O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София, 05.06.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 2177 /2015 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 290 / 21.01.2015 год. на Т. А. Д. от [населено място] , подадена чрез адв. Е. Д. – САК срещу въззивно Решение No 451 от 02.12.2014 година, постановено по гр.възз.д. Nо 263/ 2014 год. на ОС-Смолян , в частите с които потвърдено решението на първата инстанция по уважените искове срещу Т. Д. , извън частта, с която е отменено решението на първата инстанция по иска на главно встъпилото лице М. С. С. по чл.108 ЗС и претенциите и за собственост по отношение на А. Д., Т. Д. и К. Д. са отхвърлени като неоснователни.
С касационна жалба касаторът Т. Д. поддържа , че обжалваното решение е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан незаявен иск респ. неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.2 и т. 3 ГПК.
С изложение по чл. 284 ал.3 ГПК се иска да бъде допуснато касационното обжалване, с довод за недопустимост на иска на В. С. И. , починала в хода на делото и заместена от наследниците си по закон – синове И. А. Н. и Й. А. Н. , тъй като основанието , заявено с исковата молба е наследствено правоприемство по силата на Саморъчно завещание от нейния вуйчо Г. М. Ч. , а е разгледан и уважен иск, като е призната собственост по силата на наследство и реституция по ЗВСНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. благоустройствени закони от наследници – В. М. Ч. и И. М. Ч., като конкретно поставеният въпрос: допустимо ли е съдът да разгледа предявен иск за собственост , като приеме , че за ищеца е налице придобивно основание, което не е заявено в исковата молба и не се поддържа в хода на процеса , е произнесе в противоречие с приетата теза по Решение 87/ 18.07.2014 година по гр.д. 7735/2013 година на ВКС- II отд./ абсолютно неотносимо като хипотеза- вместо по заявеното основание- обявяване за окончателен , предварителен договор за покупко-продажба , мотивите на съда касаят незаявено основание- придобивна давност ./
Довод за недопустимост на въззивното решение се поддържа и относно частта , с която е потвърдено решението на районния съд досежно уважените искове на главно встъпилите лица по чл. 225 ал.1 ГПК С. С. А., С. Б. Б. и К. Б. Б. по чл. 108 ЗС , по причина на нарушение на заложения в закона принцип , че главното встъпване в процеса е допустимо само когато главно встъпилото лице заявява права , които са несъвместими с тези на страните по висящия иск, като за правния интерес от допускане на главното встъпване съдът е длъжен да следни служебно, при следния конкретно изведеният въпрос : налице ли е несъвместимост на правото на главно встъпващият в процеса по реда на чл. 225 ал.1 ГПК ищец с правото, претендирано по първоначалния иск, когато първоначалният ищец признава иска, предявен от встъпващия и съответно допустимо ли е да се разгледа иска на главновстъпващия ищец по реда на чл. 225 ал.1 ГПК при тази хипотеза ? , по който въпрос няма формирана съдебна практика- основание да се допусне касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване, доколкото се приеме, че липсват основанията , свързани с недопустимостта на въззивното решение , по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа с довод , че въпроса : за коя страна е доказателствената тежест да установи, че е налице/ или че не е налице / изтекла придобивна давност за придобиване на недвижим имот, когато правото , в случая на ответниците , е удостоверено с констативен нотариален акт за придобиване на имот по давност, оспорен от ищците, е произнесен с обжалваното решение в противоречие с разясненията на ТР 11/2012 година ОСГК на ВКС , Решение 157/ 19.06.2013 година по гр.д. 103/2012 година на ВКС- I отд./ и както и въпросът : кой носи доказателствената тежест относно намерението за упражняване на фактическа власт в процес по ревандикация срещу владелец, разполагащ с нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка предвид презумпцията на чл. 69 ЗС, приложима ли е тази презумпция когато трети лица упражняват фактическата власт върху чужд съсобствен недвижим имот т.е. в случай на завладяване на имота?Носи ли владелец , завладял изцяло имота, доказателствена тежест , че държи имота като свой и счита ли се по отношение на него оборена презумпцията на чл. 69 ЗС ? произнесен в противоречие с Решение 262 / 29.11.2011 година по гр.д. 342/2011 год. на ВКС- II г.о./ така е но само ако в срока владението е необезпокоявано и спокойно- а случая този елемент липсва !!!!/
Изведеният правен въпрос : задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доказателства и доводи на страните , в случаите когато не препраща към мотивите на първоинстанционния съд ? според касатора е произнесен в противоречие със задължителна съдебна практика, обективирана с Решение 120 от 04. 04. 2013 година по гр.д. 964/2012 година на ВКС – IV г.о. , поради което следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
С втора касационна жалба , вх. Nо 291 /21.01.2015 година , заявена от А. Д. и К. А. Д. , и двамата от [населено място] чрез адв.Р. К.- САК се иска отмяна на срещу въззивно Решение No 451 от 02.12.2014 година, постановено по гр.възз.д. Nо 263/ 2014 год. на ОС-Смолян , в частите с които е потвърдено решението на първата инстанция по уважените искове срещу тях искове по чл. 108 ЗС , извън частта, с която е отменено решението на първата инстанция по иска на главно встъпилото лице М. С. С. по чл.108 ЗС и претенциите и за собственост по отношение на А. Д., Т. Д. и К. Д. са отхвърлени като неоснователни.
С касационната жалба на А. Д. и К. Д. се поддържа , че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- неправилно разпределение на доказателствената тежест , в нарушение на чл. 154 ГПК, неправилни са изводите относно идентичността на лица – съответно ищец по главния иск и ищец по иска на главно – встъпилите, неправилно разпределена доказателствена тежест при оспорване на частни документи , неправилна преценка на събраните гласни доказателства, и необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
С изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът иска да бъде допуснато касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: 1./ върху кого лежи доказателствената тежест в случай на оспорване на нотариален акт , с който се признава право на собственост по реда на чл. 587 ГПК, произнесен от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика- ТР 11/2013 год. на ОСГК на ВКС и редица други решение на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК; 2./ когато един от съсобствениците – съвладелци е предал владението на целия имот на трето лице – несобственик, прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС , произнесен според касаторите в противоречие с ТР 1/2012 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69 ЗС.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие на изводите на съда по въпросите за материалната доказателствена сила на частни писмени документи, изхождащи от самата страна и удостоверяващи изгодни за страната факти- и по конкретно декларациите за идентичност на имена , относно удостоверените факти и как се разпределя доказателствената тежест при тяхното оспорване , със задължителна съдебна практика- Решение No 553/29.09.2010 година по гр.д.No 339/2009 година на ВКС- III отд., Решение No 17/03.02.2012 година по гр.д. No 339/2011 на ВКС -IV и др. , Решение No 749/ 17.02.2011 година по гр.д.No 801/2009 година на ВКС-IV отд.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от защитата на ответниците по касация – ищци както по главния иск , така и на ищците-главно встъпили лица срещу двете касационни жалби ,чрез процесуалните им представители- адв.М. М. и адв.Н. М., и двете от АК-Смолян с обстойни доводи за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират се разноски за защита пред касационния съд.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал.2 ГПК ,намира :
Касационните жалби на Т. Д. и съответно на А. Д. Д. и К. Д. са подадени в срока по чл. 283 ГПК и с оглед данните за данъчната оценка на спорния недвижим имот и цената на иска изчислена по правилата на чл. 68 и 69 ал.1 т.2 ГПК от 24 003 лв. , същите се явяват процесуално допустими.
С посоченото въззивно решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по реда на чл. 258 и сл.л ГПК е отменил Решение 114 от 07.03.2014 година по гр.д. Nо 545/2009 год. на Районен съд Смолян, в частта по уважената претенция по чл. 108 ЗС на М. С. С. – ищец по иска и на главно встъпило лице на основание чл. 225 ал.1 ГПК и е постановил ново , с което искът и е отхвърлен. Като необжалвано в тази част решението на първата инстанция е влязло в сила.
Със същото решение , окръжният съд е обезсилил решението на първата инстанция , в частта , по направените възражения за прихващане и упражняване право на задържане , при условията на евентуалност , от страна на ответниците по исковете А. Д., Т. Д. и К. Д. и е оставил без разглеждане същите , като процесуално недопустими.Поради липса на обжалване в тази част , решението на първата инстанция е вляло в сила.
Със същото решение , окръжният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта , с която е уважен главния / първоначалния иск/ за собственост на В. С. И./ починала в хода на производството и заместена от наследниците по закон- синове И. А. Н. и Й. А. Н. / като е прието , че същата е собственик по наследство на ? идеална част от процесния недвижим имот и ответниците А. Д. Д., Т. А. Д. и К. А. Д. са осъдени да предадат владението на по 1/8 идеална част на всеки един от синовете и, на основание чл. 108 ЗС.
Със същото решение , окръжният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта , с която е уважен иска на главно встъпилите лица С. С. А., С. Б. Б. и К. Б. Б. за собственост като е прието , че същите са собственици по наследство общо на ? идеална част от процесния недвижим имот и ответниците А. Д. Д., Т. А. Д. и К. А. Д. са осъдени да предадат владението на тази ? идеална част на основание чл. 108 ЗС, като искът на главно встъпилите лица по чл. 108 ЗС насочен срещу ищцата В. И. по главния иск / заместена от синовете си- И. А. Н. и Й. А. Н./ , е отхвърлен .
Със посоченото решение е потвърдено решението на първата инстанция , с което на основание чл. 537 ал.2 ГПК частично е отменен констативен нотариален акт Но 139 т.1 рег. Но 1619 дело Но 127/2009 година , с който ответниците А. Д. и съответно Т. Д. и К. Д. са признати за собственици на процесния ПИ на основание давностно владение.
За да постанови решението си , въззивният съд е приел , процесният недвижим имот- ПИ застроен и незастроен с идентификатор 67653.922.370 по КК и КР на [населено място],с площ от 204 кв.м. заедно с построената в този имот триетажна сграда с идентификатор 67653.922.370.1 по КК на града на 105 кв.м., възстановена собственост по реда и на основание ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и др. благоустройствени закони на лицата Т. С. Б. /наследен от син С. Т. Б. и съпруга К. Д. Б. – наследена от син А. Д. – дете от предходен брак /, С. С. А. , В. С. А./ В. С. И./ и Б. С. Б. / наследен от К. Б. Б. и С. Б. Б. /, е съсобствен между посочените лица като наследници в коляното на К. Ч.- дъщеря на общия наследодател М. Ч., починал 1929 година. По първоначалния иск е прието , че основанието за собственост на ищцата В. /В./ С. И./ А./ е наследство и реституция, извършена с Решение Но 350 от 3.11.1995 година по адм.д.Но 362/1995 година на ОС-Смолян чрез отмяна на отчуждаване по реда и на основание чл. 3 ал.1 на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. благоустройствени закони.На същото основание са признати правата в съсобствеността и на главно встъпилите лица до размера на техните наследствени права. Направеното с въззивната жалба възражение за недопустимост на решението на първата инстанция досежно уважения иск на М. С. С., не е уважено като е прието, че решението е неправилно тъй като по заявения от М. С., като главно встъпила ищца и уважен от първата инстанция ревандикационен иск , не се касае до липса на правен интерес , а на титул за собственост в резултат на неучастие в реституционното производство, поради което и решението е отменено в тази му част.
Прието е , че ответниците по исковете за собственост- А. Д. и неговите дъщери Т. Д. и К. Д. не са доказали фактическия състав на придобивната давност, релевирано по пътя на възражение основание за притежаване собствеността на процесния имот изцяло, поради което не могат да се легитимират като собственици по силата на констативния НА 139/2009 година
След преценка на наведените доводи на страните , настоящият състав на ВКС намира , че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване.
Поддържаният довод за евентуална недопустимост на въззивното решение не може да бъде възприет, тъй като твърденията на касатора Т. Д. не намира опора в данните по делото.
Принципната позиция на съдебната практика е , че съдебното решение може да се квалифицира като процесуално недопустимо когато твърденията на страните в рамката на обстоятелствената част на исковата молба и заявеното искане за защита на едно субективно материално право са подведени под хипотезиса на правна норма , съдържаща изисквания за доказан друг различен фактически състав или обратното- приложената от съда правна норма изисква въведени твърдения от страна на ищеца и доказани факти, касаещи тези твърдения , които не са елемент от предметната рамка на спора, очертан от искова молба и възражения касаещи съществуването на спорното право по уважения от съда иск.
Поддържаната теза на касатора Т. Д. , че се касае до хипотеза на уважен иск за собственост , заявен от В. С. И. / заместена от наследниците по закон- И. А. И. и Й. А. И. / на основание/ придобивно основание по см. на чл. 77 ЗС/ , което същата не е заявила, не кореспондира на фактите и не може да бъде възприета . Обстоятелствата , изложени в обстоятелствената част на исковата молба на В. И. като ищец по първоначалния иск за собственост , наред с въведените факти , че е универсален наследник по завещание на чичо си Г. М. Ч., сочат и на въведени доводи и за друго придобивно основание – реституционното решение на административния съд по чл. 3 ал.1 на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. благоустройствени закони. Именно на базата на установените безспорни факти за възстановяване на собствеността на процесния недвижим имот по административен ред и в лицето на В. С. И. наред с брат си Т. С. Б./ от наследството на когото ответника А. Д. и дъщерите му черпят правата си като /, е произнесено и позитивното решение на съда, съобразено с изменената позицията на В. И. по отношение именно на придобивното основание на защитимото право на собственост, като ищец по първоначалния иск след като , след приемане от съда за съвместно разглеждане исковете на главно встъпилите лица за собственост по чл. 108 ЗС е придобила и качеството на ответник по техния иск.
В този аспект на изводи поставеният от касатора Т. Д. правен въпрос: допустимо ли е съдът да разгледа предявен иск за собственост , като приеме , че за ищеца е налице придобивно основание, което не е заявено в исковата молба и не се поддържа в хода на процеса , се явява некоректно поставен и неотносим към спора. Наред с това , при съпоставката с произнесените мотиви по цитираното Решение 87/ 18.07.2014 година по гр.д. 7735/2013 година на ВКС- II отд. следва да се приеме , че това решение касае коренно различна хипотеза по облигационен спор с основание касаещо обявяване за окончателен , предварителен договор за покупко-продажба, при мотиви на съда касаещи незаявено придобивно основание – придобивна давност .
Не може да бъде възприет като основателен довода за недопустимост на въззивното решение относно частта , с която е потвърдено решението на районния съд досежно уважените искове на главно встъпилите лица по чл. 225 ал.1 ГПК С. С. А., С. Б. Б. и К. Б. Б. по чл. 108 ЗС.
Заложеният в закона принцип , че главното встъпване в процеса е допустимо само когато главно встъпилото лице заявява права , които са несъвместими с тези на страните по висящия иск, не може да се цени дали е нарушен или не в производството по чл. 288 ГПК, тъй като е въпрос по съществото на спора и предпоставка за уважаване респ. отхъврляне на иска на главно встъпилото лице. Ако въпросът на касатора Т. Д. предполага несъвместимост от гл.т. на несъвместимост на вида на защитимото право по основния и насрещния на главно встъпилото лице иск / например иск за собственост – иск за облигационно вземане / ,т6о в настоящият случай се касае до едно и също спорно вещно право- право на собственост по отношение на конкретен имот- възстановена собственост на наследниците срещу противопоставени първоначално други придобивни основания / завещание и давност/ на страните по първоначално заявения между тези страни правен спор за собствеността. Правният интерес от допускане на главното встъпване , като процесуална предпоставка което съдът служебно, касае винаги надлежното упражняване правото на иск в рамката на един висящ процес от трето лице, което твърди , че има самостоятелни конкуриращите по обем еднородни права/ право на собственост в обем на наследственото правоприемство/ по отношение на обекта, предмет на спорното право, При данните по делото на заявен от главно встъпилите лица осъдителен иск за собственост по чл. 108 ЗС в обема на техните наследствени права по отношение на реституирания по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. благоустройствени закони недвижим имот , оспорени от ответниците по първоначалния иск и съответно ответници и по иска за собственост на главно встъпилите лица , отново с правоизклюващото възражение за собственост, придобита на основание придобивна давност , поддържаната теза за несъвместимост на правата и като процесуална предпоставка за упражняване правото на ревандикационен иск за защита на собствеността , настоящият състав намира за несъстоятелна , поради което и не може да се направи извод за евентуална недопустимост на въззивното решение , в частта по уважените искове на главно встъпилите лица.
В контекста на изложеното изведеният въпрос : налице ли е несъвместимост на правото на главно встъпващият в процеса по реда на чл. 225 ал.1 ГПК ищец с правото, претендирано по първоначалния иск, когато първоначалният ищец признава иска, предявен от встъпващия и съответно допустимо ли е да се разгледа иска на главновстъпващия ищец по реда на чл. 225 ал.1 ГПК при тази хипотеза ? , следва да се третира като въпрос по съществото на спора, на който въпрос не може да се даде отговор в етапа на селекция и допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Не може да се допусне касационно обжалване и по изведените процесуално правни въпроси за коя страна е доказателствената тежест да установи, че е налице/ или че не е налице / изтекла придобивна давност за придобиване на недвижим имот, когато правото , в случая на ответниците , е удостоверено с констативен нотариален акт за придобиване на имот по давност, оспорен от ищците
Произнасянето на въззивния съд по тези въпроси с обжалваното решение не може да се приеме , че е в противоречие с разясненията на ТР 11/2012 година ОСГК на ВКС , тъй като същото касае приложението на чл. 69 ЗС , когато упражняваната фактическата власт на спорния недвижим имот от лицата , заявили вещни права , придобити на основание чл. 79 ЗС , са владяли имота в рамките на законовия срок спокойно и необезпокоявано от собствениците на същия, каквито данни по делото няма. Цитираните Решение 157/ 19.06.2013 година по гр.д. 103/2012 година на ВКС- I отд, Решение 262 / 29.11.2011 година по гр.д. 342/2011 год. на ВКС- II г.о. могат да бъдат съпоставени с решението на възиния съд, само и доколкото са налице аналогични факти за начина на упражняване на фактическата власт и отношението на лицата , собственици на имота и тяхното поведение спрямо упражняваната фактическа власт на владелеца / изцяло или отчасти/ на имота.
Изведеният правен въпрос : задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доказателства и доводи на страните , в случаите когато не препраща към мотивите на първоинстанционния съд съставлява довод за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила, без да налага принципно тълкуване по приложението нормата на чл. 236 ал. 2 ГПК. Установеното с закона изискване към процесуалното поведение на решаващия съд е еднакво за съда по всички висящи дела, разпоредбата е точно и ясна формулирана и всяко несъблюдаване , в рамките на процеса на вземане на решение от страна на конкретния съдебен състав, подлежи на преценка от въззивния съд в рамките на правораздавателния контрол за законосъобразност на съдебния акт, но едновременно с това преценка за съблюдаване на това изискване по конкретното дело не може да бъде и критерий за селекция и допускане на касационното обжалване. За правомощията на въззивната инстанция следва изцяло да бъдат съобразени разясненията дадени с ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
След преценка на наведените доводи с изложението на касаторите А. Д. и К. Д. настоящият състав на касационния съд намира , че не може да бъде допуснато касационно обжалване.
При данните по делото и мотивите на въззивния съд изведения въпрос върху кого лежи доказателствената тежест в случай на оспорване на нотариален акт , с който се признава право на собственост по реда на чл. 587 ГПК, не може да се приеме , че е произнесен от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика- ТР 11/2013 год. на ОСГК на ВКС и цитираните решение на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, имащи характера на задължителна съдебна практика.
Въззивният съд е приел за неоснователно релевираното правоизклюващо възражение , че спорният недвижим имот е придобит от ответниците на основание давност и не е зачел материалната доказателствена сила на констативния НА 139/2009 година по причина , че по делото , при наличен спор за собствеността между страните по първоначалния иск и по иска на главно встъпилите лица срещу страните по първоначалния иск, в рамките на този спор, всяка претендираща изцяло или отчасти собствеността страна на различните придобивни основания по см. на чл. 77 ЗС, е длъжна да докаже елементите на фактическия състав на придобивното основание, на което почива претендираното право. В тази смисъл , не може да се приеме , че въззивният съд при разпределяне на доказателствената тежест не е процедирал в съответствие на разясненията по цитираното ТР на ОСГК на ВКС и е налице основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Въпросът когато един от съсобствениците – съвладелци е предал владението на целия имот на трето лице – несобственик, прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС, не може да се приеме , че е произнесен в противоречие с ТР 1/2012 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69 ЗС. Това е така , тъй като въпросът съдържа фактическа част, което при съпоставката при селекцията предполага липса на спор по тази факт.Данните по делото сочат , че между страните има спор както за това кому , така и за факта кога е предадено владението от страна на бившия полувателя на имота – Съюз на филмовите дейци в България, така и за факта дали има „предаване на владение „от страна на съсобствениците по силата на отказа им да участват в поддръжката и ремонта на реституираната сграда.
Няма противоречие на изводите на въззивния съд по въпросите за материалната доказателствена сила на частни писмени документи, изхождащи от самата страна и удостоверяващи изгодни за страната факти- и по конкретно декларациите за идентичност на имена , относно удостоверените факти и как се разпределя доказателствената тежест при тяхното оспорване със задължителна съдебна практика на ВКС , тъй като изводите са базирани на точно цитирани решение на ВКС по чл. 290 ГПК , които имат за въззивната инстанция силата на задължителна съдебна практика , преодоляването на която не може да стане с допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК .
По искането на ответниците по касация за разноски: При исхода на делото- недопускане на касационното обжалване и на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 ГПК ответниците има право да им бъдат въстсновени от насрещната страна- касатора направените разноски за защита за един адвокат. Видно от представения списък на разноските/ л. 61/ и представения Договор за правна защита и съдействие 0000017456/26.03.2015 година/ л. 62./ претенцията за разноски следва да бъде уважена в доказания размер , за сумата 1500 лв. / хиляда и петстотин лева/.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, чл. 81 ГПК във вр. с чл.78 ал.3 ГПК, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 290 / 21.01.2015 год. на Т. А. Д. от [населено място] , подадена чрез адв. Е. Д. – САК срещу въззивно Решение No 451 от 02.12.2014 година, постановено по гр.възз.д. Nо 263/ 2014 год. на ОС- Смолян , в частите с които е потвърдено решението на първата инстанция досежно уважените искове по чл. 108 ЗС срещу Т. Д. .
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба , вх. Nо 291 /21.01.2015 година , заявена от А. Д. Д. и К. А. Д. , и двамата от [населено място] чрез адв.Р. К.- САК срещу въззивно Решение No 451 от 02.12.2014 година, постановено по гр.възз.д. Nо 263/ 2014 год. на ОС-Смолян , в частите с които е потвърдено решението на първата инстанция по уважените искове по чл. 108 ЗС срещу тях искове .
ОСЪЖДА А. Д. Д., Т. А. Д. и К. А. Д. , всички от [населено място] да заплатят на ответниците по касация – И. А. Н. ЕГН [ЕГН] и Й. А. Н. ЕГН [ЕГН] /ищци по главния иск/ , така и на С. С. А. ЕГН [ЕГН], С. Б. Б. ЕГН [ЕГН] и К. Б. Б. ЕГН [ЕГН] /ищците-главно встъпили лица / сумата от 1500 лв. / хиляда и петстотин лева/ , разноски за защита срещу касационните жалби , осъществена от процесуалните им представители- адв.М. М. и адв.Н. М., и двете от АК-Смолян .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :