1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
С., 22.03.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1133 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. Р. от [населено място], конституирана с определение от 03.10.2013 г. на Софийски градски съд на основание чл. 227 ГПК като наследник на починалата ищца С. В. С., чрез процесуален представител адв. К. И. Н. срещу решение № 2419 от 19.12.2014 г. по в. гр. дело № 2758/2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска отделение, 4 състав, с което е потвърдено решение № 3958 от 03.06.2014 г. по гр. дело № 7535/2013 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-14 състав в частта, с която предявеният от С. В. С., починала в първоинстанционното производство с конституиран наследник Р. С. Р. против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /към настоящия момент отменен/ за присъждане на обезщетение за претърпени от С. С. неимуществени вреди – болки и страдания от получени травматични увреждания при настъпило на 17.02.2011 г. ПТП, е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер 60 000 лв. и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 762,50 лв. – разноски по делото.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Поддържа становище, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 4/1968 г., решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ТК/ и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е поставил материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и е формирал решаващата воля на съда, не е посочил конкретно противоречие на обжалвания съдебен акт с практика на ВКС, а въпросът за приложението на чл. 52 ЗЗД е решен в съответствие с конкретния случай като са изследвани всички факти и доказателства за достигане до обективната истина. Касаторът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално касационната жалба да се остави без уважение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 180 лв. на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с ал. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и извърши проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд въз основа на влязлото в сила на 15.07.2012 г. решение от 29.06.2012 г. по нахд № 18609/2011 г. по описа на СРС, 102 състав е приел за установено, че на 17.02.2011 г. около 11.40 ч. в [населено място] на [улица]пред бл. 527 е настъпило ПТП между товарен автомобил „Фиат Дукато” с ДК [рег.номер на МПС] , управляван от Д. Е. Г. и пешеходката С. В. С., при което последната е пострадала. Пътнотранспортното произшествие е причинено от Д. Г., който при управление на товарния автомобил е предприел маневра „движение на заден ход”, нарушил е правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 1, чл. 25, ал. 1 и чл. 40, ал. 1 и 2 ЗДвП и е причинил по непредпазливост средни телесни повреди на С. В. С., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалата – престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „а”, предл. 2 вр. чл. 343, ал. 1, б. „б”, пр. 2 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК. В резултат на настъпилото ПТП на първоначалната ищца са причинени мозъчна контузия с травматична субарахноидна хеморагия /кръвоизлив в течността, която циркулира между главния и гръбначния мозък/, счупване на долната челюст в десния ъгъл и вляво на брадата, контузия и охлузвания в лява лицева половина. Въззивната инстанция е установила наличието на правоотношение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключен с ответното застрахователно дружество, по отношение на товарния автомобил за периода от 06.02.2011г. до 05.02.2012г.
Съдебният състав е констатирал, че пострадалата е лекувана в клиниката по неврохирургия за черепно – мозъчната травма в продължение на 17 дни; за лицево – челюстната увреда е проведено оперативно лечение – метална остеосинтеза в съчетание с медикаментозно лечение в продължение на 7 дни; като последица от мозъчната травма при пострадалата е била налице травматична енцефалопатия, изразяваща се в упадък на паметта, промяна на личността, нарушение на вестибуларния апарат. Въззивният съд е установил, че пострадалата е търпяла болки и страдания в първите месеци, дължащи се на фрактурата на долната челюст, имала е затруднения при хранене. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза на вещото лице ортопед-травматолог е приел, че ищцата е получила при процесното ПТП счупване на лопатката вдясно и счупване на долната челюст вляво; лечението на счупването на лопатката е консервативно за срок над 30 дни – поставена имобилизационна ортеза, с последваща рехабилитация и физиотерапия; към момента на прегледа вещото лице не е установило остатъчни явления; болките и страданията са били най-интензивни непосредствено след инцидента и в първите дни след оперативното лечение на челюстта.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивната инстанция се е съобразила с момента и начина на настъпване на процесното ПТП и причинените в резултат на него на пострадалата травми, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, продължителността на проведеното лечение, прогнозите за пълно възстановяване, възрастта на пострадалата, взела е предвид конкретните икономически условия.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на релевантните за спора материалноправни въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г., както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с вида и характера на уврежданията, продължителността на лечението, степента, интензитета и продължителността на болките и страданията, остатъчните последици до смъртта на пострадалата.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 59/29.04.2011 г. по т. дело № 635/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 17.02.2011 г. и е съобразил установените по делото факти и обстоятелства заедно с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
По релевирания от ищцата материалноправен въпрос относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент има формирана постоянна практика на ВКС, обективирна в решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. В този смисъл като се е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 17.02.2011 г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав не е постановил решение в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на чл. 52 ЗЗД, икономическата конюнктура и лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди съгласно § 27, ал. 2 ПЗР на КЗ е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Останалите оплаквания в касационната жалба представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер 1 410 лв., изчислено съгласно чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2419 от 19.12.2014 г. по в. гр. дело № 2758/2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска отделение, 4 състав.
ОСЪЖДА Р. С. Р. с ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 1 410 лв. /хиляда четиристотин и десет лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: