установените със заключението обстоятелства и останалите факти от значение за размера на обезщетението, въззивният съд е направил решаващия извод, че с присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лв. ще бъде удовлетворен принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК; Правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да бъде допуснато. В тълкувателното решение е проведено разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, в зависимост от които се извършва селекцията на касационните жалби в производството по чл.288 ГПК, и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които подлежат на преценка само в производството по чл.290 ГПК при условие, че се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване с множество въпроси, за които поддържа всички възможни основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В п.1 от изложението са наведени оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при мотивирането на въззивното решение и във връзка с тях са формулирани следните въпроси : „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение; Неспазване на изискването за мотивираност на решението – липсата на мотиви относно всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и необсъждане на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото”. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване по посочените въпроси не може да се допусне поради това, че те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а въпроси от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Въззивното решение съдържа подробни мотиви, които отразяват решаващата правораздавателна дейност на въззивната инстанция и направените от нея фактически и правни изводи по спора. Субективната преценка на касаторката, че мотивите са непълни и не отговарят на изискването на процесуалния закон за мотивиране на съдебното решение, не е основание решението да се допусне до касационен контрол. Предвид съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви, с които е аргументиран размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивното решение не противоречи на сочената в изложението задължителна практика в решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ІV г. о., по въпроса за необходимостта от мотивиране на съдебното решение. Позоваването на определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е правно неиздържано, тъй като определението е постановено в производство по чл.288 ГПК и не представлява източник на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпросите за задължението на въззивния съд да мотивира собственото си решение и за съдържанието на мотивите към въззивното решение съществува непротиворечива задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и/или осъвременяване и с оглед на нея са неприложими поддържаните от касаторката основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Втората група въпроси се съдържат в п.2 от изложението и са изградени върху оплакването, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон – чл.52 ЗЗД, и е присъдил обезщетение, което не е еквивалентно на претърпените неимуществени вреди и не е съобразено със задължителните критерии на ППВС № 4/1968 г. : „Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение”.
Посочените въпроси, аналогично на въпросите по п.1, са от значение за правилността на въззивното решение и като такива не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е анализирал всички установени по делото факти, които според преценката му формират съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай. В съответствие със задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. съдът е взел предвид момента на настъпване на произшествието и възрастта на пострадалата, броя и вида на всички получени в резултат на произшествието телесни увреждания, продължителността и интензитета на понесените по повод на тях болки и страдания, продължителността и особеностите на лечебния и възстановителен процес, както и отсъствието на неблагоприятни за пострадалата остатъчни последици от травмите. Поставените от касаторката въпроси са в очевидно противоречие с мотивите на въззивния съд, в които ясно и подробно са посочени обстоятелствата /критериите/, в зависимост от които съдът преценява сумата 20 000 лв. като справедлива и достатъчна за възмездяване на понесените неимуществени вреди. При наличие на мотиви относно общите и специфични критерии, релевантни за размера на обезщетението, не би могло да се приеме, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 177/ 27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. Цитираното в изложението определение № 271/12.05.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., не е източник на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да се обсъжда. Не следва да се обсъждат и множеството представени с изложението решения на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд /част от които не съдържат отбелязване да са влезли в сила/, тъй като при наличие на задължителна практика по приложението на чл.52 ЗЗД основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неприложимо. Относно позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК следва да се отбележи, че разликата в размерите на присъдените с представените решения обезщетения за неимуществени вреди не е резултат от различен подход при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД от съдилищата, а е обусловена от спецификата на фактите по всяко конкретно дело, които формират съдържанието на понятието „справедливост” и рефлектират върху размера на дължимото обезщетение.
В п.2 на изложението са поставени и други въпроси, по които касационната инстанция не дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК : „Допуснато ли е нарушение на материалния закон при прилагане принципа на справедливост, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като съдът не е посочил критериите, които следва да се отчетат по приложение принципа на справедливост и не е съобразил в достатъчна степен всички критерии, както и конкретните, обективно съществуващи факти, имащи значение при определяне размера на обезщетението; Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпило увреждане, изживян силен стрес и психически последици и предвид възрастта, настъпила пълна промяна в живота на пострадалата, като един от критериите, при определяне размера на обезщетението; Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите, от съществено значение при определяне размера на обезщетението”. Нарушението на материалния закон е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, което може да бъде преценявано само при осъществяване на касационен контрол върху правилността на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК, но не и в стадия за допускане на касационно обжалване.
В последната част от изложението е приповторено оплакването от касационната жалба, че „въззивният съд се е произнесъл по приложението на чл.52 ЗЗД, без да съобрази същественото изменение на правната рамка по отношение на застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите, предвид промяна в обществено-икономическите и социални условия спрямо тези, при които е приета основополагащата задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., както и промяната в законодателството”. Според касаторката, несъобразяването от въззивния съд на промяната в лимитите на застрахователна отговорност налага въззивното решение да се допусне касационно обжалване по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 1/2012г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., и решение № 83/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. : „При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимитът или икономическите условия са водещи при определяне размера на обезщетението; Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ; Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени; Длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя, като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самия законодател установява все по-високи лимити, за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди“.
При действието на чл.290 ГПК е формирана задължителна практика на ВКС по въпроса за значението на лимитите на отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано от увреденото лице с пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ. Задължителната практика е обективирана в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. /част от които са цитирани в изложението/ и е в смисъл, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение при прилагане на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД, но подлежат на съобразяване при отчитане на конкретните икономически условия в страната, които са от значение за формирането на критерия „справедливост”; икономическата конюнктура в страната се явява база за непрекъснато осъвременяване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени на застраховани трети лица, което изисква да бъде отчетена наред с всички други обстоятелства, релевантни за удовлетворяване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, а е съобразил момента на настъпване на увреждащото пътно – транспортно произшествие и съществуващата към този момент обществено – икономическа конюнктура в страната, наред с всички останали факти от значение за размера на дължимото обезщетение. Обстоятелството, че към момента на увреждането лимитът на застрахователна отговорност за неимуществени вреди при едно пострадало лице е бил 1 000 000 лв., не означава, че съдът не е отчел този лимит и че е занижил несправедливо обезщетението, както се твърди в изложението. Предвид горното няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по гр. д. № 2637/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2299 от 11.12.2014 г., постановено по гр. д. № 2637/2014 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :