5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
[населено място], 10.05.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2782/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК вр. с § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр. 86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/н/ и [фирма]/н/,представлявани от синдика на двете дружества М. Н., срещу решение №145/29.05.17г., постановено по в.т.д. №80/17 г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №147/18.11.16г. по т.д.№57/14 г. на Пазарджишки окръжен съд,с което по предявения от [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК е признато за установено по отношение на касаторите съществуването на вземане на банката срещу тях в размер на 3 017 000 лв.,представляващо част от главницата по договор за банков кредит от 20.08.2007г. и анекси към него – цялата в размер на 2 451 831,06 евро, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В касационната жалба е оспорена правилността на въззивното решение по съображения за допуснати нарушения на процесуални правила и неправилно приложение на материалния закон , както и за необоснованост. Претендира се допускане до касационен контрол, отмяна на решението на въззивната инстанция,както и на първоинстанционното такова и разрешаване на спора по същество с отхвърляне на иска.
Ответникът по жалбата [фирма] в законоустановения срок не е представил писмен отговор със становище по нея.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди постановеното от ПзОС решение въззивният съд е приел за установено пред двете инстанции,че между страните по делото е налице валидно сключен договор за банков кредит от 20.08.2007г.,по силата на който на [фирма] /с когото ответниците са се задължили солидарно/ са отпуснати инвестиционен и оборотен кредити в лева,впоследствие с анекси превалутирани в евро и увеличени при уговаряне на допълнителни обезпечения.Прието е,че на 27.02.2012г. между кредитора, длъжниците и трето лице [фирма] бил сключен договор за заместване в дълг,в който след установяване размерите на задълженията по четири договора за кредит,в т.ч. и по процесния, са уговорени подробно условия и срокове,при които поемателят на общия дълг [фирма] е следвало да замести длъжника по кредитите,като в чл.2 ал.2 от договора изрично е предвидено,че след осъществяване на всички предвидени условия,включително условието на чл.10 /за учредяване и то в определен срок на допълнителни обезпечения с вписване на ипотеки върху недвижими имоти/, заместеният длъжник се освобождава от отговорността за задълженията си към кредитора; с допълнителен анекс срокът за изпълнение на условието по чл.10 е продължен,като изрично в анекса /чл.2/ е посочено,че при неосъществяване задълженията за вписване на заместването в дълг в имотния регистър на службите по вписванията по местонахождението на ипотекираните недвижими имоти и за учредяване на допълнителните обезпечения в новия срок договорът за заместване в дълг ще се счита автоматично прекратен; тъй като последните условия не са се осъществили,ищцовата страна се е позовала на последната уговорка,уведомявайки поемателя и заместения длъжник и солидарните длъжници,че счита договора за заместване в дълг за прекратен,след което е поканила длъжниците по кредитното правоотношение да заплатят просрочените задължения,а впоследствие с нотариална покана е обявила кредита за предсрочно изцяло изискуем и е пристъпила към осъществяване правата си по реда на заповедното производство.При тези фактически обстоятелства съдът е намерил наведените със защитата на длъжниците възражения,свързани с оспорване възможността на банката да развали договора за заместване в дълг / че изявлението й за разваляне не би могло да произведе действие,тъй като правилото на чл.102 ал.1 изр.2 ЗЗД не може да бъде дерогирано от уговорката на чл.10 от договора; че кредиторът не е дал подходящ срок на заместващия да изпълни задълженията по договора; че неизпълнението касае задължения на двете страни по договора; че извършеното разваляне няма обратно действие,тъй като се касае до договор с периодично и продължително изпълнение/ за неоснователни. За да се аргументира, въззивният съд е посочил,че в случая със съгласието на страните по договора за заместване в дълг настъпването на правните последици от тази правна фигура /невъзможност кредиторът да търси вземането си от стария длъжник/ е поставено в зависимост от определени от тях условия /модалитети/,което е допустимо от закона с оглед договорната свобода и които условия,веднъж приети, са задължителни за тях.Анализирайки конкретните уговорки в договора за заместване в дълг и анекса към него,съдът е достигнал до извода,че по волята на страните действието на същия,респ. настъпването на правните последици от него, е отложено до изпълнението на конкретно описани правни действия на страните – заплащане на част от дълга от стария длъжник,вписване на обезпечения по договора,учредяване както на нови,първи по ред договорни ипотеки,така и втори по ред ипотеки върху вече ипотекирани имоти – които действия представляват отлагателни условия, чието изпълнение на свой ред е ограничено със срок.