4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София, 17.04.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.04.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3565 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. А. Н. от [населено място], чрез адв. К.Н. – САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1420 от 08.07.2013 год., по в.гр.д.№ 313/ 2013 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 23.11.2012 год., по гр.д.№ 14464/2011 год. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу ЗК [фирма], [населено място] иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 30 000 лв. до пълния заявен размер от 80 000 лв., както и в частта, с която в тежест на последния са възложени деловодни разноски по компенсация в размер на сумата 1 203.00 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД , касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че присъденото му обезщетение за понесените от него неимуществени вреди в общ размер от 30 000 лв. е справедливо по см. на чл.52 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, като твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на спора въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди е в отклонение от задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/68 год.. Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с необходимостта да бъде уеднаквена съдебната практика при присъждане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди, за да няма противоречиви решения по приложението на чл.52 ЗЗД, като се съобразяват и нарастващите размери на застрахователно покритие.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител ю.к. П. е оспорила основателността на искането за допускане на касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на процесуалните предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд е приел, че в случая, с оглед понесените от ищеца болки и страдания, прогнозите за отзвучаване на травматичните му увреждания, настъпили в резултат на процесното ПТП на 04.07.2011 год. на [улица]и [улица]в [населено място] както и напредналата му възраст от 89 години към датата на осъществяване на деликта, при която възстановителният период е към горната времева граница, справедливо по см. на чл. 52 ЗЗД обезщетение- паричен еквивалент на причинените на пострадалия неимуществени вреди, е сумата 30 000 лв..
Следователно решаващите мотиви в обжалвания въззивен съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, като релевантен за крайния правен резултат по делото попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/68 год., цитирана и от касатора, конкретният справедлив по см. на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди е свързан всякога с преценка на отделните факти и доказателства, които са различни за всяко дело. Затова, сама по себе си съществуващата разлика в присъдените за възмездяването им суми, когато дадените с ППВС № 4/68 год., задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне на дължимото при деликт обезщетение за морални вреди са спазени, както е и в разглеждания случай, не е основание за прилагането на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се отнася до обосноваността на извършената от решаващия съд преценка на доказателствения материла по делото относно съответните правнорелевантни, според ППВС № 4/68 год., критерии, която всъщност касаторът оспорва, то тя е неотносима към предпоставките за допускане на касационното обжалване и от значение единствено за касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до завишените нива на застрахователно покритие, на които е налице позоваване в касационната жалба, то, както последователно приема ВКС в практиката си, създадена по реда на чл.290 и сл. ГПК, същите могат да бъдат преценявани единствено като ориентир за съществуващата в страната конкретна икономическа конюнктура, несъмнено детерминираща общественото разбиране за справедливост на дадения етап от развитието на обществото, което в случая,предвид определения общ размер обезщетение на ищеца и датата на извършеното ПТП, въззивната инстанция явно е съобразила, но не и като обстоятелство, което само по себе си е от значение за приложението на чл.52 ЗЗД.
Недоказано е и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че то е аргументирано от касатора по начин, който е в пълно несъответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, самото наличие на задължителна съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, по тълкуването на конкретната правна норма – чл.52 ЗЗД, по отношение на която не е доказано да е налице обществена и/ или правна необходимост, налагаща осъвременяването и, изключва приложимостта му.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство и при този изход на делото съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за тях.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1420 от 08.07.2013 год., по в.гр.д.№ 313/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.