О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София 28.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4541 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Н. Г. Т. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно решение № 100 от 20.07.2018г. по в.гр.д. № 270 по описа за 2018г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 72 от 5.04.2018г. по гр.д.№ 119/2017г. на Окръжен съд Шумен и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска, предявен от Н. Г. Т. против М. А. Т., на основание чл.336, ал.1 ГПК, вр. чл.5 ЗЛС за поставянето му под запрещение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
Въззивният съд е преценил като неоснователно искането за поставяне под запрещение въз основа на непосредствените си впечатления от лицето, съобразявайки двете тройни заключения на приетите съдебно психологически експертизи и ангажираните по делото, главно гласни доказателства, като се е позовал и на чл.12 от Конвенцията за защита на хората с увреждания и тяхното право да упражняват правата си чрез лични действия, при зачитане на тяхната лична воля и начин на живот. Крайтият извод на въззивният съд е, че М. А. Т., въпреки заболяването си, е в състояние да се грижи пълноценно за своите работи и да защитава интересите си. Счел е, че болестта му не е довела до деградация на интелекта, ответникът е критичен към състоянието си, при необходимост търси помощ и приема предписаните медикаменти. Обстоятелството, че е предприел разпоредителни сделки с имотите си и че по време на изслушването не дава еднозначни отговори за цената на тези имоти, съдът е приел, че не може да бъде индикация за неговото състояние и за умението му да се грижи за работите си.
В изложението си, като се позовава на всички основания за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът поставя следните въпроси:
1. Може ли, съгласно нормата на чл.202 ГПК, съдът да не възприеме заключение на съдебна експертиза, без да се мотивира защо и следва ли дори и да не го възприеме да изложи мотиви, обосноваващи преценката му?, 2. Длъжен ли е съдът, при наличие на противоречиви експертни заключения, да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото?, 3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата като недостоверни? Позовава се на противоречие с решения по гр.д.№ 3194/2013г.на І г.о., по т.д.№ 475/2012г.на ІІ т.о., по гр.д.№ 1814/2009г.на ІV г.о. и по гр.д.№ 588/2011г.на ІІ г.о.
Според касатора въззивният акт е в противоречие и с решение № 10/2014г. на Конституционния съд, съгласно което „по отношение на лицата с психически увреждания особената защита включва и предпазването на тези лица от извършване на правни действия, с които те биха могли да увредят собствените си интереси. Важен елемент от тази защита е институтът на поставянето под запрещение, доколкото поради естеството на тяхното състояние няма друг, по-ефективен начин за защита на техните интереси, на интересите на трети лица и на интересите на обществото като цяло.” Без да формулира конкретен въпрос, в тази връзка се позовава и на противоречие с решения по гр.д.№ 1619/2015г.на ІІІ г.о.
Становището на ответната страна, изразено чрез процесуалния представител е за недопустимост, поради липса на посочените касационни основания и по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира направените по делото разноски, без да ангажира доказателства за реалното извършване на такива.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото доколкото съдържат в условията си тези на касатора, които не са приети за установени от съда, не са от значение за изхода на спора и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост и защото за тях не са налице посочените специални основания за допустимост. Съображенията:
Трите поставени от касатора въпроси съдържат условия, които не са установени – първият, че съдът не е мотивирал извода си, защо следва да се позове на двете тройни заключения на приетите по делото експертизи, вторият, че съдът не е изпълнил задължението си да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не друго заключение и третият, че съдът е основал решението си само на избрани от него доказателства, пренебрегвайки останалите. Както беше посочено по-горе, съдът подробно е аргументирал правния си извод досежно състоянието на М. А. Т., за който е безспорно, че страда от „Параноидна шизофрения, параноидно-халюцинаторен синдром. Промяна на личността”. При наличие на заключение на единична експертиза /на д-р С.Н./, според което „експертизата приема за уместно да бъде поставен под ограничено запрещение” и на две тройни: първата, изготвена от вещите лица д-р Н.Н., д-р С.С. и д-р М.Ванчиков, според която „независимо от диагностицираната Пароноидна шизофрения, осв.Т. може пълноценно да се грижи за своите работи и да защитава интересите си”, а втората, изготвена от вещите лица д-р Р.Б., д-р Т.А. и д-р К.К., според които „според цялостния анализ на психотатологията и поведението му, осв.Т. може пълноценно да се грижи за своите работи и да защитава интересите си”, явно следва извода, че в конкретния случай, изискуемия се, т.нар. юридически критерии не е налице. От девет на брой специалисти /всички със специалност психиатър/, на които съдът – поради липса на специални знания в посочената област – следва да се довери, осем са категорични в преценката си, че освидетелстваното лице може да се грижи за своите работи. При тези категорични сами по себе си факти, не може да се възприеме тезата на касатора, че въззивният съд не е мотивирал защо следва да се възприемат изводите на двете тройни експертизи и че е основал решението си на избрани доказателства.