Несбъдването на тези условия в рамките на уговорения срок,според съда, представлява пречка за пораждане на действието на договора за заместване и е предпоставка за прекратяването му по изричната уговорка между страните.И,тъй като част от посочените условия не са били изпълнени в определения срок /по който въпрос и не е имало спор между страните/ , съдът е приел,че по изричната уговорка в анекса към договора да заместване, същият е бил прекратен, без да породи той предвиденото в закона и между страните действие. При този извод,ПАС е приел,че обстоятелствата , на които длъжниците основават възраженията си, са относими към хипотеза на разваляне на договора,каквато обаче в случая не е налице,доколкото договорът изобщо не е произвел действие и следователно не би могъл да бъде развален , поради неизпълнение. Тъй като правните последици на договора за заместване не са настъпили,съдът е приел,че ответниците са останали задължени към банката по силата на сключения с нея договор за кредит. Размерът на задължението по него е намерен за установен от заключението на вещото лице, като плащането, извършено междувременно от третото лице [фирма], на базата на констатациите на експерта е отчетено като погасяващо задължения по други кредити.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторите излагат твърдения,че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е приел,че договорът за заместване в дълг може да бъде развален по общия ред на чл.87 ал.1 ЗЗД /р. по гр.д.№2586/13г./ ; че изпълнението на договорни задължения може да бъде отлагателно условие по смисъла на чл.25 ал.1 ЗЗД /р. по т.д.№1839/15г. на второ т.о. и р. по т.д.№46/13г./; в противоречие с практиката на ВКС /р. по гр.д.№2217/16г. на трето г.о. и р. по гр.д.№3848/15г. на четвърто г.о./ не е обсъдил всички доводи и възражения, направени от касаторите /възраженията,че не може да бъде развален договорът за заместване в дълг без да бъде даден подходящ срок за неговото изпълнение; че извършеното от ищеца разваляне представлява злоупотреба с право,тъй като за изпълнението му кредиторът също дължи определено поведение;че развалянето,дори да е произвело правно действие,то е за в бъдеще,с оглед характера на договора – за продължително и периодично изпълнение/; не се е съобразил с практиката на ВКС – с р. по гр.д.№490/15г. на трето г.о.,приемащо,че при развалянето кредиторът следва да даде подходящ срок за изпълнение, с р. по т.д.№897/09г. на второ т.о. и р. по гр.д.№379/15г. на второ г.о.,приемащи,че развалянето на договорите е крайна мярка и незначителността се преценява с оглед цялата стойност на договора,като целта на закона е да запази договорната връзка, с р. по т.д.№3118/13г. на първо т.о.,според което не е валидно развалянето когато неизпълнението е резултат и от бездействие на кредитора, с р. по гр.д.№5278/13г. на първо г.о. относно липсата на ретроактивно действие на развалянето на договорите с продължително или периодично изпълнение.
Настоящият състав на ВКС ,ТК,първо отделение намира,че с така резюмираното изложение касаторите не обосновават приложение на предпоставките за достъп до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на конкретни въпроси,които въпроси касаторът,обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките,в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В случая в представеното изложение касаторите са се задоволили с общо излагане на твърдения за противоречие на дадените от въззивния съд разрешения с практиката на ВКС,без да се формулира конкретен правен въпрос.Наред с това самите твърдения /за несъобразяване решението на ПАС с практиката на ВКС относно предпоставките и последиците от развалянето на договорите/ не са съобразени със и показват неразбиране на смисъла на основния решаващ извод на въззивната инстанция.Същият е основан на аргумента,че целените от закона и страните последици на заместването – да се освободи старият длъжник /респ. и въззивниците – солидарни длъжници/ от дълга – не са настъпили,тъй като не са били изпълнени условията, определени по съгласие на страните,в зависимост от които изрично в чл.2 ал.2 от договора за заместване в дълг е било поставено пораждането на действието му. Тази клауза от договора е тълкувана от ПАС като отлагащо действието на договора условие,което не се е сбъднало. В тази връзка съдът изрично е приел,че обстоятелствата,на които са основани възраженията на ответниците-въззивници са релевантни към развалянето на договорната връзка,каквото обаче в случая не е налице,тъй като изначално договорът не е породил действие,поради ненастъпването на предвидените в него условия,а с отправеното до поемателя и длъжниците уведомление кредиторът само се е позовал на правото си по чл.2 от анекса към договора за заместване в дълг да счита същия прекратен. Ето защо дори да би бил формулиран във връзка с твърденията в изложението въпрос относно предпоставките и последиците от развалянето на договорите той не би бил обуславящ,което прави неприложим общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед горното, на касатора следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран , съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №145/29.05.17г., постановено по в.т.д. №80/17 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.