2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
гр. София, 07.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 454 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от ищците по делото [фирма] и [фирма] срещу решение № 1311/18.06.2015 г., постановено по гр. дело № 2186/2014 г. на Софийския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частите, с които, като е потвърдено частично решение № 195/25.03.2014 г., поправено с решение № 288/12.05.2014 г., постановени по гр. дело № 543/2013 г. на Пернишкия окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателите срещу [община], частични искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за ползване без основание за сметище за битови отпадъци на части от неурегулирани поземлени имоти в землището на [населено място], както следва: искът на касатора [фирма] – изцяло за предявения по делото размер от 23 100 лв. – част от обща сума в размер 462 000 лв. за периода 01.01.2004 г. – 01.01.2005 г. и искът на касатора [фирма] – за разликата над сумата 7 678 лв. до предявения по делото размер от 196 350 лв. – част от обща сума в размер 3 927 000 лв. за периода 29.07.2008 г. – 29.07.2013 г.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение при определянето размера на процесните обезщетения, като се навеждат касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В отговорите на ответната [община] се излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя [фирма], като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран материалноправния въпрос за критериите, по които се определя базата при определяне на обезщетението за неоснователно обогатяване, и се поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като конкретно се сочат решение № 55/28.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 1025/23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя [фирма], като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран подобен въпрос – при определяне на обезщетението за ползване без валидно правно основание на недвижим имот, съдът, разглеждащ иска по чл. 59 от ЗЗД, кое ползване на недвижимия имот следва да вземе предвид – ползването съобразно документите за собственост на имота и неговия вещноправен статус, или фактическото ползване на недвижимия имот. Този касатор навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че изведения от него въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 1025/23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 1133/01.11.2008 г. по гр. дело № 4401/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.).
Настоящият съдебен състав намира, че няма основния за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.
Макар въззивният съд да е изложил в мотивите към обжалваното решение общи съображения относно определянето размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД по исковете и на двамата жалбоподатели и да е приел, че и за касатора [фирма] е възникнало вземане от неоснователно обогатяване към ответната община, то единственият мотив на апелативния съд да отхвърли изцяло частичния иск на този ищец е, че това негово вземане е изцяло погасено по давност – за целия претендиран от него процесен период от време януари 2004 г. – януари 2005 г. При това положение, изведеният от жалбоподателя-ищец [фирма] правен въпрос, свързан единствено с определянето размера на вземането му, не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение за отхвърлянето на предявения от него иск по чл. 59 от ЗЗД като погасен по давност. Този въпрос е и без никакво значение за крайния изход на правния спор по иска на този жалбоподател, тъй като дори и касационната инстанция да приеме нещо различно относно начина на определяне на размера на вземането по чл. 59 от ЗЗД, при липсата на правен въпрос в изложението на жалбоподателя [фирма] и на оплаквания в касационната му жалба относно единствения решаващ мотив за погасяването по давност на неговото вземане, то това по никакъв начин не би могло да доведе до друг резултат по предявения от него иск. По тези съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по изведения от касатора [фирма] материалноправен въпрос, тъй като в случая този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Изведеният от другия жалбоподател [фирма] материалноправен въпрос, също свързан с определянето размера на вземането (обезщетението) по чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване от ползване без основание на недвижим имот, е обуславящ правните изводи на въззивния съд в мотивите към обжалваната част от решението за частичното отхвърляне на предявения от този касатор иск. За да постанови този резултат по иска на [фирма], въззивният съд, на първо място е намерил за неоснователен довода му, че обезщетението следва да бъде определено по реда на наредбата на ответната община за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество и установените с нея цени за ползване на имоти – общинска собственост. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че наредбата е неприложима в случая, тъй като през процесния период процесният имот не е бил общинска собственост, а собственост на частноправен субект – търговско дружество, както и че наредбата урежда ред за отдаване под наем и размер на месечна наемна цена за ползване на общински имоти, а в процеса е установена липсата както на наемно правоотношение между страните, така и на валидно правно основание за ползването на процесния имот от страна на ответната община. На следващо място въззивният съд е приел, че релевантна за определяне размера на обезщетението за ползването на процесния имот, е средната месечна наемна пазарна цена, определена от вещите лица по изслушаната в първоинстанцинното производство съдебно-техническа експертиза. Съдът е намерил за неоснователни и доводите на ищците за възприемане на заключението, прието във въззивното производство, като е изложил съображения, че и то е неотносимо към спора, тъй като в него размерът на обезщетението е определен въз основа на разходите, които следва да бъдат направени за рекултивация на терена и привеждането му в състояние, отговарящо на екологичните стандарти, годно за ползване съобразно първоначалното му предназначение. В тази връзка апелативният съд е изтъкнал, че с исковата молба не са претендирани такива разходи за рекултивиране и не са изложени твърдения, че в резултат на ползването на терена от ответника като депо за битови отпадъци същият е замърсен. За неоснователни са намерени и доводите, че във възприеманото от съда експертно заключение не е направена съпоставка с други сходни промишлени райони и не са взети предвид качествата на терена и начина му на ползване. В тази връзка съдът е установил, че в представения по делото нотариален акт е посочен начин на трайно ползване на имота – ограничение за ползване съгласно Закона за горите и правилника за прилагането му, като е изтъкнал, че в тежест на ищеца е да установи вида и предназначението на имота към датата на завземането му от ответната община. Апелативният съд е изложил и съображения, че във възприеманото от него експертно заключение, размерът на обезщетението е съобразен с естеството и предназначението на имота, както и с предназначението, за което същият е използван фактически от ответника – за депо за битови отпадъци, като отново е изтъкнато, че съобразяването на евентуалните бъдещи разходи за рекултивация на терена, без същите да са реално направени и установени от ищеца, би довело до неоснователното му обогатяване за сметка на ответника.
С така изложените мотиви, въззивният съд е разрешил изведения от касатора-ищец [фирма] материалноправен въпрос по приложението на чл. 59 от ЗЗД, не в противоречие, а – в пълно съответствие с посочените и представени по делото решения на ВКС. В решение № 1025/23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е прието, че съгласно чл. 59 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването; че за да се уважи този иск трябва да е на лице обедняване на ищеца, обогатяване на ответника и причинна връзка между обедняването и обогатяването; че ищецът може да претендира само за това, с което имуществото му е намаляло, затова обезщетението по чл. 59 от ЗЗД се определя като разлика между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника и тази разлика трябва да бъде определена от съда с оглед на доказаните факти. При така приетото принципно разрешение, по конкретния правен спор съставът на ВКС е приел, че размерът на обезщетението следва да се определи на база на наема за процесния обект, с оглед неговото предназначение и ползването му като магазин и местоположението му. В решение № 55/28.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, също постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е прието подобно принципно разрешение, а именно, – че съгласно практиката на ВКС, ползването на веща от несобственика може да се осъществява по различен начин, като обстоятелството дали той получава добиви от веща, включително и наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове, получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Изтъкнато е и че съдебна практика приема, че ако ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи съобразно неговото счетоводство, то е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период. В тази връзка е цитирано и ППВС № 1/28.05.1979 г., в което е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице, какъвто е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. В посоченото и представено (в препис) решение № 1133/01.11.2008 г. по гр. дело № 4401/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., е възприето принципното разрешение, че релевантно за размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД е фактическото ползване на имота през процесния период, а не статутът му при закупуването.
В цитираните по-горе мотиви към обжалваното по настоящото дело въззивно решение не е прието нещо различно. Въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, дължимо на касатора-ищец [фирма], като е приел, че релевантна за определяне размера на това обезщетение за ползването на процесния имот, е средната месечна наемна пазарна цена, определена от вещите лица по изслушаната в първоинстанцинното производство съдебно-техническа експертиза, в която размерът на обезщетението е съобразен с естеството и предназначението на имота, както и с предназначението, за което същият е използван фактически от ответника – за депо за битови отпадъци, като въззивният съд не е възприел другото експертно заключение по делото, респ. – не е включил в размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД бъдещите необходими разходи за рекултивация на терена вследствие замърсяването му от ползването му като сметище, каквато претенция за обезщетение за вреди по чл. 49 от ЗЗД по делото не е предявена.
От изложеното следва, че по отношение на материалноправния въпрос, изведен от жалбоподателя-ищец [фирма], не са налице сочените от него допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените и от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1311/18.06.2015 г., постановено по гр. дело № 2186/2014 г. на Софийския апелативен съд – в частите, с които са отхвърлени, предявените от [фирма] и [фирма] срещу [община], частични искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за ползване без основание за сметище за битови отпадъци на части от неурегулирани поземлени имоти в землището на [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.