Не са налице и посочените от касатора специални основания, защото въззивният акт е съобразен с установената практика. Съгласно Постановление № 5/79г.на Пленума на ВС – предмет на иска по чл.5 ЗЛС е дееспособността на лицето, а основанието – наличието на душевна болест и невъзможността на страдащият от тази болест да се грижи за своите работи. За да се постави едно лице под запрещение трябва и двете изисквания да са налице. Наличието на болест само по себе си не е достатъчно, защото основанието за поставянето под запрещение не е душевната болест или слабоумието сами по себе си, а невъзможността страдащият от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи. Затова, в производството чл.336 ал.1 ГПК, съдът следва – след разпит на лицето, въз основа на непосредствените си впечатления и след като изслуша и неговите близки, да направи преценката си за неговото състояние. За тази преценка, от значение е и мнението на експерта, който установява както дали лицето страда от болест, която законът визира и съответната степен на страдание, така и с оглед конкретиката на случая –дали здравословното състояние на лицето е такова, че то да може да се грижи за своите работи и интереси. В Постановление № 5/79г. изрично е посочено, че „само съдът е компетентен да реши с оглед медицинските и други данни дали лицето следва да бъде поставено под запрещение”. Съдебната практика е дала и обяснение за съдържанието на понятието „грижа за своите работи”. Така в решение по гр.д.№ 1320/2008г. на І г.о. е посочено, че „за да може да се грижи за своите работи лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда и да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Грижата за своите работи включва и отношението към обществото и съобразяване с установения ред, т.е. лицето да се държи нормално”. В случая е установено, че ответникът е бил хоспитализиран общо три пъти в [населено място] брод, като последната хоспитализация е преди 32 години – през 1987г. /за първи път през периода 18.04.1982г.-2.07.1982г., вторият път 15.10.1986г.- 5.12.1986г., третият – 16.12.1986г.- 15.05.1987г./ и лицето не фигурира в регистъра на ДПБ [населено място] брод. Ответникът е на 60г.,неженен, живее сам в наследствен апартамент, с 95% ТНР, без фамилна обремененост, с общ трудов стаж 20години, не работи от 2009г.,пенсионер по болест от 2012г. Сам организира бита си, пазарува, поддържа дома си. Според свидетелските показания – той ограничено общува, но не е опасен, поздравява, поддържа контакти със съседите, пазарува и се обслужва, като при нужда от помощ се обръща към съсед – С., на когото е продал и свой имот. Според психиатричните експертизи- „не се наблюдава дефицит в когнитивния капацитет, осуетяващ способностите му за съобразяване и избор на поведение в житейски ситуации с различна сложност.” „Липсват данни за психотично променени психични функции – възприятия, мислене, оценка на факти и събития от действителността, болестни интерпретации, рефлектиращи в неадекватно и дезорганизирано поведение”.
Не е налице и противоречие с цитираното от касатора решение № 10/2014г. на Конституционния съд, с което след тълкуване на нормата на чл.51 ал.3 от Конституцията, съгласно която „лицата с физически и психически увреждания се намират под особена закрила на държавата и обществото“ е прието, че чл.5 ал.1 и ал.3 ЗЛС не е противоконституционен по отношение на думите „и стават недееспособни”. Противоречие с цитираните от касатора мотиви няма, защото в конкретният случай не са налице предпоставки, въз основа на които да се приеме, че М. А. Т. като лице с психически проблем изисква особена защита, с оглед предпазването му от извършване на правни действия, с които би могъл да увреди собствените си интереси.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 100 от 20.07.2018г. по в.гр.д. № 270 по описа за 2018г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: